Решение № 21 от 12.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 479/2011 г.

Решение № 21 от 12.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 479/2011 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Мария Славчева Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Й. Ш. от [населено място] срещу въззивно решение от 22.01.2010 г. по гр. д. № 5398/2010 г. на Софийски градски съд, с което след отмяна на отхвърлителното решение № II-78-14 от 15.02.2010 г. по гр. д. № 377728/2009 г., постановено по предявения от [фирма] срещу Н. Й. Ш. иск по чл. 422 ГПК е постановено вместо него друго, с което въззивният съд осъдил касатора да заплати на [фирма] на основание чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 415 ГПК сумата 4 736.62 лв., представляваща стойността на доставена, но незаплатена топлоенергия за периода м. 07.2000 г. - м. 04.2008 г., както и обезщетение за забава в плащането й в размер на 2 948.05 лв. В касационната жалба касаторът излага доводи за неправилност на решението, основани на твърдението, че е погасил задължението си към ищеца. Ответникът [фирма] оспорва жалбата. С определение № 654 от 3.09.2012 г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато предвид данните за вероятната му недопустимост. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора, в съответствие с правомощията си по чл. 293 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното осъдително решение, въззивният съд приел за установено, че ответникът е абонат на топлоснабдителното дружество, на което според заключението на съдебно-техническата експертиза е доставено количеството топлоенергия през исковия период, за стойността й, за която на ищеца е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. Обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд е произнесъл по осъдителен иск, какъвто не е предявеният от ищеца. В обстоятелствената част на исковата молба, наред с твърденията относно възникването на вземането му за сумата 7 955.25 лв., включваща стойността на подадена на ответника топлоенерегия и обезщетение за забава в плащането й, ищецът е изложил и твърдения, че за същата сума му е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. Ищецът изрично е посочил в исковата молба, че предявява иска си по повод на подаденото от ответника възражение, за да установи съществуването на паричното вземане, за което е издадена оспорената заповед за изпълнение. Съобразно изложените твърдения, в петитума на исковата молба е формулирано искане съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника съществуването на вземането му в посочения в заповедта за изпълнение размер. При преценка на обстоятелствената част и петитума на исковата молба, първоинстанционният съд правилно е приел, че е сезиран с установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване със сила на пресъдено нещо спрямо насрещната страна съществуването на вземането на ищеца, предмет на издадената заповед за изпълнение. Като е приел, че с предявения иск ищецът търси принудително изпълнение на вземането си, въззивният съд се е произнесъл по осъдителен иск, какъвто не е въведен като предмет на делото, като при това той би бил и недопустим при наличие на издадена в полза на ищеца-кредитор заповед за изпълнение. Произнасянето по непредявен иск противоречи на един от основните принципи в гражданския процес - този за диспозитивното начало, и на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК, обжалваното въззивно решение следва да бъде обезсилено като недопустимо, а делото да се върне на същия съд за ново разглеждане от друг състав и произнасяне по действително предявения установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. При новото разглеждане на делото, съобразно неговия изход и правилата на чл. 78 ГПК, въззивният съд следва да се произнесе и по отговорността на страните за разноски в касационното производство. Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение