Решение № 56 от 12.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 2462/2017 г.

Решение № 56 от 12.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 2462/2017 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Николай Марков Предявен е иск по чл. 47, ал. 2 от ЗМТА за отмяна на решение № 1149/30.10.2012 г. по арбитражно дело № 1149/2012 г. на арбитър Б. Г. Ищцата Ц. В. К. обосновава искането си за отмяна на посоченото арбитражно решение с твърдения, че е разгледан спор, който не подлежи на решаване от арбитраж. Ответникът - [фирма] излага съображения за недопустимост на иска, евентуално за неоснователността му. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди наведените от страните доводи и събраните по делото доказателства и взе предвид, че исковете са процесуално допустими /с оглед липсата на доказателства за датата на уведомяване на ищцата за арбитражното решение - находящото се по делото незаверено копие от товарителница и приложените от ответника копия от преводни нареждания не съставляват такива доказателства/, намира, че следва да се произнесе по валидността на арбитражното решение. Законодателните промени, извършени със ЗИД на ГПК, обн. ДВ бр. 8/2017 г. /според които производствата по неарбитрируеми спорове, вкл. и спорът, по който една от страните е потребител по смисъла на § 13, ал. 1 от ДР на З., се прекратяват служебно от сезирания арбитраж - § 6, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на ГПК, вр. чл. 19, ал. 1 от ГПК, а арбитражните решения постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни - § 8, т. 5 от ЗИД на ГПК и чл. 47, ал. 2 от ЗМТА/, следва да намерят приложение и за образуваните пред ВКС производства по чл. 48 от ЗМТА, за отмяна на арбитражни решения, които са постановени по спорове с участие на потребител, преди влизане на закона в сила. Аргумент за това е даденото от Конституционния съд на Република България в т. 3 на решение № 9/24.10.2012 г. по к. д. № 15/2002 г. тълкуване, според което защитата в рамките на арбитражния процес в неговата цялост се осъществява в два стадия, като производството пред арбитражния съд е първият стадий, а следващият стадий, който е факултативен, е предявяването на иск по чл. 47 от ЗМТА пред компетентния държавен съд - Върховен касационен съд. В този смисъл след като защитата срещу арбитражното решение е преминала във втория си стадий и Върховният касационен съд е сезиран от надлежна страна, валидността на решението следва да бъде преценявана съобразно действащите след изменението редакции на разпоредбите на чл. 19, ал. 1 от ГПК и чл. 47, ал. 2 от ГПК - ако арбитражното решение разрешава потребителски спор, който съгласно чл. 19, ал. 1 от ГПК е неарбитрируем, същото е нищожно на основание чл. 47, ал. 2 от ГПК и Върховният касационен съд следва да прогласи нищожността, без да разглежда въведените с исковата молба основания за отмяна по чл. 47 от ЗМТА по същество. Довод в подкрепа на направения извод е и създадената със същия ЗИД на ГПК, пораждаща незабавно действие от влизането й в сила, процесуална разпоредба на чл. 405, ал. 5 от ГПК, съгласно която окръжният съд отказва издаване на изпълнителен лист въз основа на нищожни решения по смисъла на чл. 47, ал. 2 от ЗМТА, като по аргумент за по-силното основание констатирането на нищожността е в правомощията и на Върховния касационен съд, пред когото е предявен иск за отмяна на арбитражно решение по чл. 47 от ЗМТА. В светлината на изложеното и тъй като в случая предмет на арбитражното производство е спор по договор за потребителски кредит, като ищцата в качеството си на кредитополучател се явява "потребител" по смисъла на § 13, ал. 1 от ДР на З., следва да бъде обявена нищожността на решение № 1149/30.10.2012 г. по арбитражно дело № 1149/2012 г. на арбитър Б. Г. С оглед изхода на спора ответникът дължи на ищцата направени разноски за адвокатско възнаграждение, а по сметка на ВКС - заплащане на сумата от 222.23 лв., държавна такса. Предвид направеното от ответника възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК и ниската фактическа и правна сложност на делото, както и с оглед обема на извършените от процесуалния представител на ищцата процесуални действия /изразяващи се в изготвяне на исковата молба по делото/, заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение в размер на 1 600 лв., се явява прекомерно, поради което в полза на ищцата следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение