Решение № 1988 от 24.02.2015 г. на ВАС по адм. д. № 5087/2014 г.

Решение № 1988 от 24.02.2015 г. на ВАС по адм. д. № 5087/2014 г., I о., докладчик съдията Мадлен Петрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл 160, ал. 6 от ДОПК. Камелия Владимирова Николова в качеството й на ЕТ "Борислав Николов - Камелия Владимирова - БКМ", гр. Радомир, чрез адв. Иван Гемков обжалва решение № 588/05.02.2014 г. на Административен съд, София град, постановено по адм. дело № 884/2012 г., с което е отхвърлена жалбата на търговеца против ревизионен акт № 2001103011 от 12.08.2011 г. на орган по приходите при ТД на НАП град София, потвърден с решение № 2229/09.12.2011 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението", гр. София. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението, поради наличие на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита, че е изпълнил доказателствената си тежест и чрез събраните по делото доказателства е установил реалното осъществяване на спорните доставки. Искането е за отмяна на решението и отмяна на оспорения ревизионен акт. Претендират се съдебни разноски. Ответникът - директор на дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика, град София, чрез процесуалния си представител юрк. Шейретов оспорва касационната жалба като неоснователна и моли да се остави в сила първоинстанционното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид доводите на страните, приема от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е неоснователна, по следните съображения: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АССГ е бил ревизионен акт, с който на ЕТ "Борислав Николов - Камелия Владимирова - БКМ", гр. Радомир е отказано право на данъчен кредит в общ размер от 161 475.09 лева и са начислени лихви от 54 164.34 лева, по фактури, издадени от Валмос ЕООД, Георгиев трейд 2009 ЕООД, Ел-те-ком ЕООД, Лео Комерс 2009 ЕООД, МИ-9 ЕООД, Оксалис ЕООД, Стройкомерс Таков ЕООД Ти Ем Си груп ЕООД, Типс Лимитид ЕООД, Коцев Трейд 86 ЕООД и Строй транс ЧП ЕООД. В хода на ревизията при извършените насрещни проверки на преките доставчици, само от "Лео комерс 2009" ЕООД са представени копия от издадените 9 фактури с предмет "продажба на инструменти по опис", по които ревизираният търговец претендира право на приспадане. Други доказателства за осъществяване на спорните доставки не са ангажирани в ревизионното производство. При тези фактически данни, органите по приходите са приели, че за получателя по фактурите не са изпълнени условията на чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС, а данъкът е неправомерно начислен по смисъла на чл. 70, ал. 5 ЗДДС и са коригирали резултатите по получените доставки за ревизираните периоди. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата, като е приел, че по процесните доставки не са събрани пълни и безспорни доказателства за фактическото им изпълнение. Съдът е изложил мотиви, че за признаването правото на данъчен кредит, действащата нормативна уредба изисква преценка както на разпоредбите на чл. 68 - чл. 72 ЗДДС, така и на обстоятелството за реалност на доставките. С оглед предмета на спорните доставки - стоки, съдът се е позовал на легалните дефиниции на понятието "стока" и "доставка на стока" съгласно чл. 5, ал. 1 и чл. 6 ЗДДС. Според съда, при положение, че както ревизираното лице, така и доставчиците не представят доказателства, от които да е видно, че доставката е реално осъществена, наличието на фактури и счетоводното им отразяване не е достатъчно, за да се признае правото на данъчен кредит. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и заключението на съдебно - счетоводната експертиза, съдът е обосновал извод, че показанията на разпитаните по делото свидетели установяват липсата на необходимост от специален транспорт и място за съхранение на инструментите, предмет на спорните доставки, но не са достатъчни да удостоверят прехвърляне правото на собственост върху стоките по смисъла на чл. 6 ЗДДС. Това обстоятелство не е удостоверено и от заключението на вещото лице по назначената ССЕ, както и от фактическите констатации в издадените на доставчиците ревизионни актове за процесните периоди и от факта на отразяване на част от фактурите в отчетните регистри по ЗДДС на доставчиците. Решението е правилно постановено. Доводите на касатора, че в хода на съдебното производство е доказал материалноправните предпоставки за възникване на правото на данъчен кредит по спорните фактури, не намират опора в събраните по делото доказателства. В съответствие с приложимия по време материален закон, тълкуван във връзка с чл. 178 и чл. 168 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на ДДС, съдът е приел, че основната предпоставката за признаване на правото на приспадане е наличието на реално осъществена доставка на стоки и услуги. С оглед предмета на спорните фактури, съдът е изследвал обстоятелствата относно осъществяването на доставки на стоки по смисъла на чл. 6 от ЗДДС. Съгласно цитираната норма доставка на стока е прехвърлянето на правото на собственост или