Решение № 12252 от 11.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8426/2017 г.

Решение № 12252 от 11.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8426/2017 г., VI о., докладчик председателят Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 3780 от 6.06.2017 г. по административно дело № 1667/2017 г. Административен съд – София–град (АССГ) е: 1) отхвърлил жалбата на Д. Антонова от [населено място] срещу решение № 2153-21-11/17.01.2017 г. на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) - София-град, с което е потвърдено разпореждане № [ЕГН]/91/2.12.2016 г. на длъжностно лице по "ПО" ("Пенсионно осигуряване"), с което е отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от Д. Антонова от [населено място], действаща чрез адв. Рая Николова. Касаторката е навела доводи за неправилност на съдебния акт, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК, като възразява, че съответните на случая правни норми не следва да се прилагат буквалистично, и че това ще доведе до неравно третиране на лица. Иска се отмяна на решението на първоинстанционния съд като неправилно, както и да се реши спора по същество или при условията на чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК делото да се върне за разглеждане на друг състав на АССГ. Ответникът по касация - директорът на ТП на НОИ – София - град, в писмени бележки чрез процесуалния представител юрк. Н. Медарова, е изразил становище по касационната жалба, като счита същата за неоснователна и моли решението, като правилно и законосъобразно да се остави в сила. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на атакувания с нея съдебен акт, поради което предлага оставянето му в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като разгледа касационната жалба на визираните в нея основания и извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението съобразно чл. 218, ал. 2 от АПК, настоящият съдебен състав я намира за неоснователна. Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт е правилен и не страда от твърдяните от касаторката пороци, чието евентуално съществуване би обусловило наличието на отменителните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Решението на Административен съд – София-град, с което жалбата до него не е уважена като неоснователна, е постановено при правилно тълкуване и прилагане на закона, в съответствие с доказателствата по делото и относимата към тях материалноправна уредба, които обуславят направените изводи от съда, че правилно е отказано отпускането на пенсия по чл. 74 от КСО. В случая отсъства една от законовите предпоставки за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на жалбоподателката в относимата към нея хипотеза на чл. 74, ал. 1, т. 4 от КСО. Безспорно е установено, че към датата на инвалидизирането (7.09.2011 г.) жалбоподателката е навършила 36 години, 11 месеца и 11 дни, т. е. има необходимата възраст от поне 30 навършени години, но осигурителният и стаж е 3 години, 3 месеца и 11 дни - т. е. по-малък от предвидения минимум от 5 години. По делото не са налице доказателства, които да са индиция за придобит от касаторката осигурителен стаж над минимално изискуемия към релевантния за казуса момент, което опровергава твърдението в касационната жалба за неправилното му изчисляване. При липсата на една от кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 74, ал. 1, т. 4 от КСО за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване е без значение за изхода на спора, че Д. Антонова отговаря на общото условие по чл. 72 от КСО, видно от влязлото в сила ЕР на ТЕЛК, с което и е призната 50 % трайно намалена работоспособност. С оглед на това се налага извод, че отричайки на Антонова правото на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл. 74 от КСО, длъжностното лице по пенсионното осигуряване е издало материално законосъобразен акт, който основателно е бил потвърден по реда на административния контрол от директора на ТП на НОИ – София-град. В хода на съдебно-административното производство пред Административен съд – София-град (т. е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на процесните актове на администрацията и на обуславящите ги такива), са събрани и коментирани относимите към казуса доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна. Първоинстанционният съд надлежно и аргументирано е обсъдил всички факти от значение за спорното право и е извел обосновани изводи, които се възприемат изцяло от настоящата инстанция. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна и задълбочена преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за случая материалноправни разпоредби на КСО, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения на жалбоподателката и нейният служебен повереник, на които е даден убедителен отрицателен отговор. За прецизност следва да се отбележи, че въпреки, че не влиза в задълженията му, съдът по съществото е разгледал и се е произнесъл и по твърдяната, но не доказана от Антонова хипотеза. А именно, че инвалидизирането е настъпило още през 2005 г., т. е преди навършването и на 30 години. И въпреки, че в този случай минимално изискуемия трудов стаж за отпускане на исканата пенсия е 3 години, като аргументирано е приел административния съд, и в тази хипотеза касаторката няма натрупан нужния осигурителен стаж. С оглед на гореизложеното следва, че не се установяват твърдените в касационната жалба нарушения на съдопроизводствените правила и не са налице условията за прилагането на чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК. Необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не били допуснати в конкретния случай. Предвид изложеното настоящият съдебен състав счита, че като е отхвърлил сезиралата го жалба, първоинстанционния съд е постановил правилно решение, което при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,