Решение № 7145 от 14.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6731/2015 г.

Решение № 7145 от 14.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6731/2015 г., VII о., докладчик съдията Иван Раденков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началник отдел "Местни данъци и такси" при община С. срещу решение № 44 от 11.05.2015 г. постановено по адм. дело № 203 по описа за 2014 г. на Административен съд (АС) - С.. Изложени са съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и постановяването на друго, с което жалбата против оспорения административен акт бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира разноски. Ответникът - "Х.-МГ" ООД, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба по съображения изложени в представен по делото писмен отговор. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение съдът е отменил акт за установяване на задължение по декларация № АУ002908/15.10.2014 г., издаден от орган по приходите в Община гр. С., в частта му, с която на "Х.-МГ" ООД са определени задължения за ТБО за годините: от 2009 г. до 2014 г. включително, за размера над 12 712.35 лева, дължим за услугата "обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на депа" и лихва върху нея от 2 233.59 лева, до определения като общо дължим по главницата за ТБО от 29 943.44 лева и лихви върху ТБО от 5815.72 лева. За да постанови решението си съдът е изложил от фактическа страна, че с акт за установяване на задължение по декларация № АУ002908/15.10.2014 г., издаден от орган по чл. 4, ал. 4 ЗМДТ, потвърден с Решение № Вх...-9494#1/08.12.14 г. на Началник отдел "МДТ", действащ като териториален директор на НАП, по аргумент от чл. 4, ал. 5 ЗМДТ, е установен размера на задълженията за ДНИ и за ТБО на дружеството-жалбоподател за финансовите 2009-2014 години, по периоди и лихва за просрочие към 15.10.2014 г., в общ размер от 36 263.83 лева и лихва от 6 974.57 лв., за декларирани от дружеството седем отделни нежилищни имоти, намиращи се на територията на Община гр. С.. Първоинстанционният съд е приел, че са налице доказателства за това, че е предоставяна услугата "обезвреждане на битови отпадъци в депо" от единната ТБО за 7-те нежилищни имоти на дружеството и за целия период. За останалите услуги, са представени по делото единствено Заповедите по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, които включват териториите, на които се намират имотите на оспорващото дружество, но съдът е приел, че не е достатъчно простото им включване в границите на районите на предлаганите услуги по чл. 62 ЗМДТ, а тяхното реално организиране и извършване в него, за което липсват доказателства. АС-С. е заключил, че когато услугите по чл. 62 ЗМДТ се предоставят по силата на договор, сключен от общината (публичният субект задължен да ги предоставя) с търговско дружество, т. е. чрез него и, изпълнителят по такъв договор не извършва реално договорените дейности по вид, количество, територия и други, то следва патологично развилите се правоотношения между страните да се решават на плоскостта на облигационната им връзка, което не може да засегне публичните правоотношения по отношение на дължимостта на ТБО, уредени със ЗМДТ. Неизпълнението на договор с Общината за поддържане на чистотата на нейната територия, във всичките й съставни елементи, не е регламентирано от закона, като основание за дължимост на ТБО, видно от разпоредбата на чл. 71 ЗМДТ. Или, как и чрез кого публичният субект ще организира предоставянето на услугите по чл. 62 ЗМДТ е без значение за тяхната дължимост от данъчно задълженото лице по чл. 11 от с. з., стига те реално да бъдат предоставени. Съдът е приел, че жалбата в първата й част, относно определените задължения за ТБО досежно услугите "сметосъбиране и сметоизвозване" и "поддържане чистотата на териториите за обществено ползване" за периода: 2009 г. -2014 г. включително, е основателна. Решението е правилно. Съгласно чл. 62 от ЗМДТ, такса битови отпадъци се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. Размерът на таксата се определя по реда на чл. 66 от ЗМДТ за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. Според чл. 66 от ЗМДТ, таксата се определя в годишен размер за всяко населено място с решение на общинския съвет въз основа на одобрена план-сметка за всяка дейност, включваща необходимите разходи за посочените в същата разпоредба дейности (т. 1 - т. 4). По силата на чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ, границите на районите и видът на предлаганите услуги по чл. 62 от ЗМДТ в съответния район, както и честотата на сметоизвозване се определят със заповед на кмета на общината и се обявяват публично до 30 октомври на предходната година. Безспорно "Х.