друго вещно право върху стоката, респективно с извършването на услугите. Нормата от националния закон следва да се тълкува във връзка с чл. 14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО, която разпоредба дефинира доставката на стока като прехвърляне на правото на разпореждане с материална вещ като собственик. Следователно при спор за реалност на доставки на стоки, съдът дължи проверка преди всичко на фактите относно предаване и получаване на стоката между страните по пряката доставка. В този смисъл е и решението на СЕС по дело С-285/2011 г., съгласно което за да се установи налице ли е правото на приспадане, на основание доставки на стоки, е необходимо да се провери дали последните са били реално осъществени и дали съответните стоки са били използвани от данъчно задълженото лице (Боник) за извършването на облагаеми сделки. В конкретния случай спорно е било именно реалното осъществяване на доставки на стоки, по които ЕТ "Борислав Николов - Камелия Владимирова - БКМ", гр. Радомир претендира право на данъчен кредит. Крайният извод на първоинстанционния съд, че не е доказано осъществяването на доставките на инструменти по процесните фактури, кореспондира със събраните писмени и гласни доказателства и заключението на вещото лице. Неоснователно е възражението в касационната жалба, че доставките на стоки се установяват от показанията на разпитаните по делото свидетели. Действително от показанията им се установява, че за осъществяване на доставките не е било необходимо използването на специализиран транспорт, както и на складове за съхранението на стоките. Свидетелите описват сходен механизъм на доставките на инструменти, от конкретните доставчици, за които твърдят, че са работили през процесните периоди - инструментите се сортирали, според направените поръчки/заявки, като обемът на стоката е позволявал превозването й с лек автомобил, автобус, градски транспорт или доставка чрез куриер. В дадените показания не се съдържат конкретни данни относно вида и количеството инструменти, предмет на доставките от издателите на фактурите към ревизирания търговец. Правилно в тази връзка съдът е приел, че твърденията за осъществяване на доставките чрез куриер, не са подкрепени с писмени доказателства. Заключението на вещото лице по поставените задачи също не установява факти и обстоятелства относно предаването и получаването на стоките. Правилно съдът е приел, че данните за отразяването на фактурите в отчетните регистри по ЗДДС и заключението на експерта за редовност на воденото от ревизираното лице счетоводство, не са достатъчни за признаване на правото на данъчен кредит. По делото липсват данни и доказателства за предаването и получаването на стоките, предмет на процесните фактури, издадени от Валмос ЕООД, Георгиев трейд 2009 ЕООД, Ел-те-ком ЕООД, Лео Комерс 2009 ЕООД, МИ-9 ЕООД, Оксалис ЕООД, Стройкомерс Таков ЕООД Ти Ем Си груп ЕООД, Типс Лимитид ЕООД, Коцев Трейд 86 ЕООД и Строй транс ЧП ЕООД, по които ЕТ Борислав Николов - Камелия Владимирова - БКМ, гр. Радомир е получател. В ревизионното и съдебното производство не са представени приемо - предавателни протоколи, стокови разписки и др. за удостоверяване на тези обстоятелства. Представените от Лео Комерс 2009 ЕООД описи на инструменти към издадените фактури не носят подпис на страните и също не могат да служат като доказателство за предаване и получаване на стоките. Конкретни факти и обстоятелства относно количеството и вида инструменти, предмет на доставка между съответния пряк доставчик и ревизираното лице не се съдържат и в показанията на разпитаните по делото свидетели. При така установените факти, правилно съдът е приел, че не е налице основната предпоставка за възникване на правото на приспадане. Неоснователен е доводът в касационната жалба, че след като фактурата е достатъчна да породи задължение за внасяне на данъка от лицето, което я е издало, то данъчният документ е достатъчен, за да се признае право на данъчен кредит в полза на получателя. Правилно съдът, в обжалваното решение се е позовал на тълкуването на чл. 203 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на ДДС, дадено в решението на СЕС по дело С-643/11, според което данък върху добавената стойност се дължи от начислилото го във фактура лице независимо от действителното наличие на облагаема сделка. В този смисъл е и нормата от националния закон - чл. 85 ЗДДС, на която се е позовал органът по приходите при издаването на ревизионния акт. По изложените съображения, настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на материалния закон при преценката за наличие на предпоставките за възникване на правото на данъчен кредит, поради което решението, с което жалбата на едноличния търговец е отхвърлена, следва да се остави в сила на основание чл. 221, ал. 2 АПК. Въпреки изхода на спора, на ответника по касация не се дължи юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, тъй като такова е присъдено от първата инстанция, в максималния размер, предвиден в чл. 161, ал. 1 ДОПК. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,