Решение № 338 от 19.6.2025 г. на ВКС по г.д. № 20248002103084/2024 г.

Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. В. Л. против решение № 1533/15.03.2024 г., постановено по гр.д.№ 8980/2023 г. от ІІ“д“ състав на СГС. Ответникът по касационната жалба е подал писмен отговор, с който оспорва жалбата, като в открито съдебно заседание поддържа своето становище в отговора. Касационното обжалване е допуснато с определение № 848/24.02.2025 г. Правен въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване е, дължимо ли е обезщетение по чл.331 КТ в хипотезата на предявена искова молба от работник в срока по чл.331, ал.3 КТ и падежът за заплащане на обезщетението е настъпил в хода на процеса по предявения иск. Обжалването е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – поради значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване, състава на ВКС приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 331 КТ, фактическият състав на основанието за уволнение включва два елемента - работодателят да предложи на работника да се прекрати трудовото правоотношение като заплати обезщетение в определен размер, а работникът изрично да приеме отправеното му предложение, изразявайки писмено съгласието си в седемдневен срок от получаване на предложението. Ако работодателят не изпълни своето задължение за заплащане на обезщетение, съгласно чл.331, ал.3 КТ, основанието за прекратяването се смята за отпаднало, т.е. не е съществувало основанието за прекратяване на трудовото правоотношение. Основанието е съществувало, доколкото е постигнато съгласие между страните за прекратяването при условията на чл.331, ал.1 и ал.2 КТ, но фактическия състав на прекратяването е налице само ако е осъществен и третия съставен елемент на основанието за прекратяване - заплащането на обезщетението. Неплащането на обезщетението води до отпадане на основанието, т.е. трудовото правоотношение се възстановява, като изпълнението на правата и задълженията по него продължават така, както са били преди предприетото прекратяване по чл.331 ал.1 и ал.2 КТ. Всичко това води до извод, че заплащането на обезщетението по чл.331 КТ е поставено изцяло на волята на работодателя, като негова е преценката дали да заплати обезщетението или да предпочете да запази трудовото правоотношение, без да се възползва от договореното прекратяване. След като неплащането на обезщетението води до възстановяване на трудовото правоотношение, работникът не разполага с материалноправна легитимация да претендира заплащането на това обезщетение, дори и в едномесечния срок, предвиден за неговото заплащане, тъй като заплащането е елемент от фактическия състав на самото прекратяване на трудовото правоотношение и зависи от волята на една от страните по правоотношението – работодателят. По касационната жалба, ВКС приема следното: Работодателят е издал заповед № ЧР-22-39/24.08.2022 год., в която е посочено, че трудовото правоотношение се прекратява, считано от 01.09.2022 г., на основание чл.331, ал.2 КТ срещу обезщетение в размер на четирикратния размер на последното получено месечно брутно трудово възнаграждение, платимо в брой в един месец от датата на прекратяване на трудовия договор. Заповедта е връчена на работника на 25.08.2022 г., като същият е положил свой подпис върху заповедта. Между страните не се спори, че в предвидения срок /а и понастоящем/ работодателят не е заплатил обезщетението по 2 чл.331, ал.2 КТ. От представената по делото заповед № 22- 39-1/01.11.2022 г. на изпълнителния директор на ответника се установява, че на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ поради извършено дисциплинарно нарушение – неявяване на работа повече от 6 дни. От мотивите на заповедта е видно, че работодателят е счел, че срокът за заплащане на уговореното обезщетение по чл.331, ал.2 КТ е изтекъл на 01.10.2022 г., с което е отпаднало и основанието за прекратяване на трудовото правоотношение и работникът е следва да се яви на работа. Заповедта за наложеното дисциплинарно наказание е връчена на работника на 05.11.2022 г.. С оглед отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване, в случая работодателят не е заплатил обезщетението, предвидено при постигнатото съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение, като заплащането на това обезщетение е поставено на неговата воля и преценка, като неплащането има за последица възстановяването на трудовото правоотношение. Това е възприел и въззивния съд с обжалваното решение, което следва да се остави в сила, като правилно и законосъобразно. С оглед изхода на спора пред ВКС, следва да се присъдят разноски на ответника по касационната жалба, на основание чл.78, ал.3 ГПК за настоящото производство, в размер на 2100 лева, представляващи заплатено от страната адвокатско възнаграждение по представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие. Водим от горното, състав на ВКС