Решение № 2748 от 18.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 12103/2024 г.

Образувано е по касационна жалба на Директор на ТП на НОИ Шумен срещу Решение 1531 от 19.11.2024 г., постановено по адм. дело 377/2024 г. по описа на Административен съд Шумен. Излагат се доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон. Прави се искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата на Г. Х. Г. от гр.Шумен срещу Решение 2153-27-88 от 22.08.2024г. на Ръководител ТП на НОИ Шумен, с което е отхвърлена жалбата на лицето срещу разпореждане 2113-27-167#8 от 21.06.2024г. на Ръководител на ПО при същото поделение на НОИ. Претендира разноски. Ответникът Г. Х. Г., чрез адв. Банов, оспорва така подадената касационна жалба и настоява за отхвърлянето и. Претендира разноски. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неправилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл.210 ал.1 АПК и в срока по чл.211 ал.1 АПК. Разгледана по същество за неоснователна. За да отмени издаденото от касационния жалбоподател негово решение и изпрати преписката на пенсионния орган, първостепенният съд е приел, че органът неправилно е приложил материалния закон по отношение предвиденото с чл.69 и чл.69а от Кодекса за социално осигуряване(КСО). Настоящият касационен състав намира този извод за законосъобразен. Фактическата обстановка е правилно установена, а и няма спор за нея между страните. Спорът се концентрира само върху правилното приложение на материалния закон. В случая безспорно е установено, че Г. Г. към датата на подаване на заявлението за отпускане на пенсия(21.02.2024г.), е на 50г. и 8 месеца, поради което пенсионният орган е приел, че след като тя не е навършила 54г. и 2 месеца и няма поне 18 години действително изслужен стаж като служител по ЗМВР, не и се следва пенсия по чл.69 ал.2 КСО, но заедно с това заключил, че тя не придобива и право на пенсия по чл.69б ал.1 КСО, тъй като същата не само недостигащ стаж, като е основал извода си на разпоредбата на чл.18 ал.4 от Наредбата за пенсиите е осигурителния стаж(НПОС). Настоящият касационен състав намира, че законосъобразно административният съдия не е споделил изводите и на пенсионния орган, а и на касационния жалбоподател. В практика на касационната инстанция е обсъждано мястото и значението на нормата от вторична правна уредба, дадена с чл.18 ал.4 НПОС( напр. с Решение 2291 от 18.02.2021 г. на ВАС по адм. д. 9879/2020 г., VI о.; Решение 7109 от 11.06.2024 г. на ВАС по адм. д. 11052/2023 г., VI о. и др.), като е прието, че институтите на чл.69 и чл.69а КСО не се в условията на обуславящ/обусловен. Т.е. за придобиване право на пенсия от лица, работещи при условията на първа или втора категория труд(чл.69б КСО), са без значение обстоятелствата дали същите са и военнослужещи по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България и от държавните служители по Закона за Министерството на вътрешните работи и Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, които не са достигнали изискуемата се възраст(но не и осигурителен стаж) за придобиване право на пенсия по чл.69 КСО. Приложеното тълкуване от касационния жалбоподател и от пенсионния орган на двата правни института и то във връзка с посоченото в подзаконовия акт, не държи сметка на уредбата на първично ниво на правно регулиране, която е ясна, а направеното по същество нейно допълване има определено ограничаващ характер по отношение признатите от закона права, поради което следва да бъде съобразено предписаното в чл.5 ал.1 АПК. С касационна жалба се излагат доводи, развити подробно, с които се мотивира извод, че допускане пенсионирането на лица, които имат стаж с необходимата продължителност по чл.69 КСО, но нямат необходимата възраст, посочена в същата норма, да се пенсионират при условията на чл.69б КСО, би поставило в сериозна опасност осигурителната система, но същото би застрашило и осигурителните принципи, вкл. и общите принципи на правото, като заедно с това би въвело и сериозни основания за дискриминационно третиране. Според този състав на касационната инстанция, на първо място тук следва да се анализира какво е мястото и значението на новелата на чл.18 ал.4 