Решение № 228 от 28.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 426/2008 г.

Решение № 228 от 28.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 426/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по параграф 2, ал. 3 ПЗР на ГПК, във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "а" и сл. ГПК (отм.). Образувано е по подадената от К. И. Б. от гр. т. касационна жалба против въззивното решение от 13.11.2007 г. по гр. д. № 354/2006 г. на Габровския окръжен съд. С него е оставено в сила първоинстанционното решение от 2.10.2006 г. по гр. д. № 77/2006 г. на т. районен съд, с което касаторът е осъден да предаде на Г. С. М. от с. К., община т. владението върху недвижим имот, представляващ земя с площ 2 862 кв. м., парцел **** 256, попадащ по парцеларния план на с. Б. в стопански двор, при описаните в решението граници. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост на направените изводи относно характера на упражняваното от него владение от придобиване на имота през 2001 г. и моли то да бъде отменено и вместо това се постанови друго решение, с което искът бъде отхвърлен, респ. делото се върне за ново разглеждане от друг състав. Ищецът Г. С. М., чрез пълномощника му адвокат З, оспорва касационната жалба по изложените в представените възражение и писмена защита съображения и иска въззивното решение да се остави в сила. Претендира заплащане на направените в настоящето производство разноски. Върховният касационен съд на РБ, състав на II гражданско отделение, като обсъди заявените в подадената в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) касационна жалба оплаквания във връзка с данните по делото и доводите на страните и на основание чл. 218ж ГПК (отм.), приема следното: Спорът между страните е за собствеността върху имот, попадащ в стопанския двор на бившето ТКЗС, като ищецът се позовава на продажбата му от Л. съвет чрез проведен търг на намиращия се в него овчарник, впоследствие и на прилежащата към него земя, държавна собственост през 1993-94 г. и последващи разпоредителни сделки, последната от които е с нот. акт № 63/94 г. Касаторът, ответник се легитимира с договор за покупко-продажба № 4/2001 г. от В. Н. т., който придобил имота, държавна собственост по договор за покупко-продажба с Министерство на земеделието, горите и аграрната реформа, по реда на чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ. Позовава се и на добросъвестно давностно владение от 2.02.2001 г. до предявяване на ревандикационния иск против него. Спорът между страните е породен от обстоятелството, че и двете поддържат да са придобили правото на собственост върху него с представените нотариални актове за покупко-продажба. Въззивният съд разрешил колизията в претендираните права в полза на ищеца Г. М., като приел, че същият се легитимира като собственик на имота, в който се намира ответникът, сега касатор, без основание за това. Фактическата обстановка по делото е установена въз основа на събраните писмени и гласни доказателства и прецизно и подробно изложена в мотивите на въззивното решение. Обсъдени са детайлно фактите относно проведения търг от Л. съвет на АПК, т. с предмет сградата в имота - овчарник, съгласно процедурата по чл. 48, ал. 8, във вр. с чл. 43, ал. 2 ППЗСПЗЗ в действуващата към този момент редакция на закона и вещнопрехвърлителния ефект на договора за продажба, последващото придобиване на прилежащата земя в размер, определен по реда на чл. 45, ал. 3 с. пр. от лицето, спечелило търга - Р. А., и последващите разпоредителни сделки с имота, последната от които е с нотариалния акт № 63/94 г., с който ищецът, заедно с трето лице - събирателно дружество, се легитимира като собственик. Намерил за неоснователни доводите на ответника относно липсата на скица към договора и евентуално погрешно внасяне на стойността на имота, поради ирелевантността им към действителността на същия, както и тези за нищожност на нотариалния акт № 63/94 г. с оглед достатъчната индивидуализация на имота въпреки непосочването на границите му в него и с оглед разясненията на вещото лице за идентичността му. Съдът приел, че ответникът, сега касатор, не е придобил правото на собственост върху имота на основание покупко-продажбата с нот. акт № 4/2001 г., тъй като неговият праводател В. т. не е бил собственик на имота, нито държавата, тъй