Решение № 3608 от 13.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9296/2010 г.

Решение № 3608 от 13.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9296/2010 г., VII о., докладчик съдията Павлина Найденова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба на Ангел Георгиев Георгиев, подадена чрез адв. Виолета Герова, срещу решение № 1045 от 21.04.2010 г. по адм. д. № 934/2010 г. на Административен съд София- град, с което е отхвърлена подадената от него жалба срещу заповед № з-21815 от 18.12.2009 г. на зам. директора на СДВР за прилагане на принудителна административна мярка - забрана за напускане на страната по чл. 75, т. 5 от ЗБЛД. Излагат се касационни основания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон. Според жалбоподателя неправилно съдът е приел, че правоприемникът на едноличния търговец не е придобил и съществуващите към момента на прехвърлянето му задължения по смисъла на чл. 15 от ТЗ, липсват материалните предпоставки за налагане на ограничителната мярка, заповедта е немотивирана, публичният изпълнител не е представил доказателства, че приобретателят е поканен да изпълни задължението и че са предприети мерки на изпълнение. Процесуалният представител на ответната страна е представил становище, че липсва правен интерес от оспорването, тъй като е прекратено действието на заповедта, с която е наложена принудителната административна мярка по чл. 75, т. 5 от ЗБЛД. Прокурорът дава заключение за основателност на жалбата. Върховният административен съд, седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима, подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Представена е служебна бележка, че прекратяването на мярката е осъществено по програмен начин чрез отразяване в автоматизираната информационна система "Наложени мерки за административна принуда" и не е издадена заповед на хартиен носител, поради което не се установява липса на правен интерес от оспорването. Разгледана по същество е основателна по съображения различни от изложените в жалбата. За да отхвърли подадената жалба съдът е установил, че на жалбоподателя като едноличен търговец е наложена глоба с влязло в сила наказателно постановление, потвърдено с влязло в сила съдебно решение и за събирането на публичното държавно вземане е образувано изпълнително дело. По искане на публичния изпълнител на основание чл. 221, ал. 6, т. 1, б."а" ДОПК на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка забрана за напускане на страната на основание чл. 75, т. 5 ЗБЛД, до погасяване или пълно обезпечаване на задължението. Изложени са мотиви, че административният орган е действал при условията на обвързана компетентност, за неоснователни са приети доводите, че предприятието на ЕТ е било прехвърлено преди датата на влизане в сила на съдебното решение, посочено е, че съгласно разпоредбата на чл. 15, ал. 3 от ТЗ, че при прехвърляне на предприятие отчуждителят отговора за задълженията солидарно с правоприемника. Оспореното решение следва да се отмени като неправилно. С решение № 2 от 31.03.2011 г. по конституционно дело № 2/2011 г. (обн., ДВ, бр. 32 от 19.04.2011 г.) Конституционният съд на Република България установява противоконституционност на чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД (обн., ДВ, бр. 93 от 1998 г., последно изменен, бр. 23 от 2011 г.). Конституционният съд е приел, че при всяко положение ограниченията по чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД са допустими от гледна точка на предназначението им да защитават правата и свободите на други граждани. В същото време Конституционният съд посочва, че разпоредбите на чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД не са съобразени обаче с принципа на пропорционалност. Удовлетворяването на надлежно установените публични и частни задължения трябва преди всичко да се обезпечи чрез ефективно, бързо проведено изпълнително производство, насочено не към самоцелно санкциониране на личността на длъжника, а най-вече към издирване на негово секвестируемо имущество и прехвърлянето му до размера на установеното парично вземане в патримониума на съответния кредитор. Обжалваната пред съда по същество заповед за налагане на принудителна административна мярка е издадена при действието на чл. 75, т. 5 ЗБЛД. Последният не следва да се прилага от момента на влизането в сила на цитираното по-горе решение на Конституционния съд, защото от този момент настъпва конститутивното действие на това решение. Обезсилването на цитираните разпоредби има за последица отмяната в цялост на индивидуалните административни актове, издадени на основание на същите. По този начин се реализира непосредственото действие на Конституцията, предвид върховенството й в йерархията на правните нормативни актове, като не се допуска то да бъде осуетено от противоконституционните разпоредби. Обжалваната пред първоинстанционния съд заповед за налагане на принудителна административна мярка следва да бъде отменена и по аргумент от действието на чл. 27, § 1 и § 2 от Директива 2004/38/ЕО Като гражданин на Европейския съюз касаторът има право свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. С чл. 27, § 1 от директивата се допуска единственото ограничение на свободата на движение на гражданите на ЕС и то е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Изрично е забранено позоваването на такива съображения за икономически цели. По силата на § 2 от същата общностна разпоредба, мерките, предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице. От своя страна, личното поведение на лицето трябва да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. Не се приемат мотиви, които са изолирани от конкретния случай и които се опират на съображения за обща превенция (§ 3 на чл. 27). Директивата позволява по-благоприятно третиране на лицата в рамките на националните правни системи (чл. 37), което означава, че не допуска мерки, отегчаващи правния им статус. Установявайки факта на неплатените и необезпечени публични задължения, административният орган, би могъл да наложи ограничение на свободата на движение на жалбоподателя, ако беше преценил, че той, с това си задължение, представлява действителна, сериозна и реална заплаха за обществения ред. Липсват мотиви относно пропорционалността на наложеното ограничение с оглед поведението на касатора, както и за това, че с наложеното ограничение ще бъде постигната легитимната цел - събиране на дължимите публични задължения. В случая забраната за напускане на страната, поради непогасено публично задължение се основава на обстоятелството, че задължението е възникнало преди прехвърлянето на предприятието на ЕТ, не е направена конкретна преценка за личното поведение на жалбоподателя, административният орган не се е позовал на заплаха, която неговото поведение би представлявало за обществения ред, не се установява забраната за напускане на територията на страната да е подходяща за гарантиране осъществяването на преследваната с нея цел и надхвърля необходимото за нейното постигане. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ, Върховният административен съд, Седмо отделение