Решение № 24 от 4.01.2023 г. на ВАС по адм. д. № 4605/2022 г.

Решение № 24 от 4.01.2023 г. на ВАС по адм. д. № 4605/2022 г., VI о., докладчик председателят Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 214 от 09.02.2022 г. по административно дело № 1573/2020 г. Административен съд – Пловдив е: 1) отхвърлил жалбата на Й. Т. срещу решение № 2153-15-49/16.06.2020 г. г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) - Пловдив, с което е потвърдено разпореждане [номер] от 01.04.2020 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив; 2) осъдил Й. Т. да заплати на ТП на НОИ – Пловдив юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Постановеният съдебен акт е оспорен с касационна жалба от Й. Т. от [населено място], обл. Пловдив, действаща чрез пълномощника адвокат М. Христова. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, се иска отмяна на атакуваното съдебно решение. Касаторката претендира и присъждане на направените разноски по делото. Ответникът по касация - директорът на ТП на НОИ – Пловдив, действащ чрез процесуалния представител старши юрисконсулт К. Велева-Минкова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на първоинстанционното решение, като моли жалбата да бъде отхвърлена, а решението да се остави в сила. Възвежда и претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на атакувания с нея съдебен акт, поради което предлага оставянето му в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. С процесното разпореждане от 01.04.2020 г. ръководителят на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ - Пловдив е отказал да отпусне лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на Й. Т. по заявлението й от 05.07.2019 г. с мотиви, че заявителката не отговаря на едно от условията за пенсиониране по чл. 74, ал. 1, т. 4 от КСО – няма 5 години осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизиране, а има само 4 години, 1 месец и 5 дни, като не е зачел претендираният от заявителката стаж за периодите от 01.10.1978 г. до 31.12.1996 г. и от 01.01.1999 г. до 28.02.1999 г. Недоволна от разпореждането, Запрянова го е обжалвала по административен ред, като се е позовала на представени от нея УП-2 и УП-3, трудова книжка, допълнителни споразумения към трудов договор и заповеди за отпуск с твърдението, че те доказват непрекъснатият й трудов стаж през целия спорен период в птицекомбината в [населено място] (през годините с имена ДФ "Каламица", "Каламица" ЕООД и "Каламица" АД). С оспореното пред Пловдивския административен съд решение от 16.06.2020 г. директорът на ТП на НОИ – Пловдив е възприел и доразвил аргументите на пенсионния орган, поради което не е уважил сезиралата го жалба от заявителката. За да отхвърли като неоснователна жалбата на Т. против решението на директора на ТП на НОИ – Пловдив, първоинстанционният съд е аргументирал теза, че представените от нея документи не са годно доказателствено средство, и понеже общият й осигурителен стаж е по-малък от пет години, законосъобразно й е отказано отпускането на пенсия по чл. 74, ал. 1, т. 4 от КСО. Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт е правилен и не страда от твърдяните от касаторката пороци, чието евентуално съществуване би обусловило наличието на отменителните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В хода на съдебно-административното производство пред Административен съд – Пловдив (инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на процесните актове на административните органи), са събрани и коментирани относимите към казуса доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна. Първоинстанционният съд надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право и е извел обосновани изводи, съображенията за които се възприемат изцяло от настоящата инстанция и не следва дословно да бъдат преповтаряни. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна и задълбочена преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите в случая материалноправни разпоредби на КСО и Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения на жалбоподателката и нейният повереник, на които е даден убедителен отрицателен отговор. Съдът правилно е разрешил ключовият за изхода на спора въпрос досежно придобитият от Т. осигурителен стаж, пряко рефлектиращ върху правото й на пенсия по чл. 74, ал. 1, т. 4 от КСО, като е приел, че от събрания по делото доказателствен материал не се установява полагането на осигурителен стаж от нея за периодите от 01.10.1978 г. до 31.12.1996 г. и от 01.01.1999 г. до 28.02.1999 г. в птицекомбината в [населено място]. В случая отсъства една от законовите предпоставки за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на жалбоподателката в посочената хипотеза. Ако и Й. Т. да е с установена по съответния ред трайно намалена работоспособност от 50%, тя няма изискуемият минимален осигурителен стаж от пет години, придобит до датата на инвалидизиране. По делото не са налице годни доказателства, които да са индиция за придобит от касаторката осигурителен стаж над минимално изискуемия към релевантния за казуса момент, което опровергава твърдението в касационната жалба за неправилното му изчисляване. Както правилно е посочил в тази връзка Пловдивският административен съд, трудовата книжка на Т. не е годно доказателствено средство, понеже не е по установения образец към датата на издаването й, в съдържащите се в образуваната по случая прокурорска преписка ведомости фигурира името на Т., но те не са подписани от директор/управител, а представените УП-2 и УП-3 също не са подписани от правоимащи лица. С оглед на това се налага извод, че отричайки на заявителката правото на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл. 74, ал. 1, т. 4 от КСО, длъжностното лице по пенсионното осигуряване е издало материално законосъобразен акт, който основателно е бил потвърден по реда на административния контрол от директора на ТП на НОИ – Пловдив. Предвид изложеното настоящият съдебен състав счита, че като е отхвърлил сезиралата го жалба, Пловдивският административен съд е постановил правилно решение, което при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора неоснователна се явява акцесорната касаторова претенция за присъждане на сторените деловодни разноски за съдебното производство, а искането на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно. Поради това и на основание чл. 143, ал. 3 във връзка с чл. 228 от АПК и с чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 144 от АПК, в полза на ТП на НОИ - Пловдив следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер от 100 лева (платимо от касаторката), съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Размерът е определен предвид действителната фактическа и правна сложност на спора, която в случая не е голяма, и съобразно вида и количеството на извършената дейност от юрисконсулта, който е представлявал издалия акта административен орган - подал писмен отговор и писмена молба със съображения по съществото на спора, но пък не се явил в проведеното по делото съдебно заседание да защити позицията си и да отговори на евентуалните възражения на другата страна и да коментира прокурорското заключение. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изреч. 1, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,