-МГ" ООД, като собственик на процесните седем недвижими имота, описани в АУЗД, е задължено лице за такса битови отпадъци, на основание чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ вр. с чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ. За да е дължима обаче таксата за битови отпадъци за услугите по чл. 62 от ЗМДТ, освен наличието на правна връзка между недвижимите имоти и правния субект по смисъла на чл. 11 от ЗМДТ, е необходимо, на първо място, да са налице заповеди по чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ, в които да са посочени районите и видът на услугите по чл. 62 от ЗМДТ, които се предоставят. Следва да се установи, че декларираните имоти, за които ТБО е начислена, попадат в териториалния обхват на определените със заповедите райони. По аргумент от чл. 71 от ЗМДТ следва да се установи, че услугите по сметосъбиране и сметоизвозване и поддържане чистотата на териториите за обществено ползване са реално извършвани от общината, както и, че тя разполага с депо или друго съоръжение за обезвреждане на битовите отпадъци. В настоящия случай за процесните имоти от страна на административния орган са ангажирани доказателства, че същите попадат в границите на районите, в които общината престира услугите сметосъбиране, сметоизвозване и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Дължимостта на ТБО за посочените услуги произтича от местоположението на имотите и такси се дължат, ако е налице предоставяне на услугата в съответния район посочен в заповед по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ. В случая недоказано е останало наличието на правната предпоставка, от която възниква задължението за ТБО, в частта досежно услугите сметосъбиране, сметоизвозване и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Наред с това, по делото не са събрани доказателства относно организацията и реалното предоставяне на тези две услуги. В тази връзка, правилно е приел първоинстанционният съд, че представените двустранни протоколи, справки, графици и т. н. не са в състояние да установят главния спорен факт, защото тяхното съдържание не може да се свърже с имотите на оспорващото дружество. В тях са посочени извършените от общинското дружество дейности за съответния месец (няколко изолирани от 2014 г.) измерени в тон, брой курсове, час..., които не установяват причинна връзка с фактическото твърдение на органа за престиране от общината на процесните услуги точно на "Х.-МГ" ООД. Органът е този, който следва да проведе пълно доказване в процеса на извършването на услугите, защото именно приемането от него, че този факт е осъществен, е фактическото основание за издаването на релевирания АУЗД. Доказателствената тежест за установяване на посочените обстоятелства е на органа - ответник в първоинстанционното производство. Представените доказателства, съдържащи се в адм. дело № 203/2014 г. на АС - С. и приобщени като доказателства към настоящето административно дело, касаят само малка част от процесния период. Те не съдържат достатъчно подробна информация за конкретни маршрути и от тях не може да се направи извод за реално предоставяне на услугите по отношение на процесните имоти. Ето защо правилно първоинстанционният съд е приел, че ТБО, определена в АУЗД за тези услуги е недължима. Следва да бъде посочено, че според чл. 71, т. 1 и т. 2 ЗМДТ не се събира такса за сметосъбиране и сметоизвозване, когато услугата не се предоставя от общината; за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване - когато услугата не се предоставя от общината. От тълкуването на чл. 71 ЗМДТ следва извод, че е без значение за дължимостта на ТБО обстоятелството дали имотът се ползва или не, щом такова обстоятелство не е било декларирано предварително, до края на предходната година (арг. чл. 17, ал. 4, т. 2 НОАМТЦУ на О.-С.), но правнозначим за прилагането на последиците на тази разпоредба, е факта на извършване от общината на услугите по сметосъбиране и сметоизвозване, респ. по опазване на чистотата на териториите за обществено ползване в района, в който се намират имотите, т. е. по отношение на дружеството-жалбоподател. Непълнотата на доказателствата не е касационно отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК, освен ако е свързана с нарушение от съда на процесуалните правила при разглеждането на делото, каквото в случая не се твърди от страна на касационния жалбоподател. Съгласно чл. 220 от АПК, Върховният административен съд преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение. При наличните по делото доказателства, решението е изцяло съобразено с материалния закон и конкретно с разпоредбата на чл. 71, т. 1 - т. 3 от ЗМДТ. При липса на пороците сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, на основание чл. 143, ал. 1 АПК, касаторът дължи на "Х.-МГ" ООД направените пред настоящата инстанция разноски. Видно от приложения по делото договор за правна помощ, претендираните от касационния ответник разходи са в размер на 2200 лв. за платено адвокатско възнаграждение. Възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. с чл. 144 АПК не е направено. Ето защо О. С. следва да заплати на касационния ответник сторените пред настоящата инстанция разноски в размер на 2200 лв. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение