Решение № 10390 от 20.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6116/2026 г.

Производството е по чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. У., гражданин на Узбекистан, подадена чрез адвокат К. Александров, срещу решение № 17280 от 07.05.2026 г., постановено по адм. дело № 2846/2026 г., по описа на Административен съд София - град (АССГ). С доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, отменителни основания по чл. 209, т. 3, АПК се иска отмяната му, като се постанови друго по съществото на спора, с което се отмени оспорения пред съда отказ и преписката се върне на административния орган за ново произнасяне. Ответникът – Заместник директор на Дирекция „Миграция“ – МВР, чрез пълномощника си юрисконсулт Л. Пенева, в представена писмена защита изразява становище за неоснователност на касационната жалба и прави искане обжалваното решение да бъде оставено в сила като законосъобразно и правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба на А. У., гражданин на Узбекистан, срещу отказ № 5346р-2364 от 26.01.2026 г. за издаване на разрешение продължително пребиване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа” на оспорващия, издаден от заместник-директора на дирекция „Миграция” - МВР. От правна страна оспорената заповед се основава на чл. 26, ал. 2 във връзка с чл. 24и от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), а от фактическа на изразеното отрицателно становище от изпълнителния директор на Агенция по заетостта за липса на основание за предоставяне на достъп до пазара на труда. С обжалваното решение съдът е отхвърлил оспорването. За да постанови този резултат е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на установената форма и административнопроизводствените правила, при правилно приложение на относимите материалноправни разпоредби. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователен и бланкетен е касационният довод, че са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Правото на участие на страната в съдебното производство не е нарушено, обжалваното решение е постановено след подробен анализ на фактическата обстановка и е мотивирано. Доводите на касационния жалбоподател за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост са неоснователни. В обжалваното решение е налице подробно изложение относно установените по делото фактически обстоятелства, релевантни за спора. Съдът е събрал необходимите за правилното решаване на спора доказателства, анализирал ги е в тяхната взаимна връзка, във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е обосновал правните си изводи, които изцяло се споделят от настоящия състав. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК с настоящото решение се прави препращане към мотивите на първоинстанционния съд. Съгласно чл. 24и, ал. 1 ЗЧРБ разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа“ могат да получат чужденци, които отговарят на условията за получаване на достъп до пазара на труда съгласно българското законодателство и притежават виза по чл. 15, ал. 1 или разрешение за пребиваване, издадено в съответствие с Регламент (ЕО) №1030/2002. В настоящия случай чуждият гражданин не отговаря на изискванията на чл. 24и, ал. 1 ЗЧРБ, тъй като към момента на издаване на оспорения акт не е налице една от двете кумулативно свързани предпоставки – кандидатът да отговаря на условията за получаване на достъп до пазара на труда съгласно българското законодателство. От доказателствата по делото се установява, че не е изпълнена първата предпоставка, тъй като е налице отрицателно становище от страна на Агенция по заетостта, изискано от Дирекция „Миграция“ съгласно задължението и по чл. 24и, ал. 11 ЗЧРБ. Регулирането на достъпа до пазара на труда на работници – граждани на трети държави се регулира от Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност (ЗТМТМ). Според чл. 15, ал. 1 от ЗТМТМ достъп до пазара на труда с „Единно разрешение за пребиваване и работа“ се разрешава от Министерството на вътрешните работи след получено положително писмено становище от изпълнителния директор на Агенцията по заетостта. С оглед на установеното по делото обосновано административния съд е приел, че към момента на издаване на административния акт, чужденецът не е отговарял на условията на чл. 24и от ЗЧРБ за разрешаване на право на продължително пребиваване. В разпоредбата на чл. 24и, ал. 5 от ЗЧРБ са изброени документите, които следва да бъдат представени, заедно с подаването на заявлението. В т. 5 на тази разпоредба е посочено, че следва да бъдат представени документи за образование, специалност, правоспособност, професионална квалификация и опит на чужденеца, легализирани по съответния ред, придружени със заверен превод на български език и съответстващи на изискванията за заемане на длъжността, посочени от работодателя при обявяване на свободното работно място, съгласно Националната класификация на професиите и длъжностите, 2011 г. – при първоначално подаване на заявление за издаване на разрешение по ал. 1. Според ал. 6, професионалните умения и опит на чужденеца се удостоверяват с документ за трудов стаж, издаден от компетентен орган на съответната държава, в който са посочени работодателят, трудовият и професионалният стаж за заеманата длъжност. Касаторът А. У. е следвало да бъде назначен на длъжност „шофьор на тежкотоварен автомобил, 12 и повече тона”. Освен дипломата за завършено средно образование в представената пред Агенцията по заетостта преписка не се съдържат каквито и да е документи, сочещи, че чужденецът притежава необходимата квалификация за заемане на тази длъжност и по-специално, че същият отговаря на изискванията на Наредба № 33 от 3.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България, т.е., че той може да работи като шофьор на тежкотоварен автомобил на територията на страната. Съгласно чл. 87 от този подзаконов нормативен акт, водачът на автомобил за обществен превоз на товари отговаря на следните изисквания: 1. да притежава свидетелство за управление, валидно за съответната категория МПС; 2. да притежава валидно удостоверение за психологическа годност по смисъла на наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата; и 3. да притежава валидна карта за квалификация на водача по смисъла на наредбата по чл. 7б, ал. 5 от Закона за автомобилните превози. От страна на А. У. не са представени доказателства, че същият притежава валидно свидетелство за управление на тежкотоварен автомобил, както и станалите изискуеми документи. Не са представени предвидените в чл. 87 от Наредба № 33 от 3.11.1999 г. документи, които биха дали възможност на чуждестранният гражданин да бъде назначен на посочената в трудовия договор длъжност „шофьор на тежкотоварен автомобил, 12 и повече тона” и да изпълнява задълженията си според нормативните изисквания. Споделят се изводите на Административен съд София-град, че в разглеждания случай няма данни, че дружеството, при което чужденецът е следвало да работи, е имало издаден лиценз за извършване на превоз на товари за чужда сметка, издаден от Министерство на транспорта. Не са представени и доказателства за конкретно извършване на дейност по обществен превоз на товари от В. Груп ЕООД. Представена е декларация за наети през последната година от дружеството лица, но в същата липсва указание на каква длъжност са били назначени те и дали са изпълнявали задължения като шофьори на тежкотоварни автомобили. Липсват и доказателства за това с какви транспортни средства В. Груп ЕООД извършва твърдените превозни дейности – със собствени или с наети. Не са представени и доказателства за наети транспортни бази, сервизи или работилници, където се извършва обслужване на тежкотоварните автомобили. Правилно е прието от административния съд, че от А. У. не е доказана истинската цел, условията и намеренията за пребиваването си в страната. Предвид изложеното, не са налице сочените от касатора отменителни основания. Обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и на основание чл.143, ал.3 от АПК искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и следва да бъде уважено за сума в размер на 102 евро, определена по реда на чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,