като съставянето на акт за държавна собственост не създава права, а само констатира такива. Валентин т. е бил собственик на овчарника в същия имот /нот. акт № 87/93 г./ и праводател на ищеца по нот. акт 63/94 г., вписан на същата дата - 25.03.94 г., поради което и придобитите по този акт права се противопоставят успешно на тези на ответника, съгласно чл. 113 ЗС. По горните изводи, направени от въззивния съд, касаторът не е изложил съображения за неправилността им, поради което и настоящата инстанция не следва да се произнася - чл. 218ж, ал. 1, изр. 1 ГПК (отм.). Оплакванията в касационната жалба са против направените в обжалваното решение изводи относно поддържаното от ответника, касатор възражение за изтекла придобивна давност от сключване на договора за покупко-продажба на имота на 2.02.2001 г. до предявяването на иска против него. С оглед извода, че договорът за покупко-продажбата не е породил вещнотранслативен ефект и ответникът не може да се легитимира на това основание като собственик, въззивният съд е разгледал евентуалното му възражение за придобивна давност, но го е намерил за неоснователно с оглед липсата на добросъвестно владение от страна на ответника и изтеклия период, недостатъчен за позоваване на общата придобивна давност. Направеният извод е правилен и обоснован и се споделя от настоящата инстанция. Въззивният съд задълбочено е обсъдил събраните доказателства, установяващи липсата на добросъвестно владение от страна на касатора в периода след сключване на договора от 2001 г. Обосновано съдът е взел предвид вид факта, че същият притежава съседен имот, в който развива производствена дейност и е знаел най-малкото за действията на ищеца по събарянето на овчарника през 1998 г., в който смисъл са събрани и свидетелски показания, установяващи и намеренията му заедно с ищеца да построят трафопост в имота. Индиция за това обстоятелство е и факта, че същият е действувал като пълномощник на собственика на сградата - овчарник - В. т. при придобиването от последния на имота от държавата, впоследствие отново като негов пълномощник е продал на себе си имота. Действително, от датата на придобиване на имота - 2.02.2001 г. до предявяване на иска е изминал период над необходимия по чл. 79, ал. 2 ЗС такъв от пет години, през който касаторът е владял имота, с оглед събраните свидетелски показания, но както правилно е приел въззивният съд не е налице нито една от предвидените в чл. 70, ал. 1 ЗС предпоставки, за да се ползува от кратката придобивна давност. В случая договорът за покупко-продажба е сключен в нотариална форма, поради което и предвидената от закона форма не е опорочена, за да се изследва знаел ли е касаторът това, а с оглед данните по делото е установена липсата на незнание, че праводателят му не е бил собственик. Обстоятелството, че именно неговият праводател е бил такъв и на ищеца по договора с нот. акт от 1994 г. изключва тезата на касатора да не е знаел за това разпореждане, още повече, че е бил и негов пълномощник както пред МЗГАР (с подписване на договора), така и при сделката, сключена със самия себе си. Изводът на въззивния съд, че касаторът не е бил добросъвестен владелец, за да се ползува от последиците на кратката придобивна давност към момента на предявяване на иска против него, а общият десетгодишен период не е изтекъл, е правилен, поради което и на това основание не може да се легитимира като собственик. Тъй като ищецът не е изгубил своето право на собственост върху имота, в който се намира ответникът, без последният да противопоставя правно основание за това, правилно и ревандикационният иск против него е уважен. Неоснователно е оплакването на касатора, че ищецът не е владял имота в периода след 2001 г., тъй като последното е ирелевантно за правото му на собственост, което, за да се приеме, че е изгубил, трябва касаторът да докаже, че го е придобил, за да може успешно да му го противопостави. Последното не е установено в настоящето производство, затова и въззивното решение, като постановено при липса на поддържаните касационни основания за отмяна, следва да се остави в сила. С оглед този изход на спора касаторът следва да заплати на ищеца направените в настоящето производство разноски в размер на 500 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд в настоящия състав на II гражданско отделение