НПОС, предвиждаща, че само Лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 КСО поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 КСО. В тази връзка следва да се отбележи, че КСО, с института на чл.69 КСО, урежда правото на придобиване право на пенсия от военнослужещите по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България и от държавните служители по Закона за Министерството на вътрешните работи и Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража и други подобни структури, а с този по чл.69б КСО е уредено придобиване право на пенсия от лицата, работещи при условията на първа и втора категория труд. Т.е. в първия случай е уредена възможност за ранно пенсиониране на лица, работещи в т. н. силови структури на държавния апарат, като е без значение вида(категорията) на труд, а с втората възможността за пенсиониране, детерминирана именно с оглед категорията на полагания труд, без да е от значение отрасъла(мястото) на неговото полагане. В тази връзка необходимо е да се отбележи и че новелата на чл.69б ал.7 КСО изрично урежда хипотезите, при които лицата нямат право на отпускане на пенсия на основание чл.69б КСО, а именно: когато са придобили друг вид пенсия(реферира се само към чл.168 КСО). В кодифициращия акт не се съдържат указания и други насоки дали лице, което например упражнява трудова дейност в организациите по чл.69 КСО може да упражни право на ранно пенсиониране и по чл.69б КСО, въпреки че отговаря на изискванията за отпускане на пенсия за ранно пенсиониране и по чл.69 КСО. Т.е. не се съдържат разпоредби, указващи случаи на възможна конкуренция, ако лицата формално покриват условията и по двете хипотези на ранно пенсиониране. Именно и в тази насока е приета новелата на чл.18 ал.4 НПОС, която обаче по дефиниция следва само да прилага правната уредба, дадена с КСО, но всъщност я доразвива, тъй като само тя предвижда, че лицата, които не са могли да се пенсионират по чл.69 КСО и то единствено поради недостигащ стаж, могат да се възползват от уредбата на чл.69б КСО. Така регламентирано, правилото на вторично ниво на правно регулиране всъщност има не облагоприятстващо, а силно ограничаващо действие, тъй като напрактика позволява ранно пенсиониране на работещите в силовите структури по чл.69б КСО само, когато те имат недостигащ минимален специален стаж в посочените ведомства, но не и когато притежават този стаж, но нямат изискуемата се възраст по чл.69 КСО. Идеята(разяснена и в касационна жалба) на това правило е да се ограничи възможността за прекалено ранното пенсиониране, което позволява нормата на чл.69б КСО в сравнение с тази по чл.69 КСО, като по този начин се ограничи разходването на ресурс от определените за това фондове на ДОО. Така развита тезата има резон, но няма опора в кодифициращия акт, уреждащ предпоставките за упражняване на съответните права, докато уредбата в НПОС има само отношение към прилагането на нормативния акт от по-висока степен(така чл.7 ал.2 от Закона за нормативните актове), а законодателят не е делегирал права на нормотвореца на вторично ниво на правно регулиране, да доразвие уреденото на първично. Всъщност липсата на законови ограничения за упражняване на права на осигурените лица за ранно пенсиониране в случая е обусловено от обективния факт, че в посочените в чл.69 КСО ведомства може да работят и лица, които полагат или са полагали преди това категориен труд, вкл. и при предходни материално-правни уредби, отнасящи труда им било към първа или втора категория труд. При това положение тези осигурени лица може да са достигнали минимално изискуемите се години стаж от първа или втора категория, респ. и да са навършили и минималната необходима възраст към датата на подаване на заявлението, но според защитата на касационния жалбоподател те няма да могат да се пенсионират, заедно с останалите лица, работили при условията на първа или втора категории на труд, но в други отрасли, защото работейки в тези ведомства и достигнали минималните години действително изслужени като служители по посочените закони, при недостигаща възраст, те ще трябва да чакат да я достигнат, въпреки че отговарят на всички изисквания за придобиване на право на пенсия по чл.69б КСО. В този случай се пита каква е разликата между служители, работили при други осигурители при условията на първа или втора категория на труд, респ. впоследствие преминали на работа в системата на МВР или МО, но неупражнили права на ранно пенсиониране, след което придобили изискуемите се две трети действително изслужени по посочените закони, при наличен общ изискиум стаж по чл.69 КСО. Т.е. по изложеното в касационната жалба ще означава, че такива лица ще могат да се пенсионират по чл.69б КСО само до момента, в който изпълнят изискването за специален стаж по чл.69 КСО, след което това им право напрактика се погасява(преустановява). Или по същество се приема с касационната жалба, че придобиването на право на ранно пенсиониране по чл.69 КСО изключва упражняването на право на ранно пенсиониране(придобито очевидно преди това) по чл.69б КСО, без да е от значение кое е по-благоприятно за осигуреното лице. За да е налице последното обаче следва да има изрична норма или явна връзка в начина на самата регламентация на първично ниво на правно регулиране. Недопустимо е вторичната уредба, с реда за прилагане, да въвежда регламент, който при това съществено ограничава правото на ранно пенсиониране в условията на чл.69б КСО. Всъщност, именно регламентацията с чл.18 ал.4 НПОС идва да покаже, че законодателят не е заложил подобно ограничително прилагане на правото на пенсиониране по чл.69б КСО, тъй като напрактика съществуването на тази подзаконова норма е основанието, на което се позовава административният орган, за да черпи права в посочения смисъл. Най-накрая следва да се посочи по отношение на отнасянето на труда на ответника по касация към първа категория труд, че ясна е нормата на чл.104 ал.1 КСО, че Министерският съвет определя кой труд към коя категория се причислява съобразно характера и особените условия на труд. Това обаче не означава, че законодателят се е лишил вече от това право, т.е. същият го е загубил. Именно в последващите алинеи на чл.104 КСО, са предвидени редица хипотези, които приравняват положения труд в определени отрасли или при извършването на определени дейности/професии като този, определен иначе с акта на МС от първа или втора категория, като в тези хипотези осигурителният стаж, който е положен, се превръща в трета категория(така чл.104 ал.4 КСО). Т.е. този труд очевидно щом не е трета категория, то попада в някоя от предходните две такива. В разглежданият казус е приложимо именно посоченото правило, като самият законодател е отнесъл труда на лицата по чл.69 КСО и е определил начина му на превръщане в такъв от трета категория. Именно и по арг. от нормата на чл.104 ал.2 КСО се достига до извода, че при посоченото в ал.4 превръщане, при което три години действително изслужено време се зачитат за пет години осигурителен стаж от трета категория, се обосновава и извода от коя категория е труда на лицата по чл.69 КСО, в каквато насока е и релевантната специална норма на чл.183 ал.3 от ЗМВР. След като трудът се на държавните служители, вкл. и на Г., работила по служебно правоотношение в структурите на МВР, се зачита като положен при условията на първа категория, то той се ползва с всички права на категорията, освен ако в закона не е посочено друго. В обжалваното съдебно решение подробно са изложени мотиви по останалите релевантни за спора обстоятелства, които касационният състав не е необходимо да преповтаря, тъй като се споделят от него, поради което и препраща към тях на основание чл.221 ал.2, изр. второ АПК. С оглед изложеното не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания на чл. 209, т. 3 АПК. Обжалваното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. По разноските. С оглед изхода, разноски са дължат на Г., за която страна обаче не се констатираха понесени такива пред тази съдебна инстанция. На адв. Х. Банов следва да се присъди на основание чл.8 ал.2, т.2 във вр. с чл.2 ал.2 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа сумата от 500 лева за осъществената безплатна правна помощ на основание чл.38 ал.2 от ЗАдв., които НОИ следва да му заплати. По изложените съображения и на основание чл.221 ал.2 АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение,