Решение № 8878 от 6.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5030/2016 г.

Решение № 8878 от 6.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5030/2016 г., III о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационен протест, подаден от Прокурор от Окръжна прокуратура - Б. (ОП Б.) срещу Решение № 296 от 24.02.2016 г., постановено по адм. дело № 1616/2015 г. на Административен съд - Б. в ЧАСТТА, с която Главна дирекция "Изпълнение на наказанията"- гр. С. (ГДИН) e осъдена да заплати на С. Х. З. обезщетение в размер от 9 000 лева за претърпени неимуществени вреди, настъпили вследствие нарушаване на въведената с чл. 13, вр. чл. 3 от ЕКПЧОС обща забрана за нечовешко и унизително отношение по време на изтърпяване на наказание "лишаване от свобода" в Затвора - гр. Б., за периода 20.08.2010 г. - 20.08.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.08.2015 г. до окончателното им изплащане. Счита решението в обжалваната част за неправилно и необосновано. Иска отмяна на решението в осъдителната част, с която е присъдено обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Подадена е и касационната жалба от процесуалния представител на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) - юрк. Т. Ч., срещу решението на Административен съд - Б. в ЧАСТТА, с която e осъдена да заплати на С. Х. З. обезщетение в размер от 9 000 лева за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.08.2015 г. Поддържа се, че решението в така обжалваната част е неправилно и необосновано. Моли се за отмяна на решението в осъдителната част и се отправя искане да се потвърди същото в останалата част. Алтернативно се иска намаляване на присъденото обезщетение до неговия минимален размер. Претендира юрисконсултско възнаграждение. По отношение на касационната жалба подадена от С. Х. З. с определение № 5560/11.05.2016 г. на основание чл. 158, ал. 3 от АПК вр. с чл. 216 от АПК същата е оставена без разглеждане, като недопустима и производството по делото е прекратено в тази му част. Процесуалният представител на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба на ГД "ИН" и касационния протест на ОП - Б.. Настоящата инстанция, като взе пред вид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационният протест и касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежни страни, което ги прави процесуално допустими. Разгледани по същество са неоснователни по следните съображения: Административният съд е изяснил релевантните за исковите претенции факти. Обсъдил е доказателствата, свидетелските показания, становищата на страните и приложимата правна уредба. За приетото, въз основа на този анализ, фактически и правно се е обосновал. Мотивираният извод за частична основателност на иска е в съответствие както с фактически установеното, така и с нормите на материалния закон. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, а в тежест на ищеца, който следва да докаже наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, действие или бездействие по административна дейност, отменени по съответен ред, вреда, причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. В случая е предявен иск по чл. 204, ал. 4 от АПК за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразни бездействия на служители от администрацията на З. Б.. За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице от администрацията, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие. Съгласно чл. 43, ал. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв. м. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИНЗС тази разпоредба влиза в сила от 1.01.2019 г. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В ПРЗ на ППЗИНЗС е записано, че тази норма влиза три години след приемане на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерски съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. С оглед на тези правни норми и наличието на отлагателен срок за влизането им в сила, следва да се приеме, че те не са били част от действащото законодателство към периода на исковата претенция. Ето защо не е налице нормативно регламентирано по националното право задължение за администрацията на ГДИН да осигури минимална жилищна площ от 4 кв. м, санитарен възел и постоянно течаща вода в спалните помещения, неизпълнението на което задължение да се квалифицира като незаконосъобразно бездействие. По силата на общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 от ЕКПЧОС, обаче, администрацията е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в местата, където се изтърпяват наказания, наложени с влезли в сила присъди. ЕКПЧ е ратифицирана от Р. Б., поради което, и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право. Тоест спазването на принципите на чл. 3 от Конвенция представлява задължение пряко произтичащо от нормативен акт. Изложените от ищеца факти не се нуждаят от нарочни доказателства. Ноторно е, че недостатъчната площ на спалните помещения, лошото осветление, недостатъчния приток на чист въздух, липсата на санитарен възел и достъп до течаща вода, липсата на дезинфекция кореспондират на понятието "нечовешко" и "унизително" отношение като превишават целите на изтърпяване на наказанието. Поради това изводите за основателност на претенцията в частта за нарушение по смисъла на чл. 13 вр. чл. 3 от ЕКПЧОС са обосновани и се споделят от настоящия съдебен състав. Следва да се отбележи, че конкретно въпросът за липсата на постоянен достъп до санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди вътре в затворническото помещение, като част от общите условия в затворите и местата за задържане в България, е разглеждан в много от делата, образувани пред Европейският съд по правата на човека. В редица от тях, като напр. по делото Йовчев срещу България - Решение от 2.02.2006 г., делото Шахънов срещу България - решение от 10.01.2012 г., констатацията за условията в затворите се основава на периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ). В своята практика Европейски съд по правата на човека (ЕСПЧ) установява и прилага по конкретните дела общи принципи за преценка дали в конкретните случаи е налице нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС. В пилотното решение по делото "Нешков срещу България", постановено във връзка с оплаквания за нарушения на забраната за нечовешко и унизително отношение по чл. 3 от Конвенцията, ЕСПЧ прие, че е налице нарушение на чл. 13, вр. чл. 3 от Конвенцията - право на ефективно средство за защита, защото не е убеден, че съществуващите средства за защита в българската правна система могат да доведат до ефективна защита при оплаквания по чл. 3 от Конвенцията. Прието е, че искът за обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ не е ефективно средство за защита, защото ищецът трябва да доказва всеки път "незаконосъобразността" на действията или бездействията на затворническите власти по смисъла на вътрешното право, а не факта, че условията на задържане са нечовешки и унизителни. Посочено е, че когато разглеждат искове за условията в затворите, българските съдилища по-често взимат предвид не толкова общата забрана за нечовешко и унизително отношение, колкото релевантните разпоредби на вътрешното право, както и че в повечето случаи националният съд не приема съществуването на оборима презумпция, че задържането в лоши условия, причинява неимуществени вреди. Държавите следва да гарантират, че лицето е задържано при условия, които са съвместими с човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не го подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, неговото добро здравословно състояние е съответно обезпечено. При преценяване на условията на задържането, следва да се вземат предвид кумулативните последици на тези условия и срока на задържането. Настоящият състав на Върховния административен съд следва да отбележи, че неблагоприятната среда в местата за изтърпяване на наказание "лишаване от свобода" служи за целите на наказателната превенция и затова съдът във всеки конкретен случай следва да преценява обективните условия и тяхното отражение върху психиката и физиката на конкретното лице в светлината на нормите на ЕКЗПЧОС, което решаващият съд е конкретния случай е направил. Затова съдът правилно е приел, че в случая са налице всички кумулативно изискуеми предпоставки по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за частично уважаване на исковата претенция. Правилни и обосновани в съответствие с доказателствата са изводите на първоинстанционния съд, че в настоящия случай са налице незаконосъобразно бездействие на администрацията на З. Б., при осъществяване на административна дейност, налице са настъпили вреди за ищеца, които са в пряка и непосредствена причинна връзка с незаконосъобразното бездействие при или по повод изпълнение на административна дейност. Настоящият състав намира, че в конкретния случай решаващият съд, изхождайки от конкретно събраните в хода на процеса доказателства, правилно е изтълкувал както разпоредбите на закона, така и практиката на ЕС, отчитайки конкретните възражения и оплаквания на ищеца за характера на увреждането, степента и продължителността на причинените страдания и техния интензитет, както и предвид липсата на данни за настъпили вредни последици за него извън обичайните за лицата, поставени в такива условия, въз основа на което и след приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД е определил размер на обезщетението по справедливост. Мотивираният извод на съда за частична основателност на иска е в съответствие с фактически установеното и правилно прилагане на закона. Възраженията на процесуалният представител на ГДИН, че съдът е постановил своя съдебен акт в противоречие с отлагателните условия на чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС вр. § 11 от ПЗР на ЗИНЗС и чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС вр. § 6 ПЗР на ППЗИНЗС и § 11 от ПЗР на ЗИНЗС, което с други думи означава, че съдът се е позовал на норми, които не са действащо законодателство нито към исковия период, нито към настоящия момент са неоснователни. Това, че е налице отлагателна клауза в нормите на вътрешното право не означава, че нормите на ЕКЗПЧОС не намират пряко приложение. Неоснователни са касационния протест и касационните жалби в частта, оспорваща правилното определяне на размера на обезщетението. При определянето му съдът е отчел периода, през който е търпяна вредата; временните прекъсвания на наказанието, характера на породените страдания и негативни преживявания, отражението им върху конкретната личност, както и техния кумулативен ефект. Настоящата инстанция не намира основания за неговото намаляване, тъй като споделя доводите на Административен съд - Б. и намира присъждането на обезщетение в размер от 9 000 лева за период от 5 години за правилно. В случая обезщетението е справедливо определено, тъй като е фиксиран паричен еквивалент, съответен на негативните преживявания и психическото им отражение върху увреденото лице, като е отчетен техния интензитет и времева продължителност. Предвид изложеното решението в обжалваната част, с която е приет за основателен и уважен искът до размера на сумата от 9 000 лева представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие нарушаване на въведената с чл. 13, вр. чл. 3 от ЕКПЧ обща забрана за нечовешко и унизително отношение по време на изтърпяване на наказание "лишаване от свобода" в Затвора - гр. Б., за периода 20.08.2010 г. - 20.08.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.08.2015 г. до окончателното им изплащане, а в останалата му част до предявения размер от 20 000 лева предявеният иск е отхвърлен като неоснователен. В настоящият случай не са налице касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което процесното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, трето отделение