Решение № 7778 от 11.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5160/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Областно пътно управление Добрич, срещу Решение 1015 от 04.02.2025 г. по адм. дело 1511/2024 г. на Административен съд Бургас. С обжалваното решение е обявена нищожност на Отказ, изх. 53-00-881 от 19.08.2024 г. за преиздаване по реда на чл.17б от Наредбата за специално ползване на пътищата (НСПП) на разрешение за специално ползване на пътищата (РСПП) чрез експлоатация на рекламно съоръжение (РС), намиращо се на път ІІ-29 Варна Добрич Генерал Тошево при км 42+180, дясно, с площ 12 кв. м., издаден от директора на Областно пътно управление - Добрич. Касационният жалбоподател - директорът на Областно пътно управление Добрич, навежда доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът не е установил правилно фактическата обстановка, не е обсъдил всички възражения, наведени от ответника, както и не е обсъдил в цялост доказателствения материал, събран в хода на първоинстанционното производство. Оспорва извода на съда, че искането за преиздаване на РСПП е било подадено до некомпетентен орган, който не е имал право да го разгледа по същество. Сочи, че искането е входирано в деловодството на Областно пътно управление - Добрич, което е специализирано звено на Агенция Пътна инфраструктура (АПИ) по смисъла на чл. 21, ал. 2 от Закона за пътищата (ЗП), след което е насочена към ресорната Дирекция Поддържане на пътната инфраструктура. На 08.08.2024 г. преписката е върната в Областно пътно управление Добрич с указания. Касаторът счита, че необсъждането на тези факти е довело до постановяване на необосновано решение при неизяснена фактическа обстановка. Оспорва размера на присъдените на ответната страна в първоинстанционното производство разноски, като счита, че са прекомерно завишени, предвид действителната фактическа и правна сложност на делото. Прави искане за отмяна на съдебното решение. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът Март Медия ЕООД изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Излага възражения на релевираните от касатора доводи. Претендира разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника, и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима подадена е в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. От представените в първоинстанционното производство доказателства се установява следното: На 21.07.2014 г. на Март Медия ЕООД е издадено разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на РС 35, отнасящо се до РС в обхвата на път ІІ-29 Варна Добрич Генерал Тошево, км. 42+180, дясно, с площ 12 кв.м., при посочените в разрешението условия и за срок от десет години. На 15.09.2017 г. е влязъл в сила нов Общ устройствен пран (ОУП) на гр. Добрич, съгласно който участъкът от път ІІ-29, където е монтирано процесното РС, е включен в рамките на града, съответно поземленият имот е придобил статут на елемент от републиканската пътна мрежа в селищна територия. На 21.06.2024 г. Март Медия ЕООД подава искане за преиздаване по реда на чл.17б НСПП на РСПП чрез експлоатация на РС, намиращо се на път ІІ-29 Варна Добрич Генерал Тошево при км 42+180, дясно, с площ 12 кв. м. На 16.08.2024 г. е съставен Констативен протокол 66-Д6-530, съгласно който рекламното съоръжение попада в трасето на предвижданото локалното платно, действителното разстояние между PC и съседните PC е по-малко от 200 м., а конструкцията му е с профил на носещата колона, различен от кръг, в противоречие на чл. 6, ал. 1, т. 4, чл. 15. ал. 1, т. 5 и чл. 15, ал. 2, т. 8 НСПП, както и на изискванията на чл. 17б, ал. 2 НСПП. На 15.07.2024 г. с Доклад, peг. 66-Д6-435 преписката е изпратена на АПИ. На 08.08.2024 г. преписката е върната в Областно пътно управление Добрич с указания. На 19.08.2024 г. е издаден оспореният Отказ, изх. 53-00-881 за преиздаване по реда на чл.17б НСПП на разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на РС, намиращо се на път ІІ-29 Варна Добрич Генерал Тошево при км 42+180, дясно, с площ 12 кв. м., издаден от директора на Областно пътно управление - Добрич. По делото е прието заключение по съдебно-техническа експертиза. Въз основа на така установените факти, от правна страна съдът приема, че искането за преиздаване на РСПП е подадено до некомпетентен орган, който не е имал право да го разгледа по същество. Според съда не e взето предвид, че след издаването на предходното разрешение статутът на имота е сменен и същият е включен в границите на гр. Добрич, поради което по силата на влезлия в сила на 15.09.2017 г. нов ОУП на гр. Добрич, процесният път, бивайки част от републиканската пътна мрежа, е същевременно и елемент на уличната мрежа на града, поради което е приложима разпоредбата на чл. 2, ал. 1 НССП. Обоснован е извод, че когато пътният участък е част от републиканската пътна мрежа, но в рамките на населените места, каквото изключение допуска чл. 76 ЗУТ, разпоредбите на НСПП не се прилагат към случаи като процесния, доколкото тези разпоредби регулират специалното ползване на попадащия в населено място път единствено в обхвата на пътното платно. Прието е, че приложимостта на наредбата не може да бъде обоснована от обстоятелството, че процесното РС е монтирано върху земя, предвидена по устройствения план за изграждане на локално пътно платно, тъй като такова реално все още не съществува, т.е. РС не е поставено в обхвата на пътното платно. Въз основа на горното първоинстанционният съд прави извод за нищожност на процесния отказ. Решението е неправилно в частта относно присъдените разноски за сумата над 1050 лева и правилно в останалата му част. Неоснователни са доводите за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила относими към задължението на съда по чл. 172а, ал. 2 АПК. Видно от мотивите на обжалваното съдебно решение, съдът е обсъдил относимите доказателства, както и релевираните от жалбоподателя аргументи и възражения. Доколко обосновани са изводите на съда и доколко съответстват на материалния закон е въпрос не на спазване на процесуалните правила, а на обоснованост и съответствие на решението с материалния закон. Доводите на касатора за нарушение на материалния закон са свързани с преценката на съда относно компетентността на органа, издал оспорения отказ: Експлоатацията на рекламно съоръжение, поставено в обхвата на пътя, е специално ползване на пътя, което с оглед на чл. 18, ал. 1 ЗП се разрешава от собственика на пътя или от администрацията, която го управлява. Съгласно чл. 26, ал. 3 ЗП разрешението за специално ползване на пътя чрез експлоатация на рекламно съоръжение в обхвата на пътя и ограничителната строителна линия се издава от Управителния съвет на АПИ или от упълномощено от съвета длъжностно лице за републиканските пътища. Разпоредбата на чл. 5, ал. 2, т. 3 НСПП регламентира правомощието на директора на съответното областно пътно управление да издава разрешенията за специално ползване за републиканските пътища II и III клас, но след упълномощаване от председателя на Управителния съвет на Агенция Пътна инфраструктура въз основа на решение на Управителния съвет, а чл. 6, ал. 2 НСПП изрично сочи, че компетентен да постанови отказ за издаване на разрешение за специално ползване на пътя е органът, компетентен да издаде разрешението. Не се оспорва от страните по делото, че по силата на влезлия в сила на 15.09.2017 г. ОУП на гр. Добрич пътят, където е поставено процесното РС, освен част от републиканската пътна мрежа е същевременно и елемент на уличната мрежа на града. Не се спори и, че приложение намира разпоредбата на чл. 2, ал. 2 НССП, съгласно която за участъците от републиканските пътища, които са елемент на уличната мрежа в населените места и селищните образувания по смисъла на чл.76, ал. 2 ЗУТ, наредбата се прилага само по отношение на обхвата на платното за движение. С оглед приложимата нормативна уредба и изложените по-горе безспорни факти, компетентността на административния орган следва да се преценява въз основа на относимата разпоредба на 26, ал. 3 ЗП, която изрично определя органа, компетентен да издаде отказ за издаване (съответно преиздаване) на разрешение за специално ползване на пътя. Безспорно е, че процесният отказ е издаден от директора на Областно пътно управление - Добрич. От приложеното по първоинстанционното дело пълномощно (л. 40) с П-249 от 16.08.2024 г. е видно, че председателят на Управителният съвет на Агенция "Пътна инфраструктура" е упълномощил директора на ОПУ Добрич да издава на физически и юридически лица разрешения за специално ползване на републиканските пътища от II-ри и III-ти клас, по чл. 26, ал. 1 и 2 от ЗП, попадащи на територията на ОПУ - София, с изключение на разрешенията по чл. 26, ал. 2, т. 1, б а ЗП, при условията и реда, предвидени в разпоредбите на ЗП и действащото законодателство. Следователно по делото не са представени доказателства, че директорът на Областно пътно управление - Добрич е оправомощен да издава разрешения, съответно откази за издаване/преиздаване на разрешения за специално ползване на пътя от Управителния съвет на АПИ, а единствено от неговия председател, въз основа на решение на Управителния съвет, което първо не е приложено по делото, и второ е предвидено в хипотезата на чл. 5, ал. 2, т. 3 НСПП, която обаче не е приложима в случая. Както беше посочено по-горе по силата на чл. 26, ал. 3 ЗП разрешението за специално ползване на пътя чрез експлоатация на рекламно съоръжение в обхвата на пътя и ограничителната строителна линия се издава от Управителния съвет на АПИ или от упълномощено от съвета длъжностно лице, каквато представителна власт не е установена по отношение на директора на Областно пътно управление Добрич, поради което правилно съдът е обявил отказа за нищожен като издаден от некомпетентен орган. Обжалваното решение следва да се остави в сила в тази част. С обявяването на нищожността на административния акт се възстановява висящността на административното производство по подаденото искане за преиздаване на РСПП, а първоинстанционният съд не е отчел, че в случая е налице хипотезата на чл. 173, ал. 2 АПК и не е върнал преписката на органа за ново произнасяне, поради което в настоящото производство следва да се постанови диспозитив, с който да върне преписката на органа. Решението е частично неправилно, в частта за разноските. С обжалвания съдебен акт, първоинстанционният съд е осъдил Агенция Пътна инфраструктура да заплати на Март Медия ЕООД разноски по делото в размер на 1 550,00 лева. От доказателствата по делото е видно, че направените и доказани разноски от страна на дружеството-жалбоподател са за внесена държавна такса в размер на 50,00 лв. и за адвокатско възнаграждение в размер на 1 000,00 лв. Другите присъдени разноски за внесен депозит за вещо лице в размер на 500,00 лв., видно от приложеното платежно нареждане, са внесени от органа-ответник и следователно съдът неправилно е приел, че същите се следват на жалбоподателя. Направеното едва с касационната жалба възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение не следва да се обсъжда, тъй като възражение за прекомерност съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК може да се направи най-късно до приключване на устните състезания по делото. Това в случая не е сторено, като основанието за намаляване на размера на разноските е преклудирано. С оглед изложеното съдебното решение следва да бъде отменено, в частта за разноските за сумата над доказаните разноски от 1 050,00 лв. С оглед на изхода от настоящия спор и направено от ответника искане, съдът следва да осъди Агенция Пътна инфраструктура юридическото лице, в чиято структура е органът-касатор, да заплати на Март Медия ЕООД направените разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1 000,00 лв., доказани с приложения по делото договор за правна защита и съдействие от 04.04.2025 г. и платежно нареждане. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 173, ал. 2 АПК Върховният административен съд