Решение № 9246 от 12.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5031/2016 г.

Решение № 9246 от 12.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5031/2016 г., III о., докладчик председателят Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадени касационни жалби на Д. Я. Г. и на Главна дирекция (ГД) "Изпълнение на наказанията" (ГДИН), срещу Решение № 233 от 18.02.2016 г., постановено по адм. дело № 1716/2015 г. на Административен съд - Б. от Д. Я. Г. съдебното решение се обжалва, в частта с която е отхвърлен предявения от него иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди за разликата на сумата от 800 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв. В жалбата се мотивират отменителните основания на чл. 209, т. 3 от АПК, иска се отмяна на съдебния акт и решаване на спора по същество. Ответникът по касационнната жалба на Д. Я. Г. - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", чрез процесуалния си представител мл. юрк. Чанев изразява становище за нейната неоснователност. С втората касационна жалба подадена от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", чрез процесуалния си представител мл. юрк. Чанев, съдебният акт се обжалва, в частта, с която ГДИН е осъдена да заплати на Д. Я. Г., сумата в размер на 800 лв. за претърпени от него неимуществени вреди вследствие противоправно бездействие на длъжностни лица от администрацията на затвора в гр. Б., в периода на изтърпяване на наложеното му наказание "лишаване от свобода" в затвора гр. Б. от 11.12.2014 г. до 13.08.2015 г., ведно със законната лихва от датата на преустановяване на бездействията на администрацията на ГДИН - 13.08.2015 г., както и в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил искането на ГДИН за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от иска. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност и на двете касационни жалби. Настоящият състав на Върховния административен съд, състав на трето отделение, като взе пред вид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежни страни и са процесуално допустими. Разгледани по същество са неоснователни поради следните съображения: С обжалваното решение съдът от първата инстанция е приел за частично основателен иска на Д. Я. Г. срещу ГДИН, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, и доказан за сумата от 800 лв., представляващи обезщетение за понесени от него неимуществени вреди от незаконосъобразни бездействия на административния орган - затвора гр. Б., за периода 11.12.2014 г. - 13.08.2015 г. ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на преустановяване на бездействията на административния орган - 13.08.2015 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска в останалата част - до претендирания размер от 10 000 лв., като неоснователен и недоказан. За да уважи претенцията в размер на 800 лева съдът е установил, че в исковия период Д. Г. e изтърпявал наказание "лишаване от свобода" в затвора гр. Б. През процесния период е обитавал спални помещения с № 310; 203; 205, като през този период на пребиваване в тях на ищеца, средно полагащата се площ в тях е варирала от 2,21 кв. м до 1,39 кв. м к. За времето от заключването на килиите в 20.00 ч. до отключването им в 6.00 ч. на следващата сутрин, лишените от свобода не са имали свободен достъп до течаща вода и тоалетна, като за задоволяване на възникнали физиологични нужди те са ползвали кофи и туби в самите килии, в присъствието на останалите затворници. Съдът е кредитирал и изслушаните по делото свидетелски показания на св. А. М. и св. А. Р. по отношение на лошите битови условия в килия 205, в която свидетелите са били настанени с касатора Г. през част от исковия период. От така установените факти съдът е направил извод, че условията в затвора гр. Б. не отговарят на изискванията на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) и Европейските стандарти. Липсата на достатъчно жилищна площ, неосигуряването на необходимия минимум хигиенни условия в килиите, тоалетните и банята на затвора, вкл., невъзможността на ищеца за удовлетворяване на естествените и нормални човешки потребности от свеж въздух чрез проветряемост на жилищните помещения и нередовното им отопляване през зимните месеци, съдът е възприел като неоправдана рестрикция спрямо изтърпяващия наказание. В подкрепа на изводите си съдът е посочил и констатациите обективирани в доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание, касаещ посещения в Р. Б. на делегация на КПИ проведена в периода от 04.05.2012 г. до 10.05.2012 г. и от 24.03.2014 до 03.05.2014 г., публикувани на интернет страницата на Министерство на правосъдието, свидетелските показания на две лица, изтърпяващи присъди и приложените писмени доказателства с оглед на които е приел, че с бездействието си административния орган е нарушил чл. 7, т. 5, б. "д"; на чл. 3, ал. 1 и ал. 2, т. 2 и т. 3 във връзка с чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС, чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС; на чл. 96, ал. 2 от ППЗИНЗС и на чл. 73, ал. 1, т. 3 и т. 4 от Наредба № 2 от 22.03.2010 г., доколкото в тези текстове се предвижда забрана изпълнението на наказанието да има за цел причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство на осъдените с умишленото им поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в не осигуряване на изискуемата се минимална квадратура свободна площ в затворническата килия, не осигуряване на тоалетна и санитарно-битови условия, липса на проветрение, от недостатъчно отопление и осветление, от лоши санитарни условия вкл. в общите тоалетна и в банята на затвора. Съдът е приел за ноторен факта, че конкретните условия неминуемо водят до потискане, унижаване, неблагоприятно засягане на личността, накърняване на човешкото достойнство и усещане за непълноценeн и нездравословен живот у ищеца, т. е. твърдяните нематериални вреди са доказани по основание и те са в пряка и непосредствена връзка от поведението на администрацията на Затвора. Размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди съдът е определил в съответствие с правилата на чл. 52 от ЗЗД, приложима на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ - по справедливост, като е приел, че сумата от 800 лв. е достатъчна. Решението е правилно и обосновано. Предмет на разглеждане пред решаващия съд е с иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, предявен от изтърпяващия наказание "лишаване от свобода", с който претендира ГДИН при МП да му заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки, неприятни изживявания и унижение, вследствие незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица за периода от 11.12.2014 г. до 13.08.2015 г., тъй като не са му осигурени необходимите: достатъчна жилищна площ постоянен достъп до санитарен възел и постоянно течаща вода; проветрение; недостатъчно осветление. Административният съд е изяснил релевантните за исковите претенции факти. Обсъдил е доказателствата, свидетелските показания, становищата на страните и приложимата правна уредба. За приетото въз основа на този анализ, фактически и правно се е обосновал. В случая ищецът по делото се е справил с доказателствената тежест по закон и е успял да установи наличието на всички елементи от състава на чл. 1 от ЗОДОВ относно твърдяното от него незаконосъобразно бездействие на затворническата администрация, при и по повод осъществяването на административна дейност. По силата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В случая вредите се претендират от незаконосъобразно бездействие на администрацията на затвора. За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие. Съгласно чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв. м. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИНЗС тази разпоредба влиза в сила от 01.01.2019 г. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В ПРЗ на ППЗИНЗС е записано, че тази норма влиза в сила три години след приемане на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерски съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Въпреки наличието на отлагателен срок за влизането на сочените текстове в сила не може да се приеме, че те не са част от действащото законодателство към периода преди 2019 г. По силата на общите принципи залегнали в чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на Затвора е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на лишените от свобада. ЕКПЧОС е ратифицирана от Р. Б., поради което, и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенция представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК. Следва да се отбележи, че конкретно въпросът за липсата на постоянен достъп до санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди вътре в затворническото помещение, като част от общите условия в затворите и местата за задържане в България, е разглеждан в много от делата, образувани пред Европейският съд по правата на човека. В редица от тях, като напр. по делото Йовчев срещу България - Решение от 02.02.2006 г., делото Шахънов срещу България - решение от 10.01.2012 г., констатацията за условията в затворите се основава на периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ). В своята практика Европейски съд по правата на човека (ЕСПЧ) установява и прилага по конкретните дела общи принципи за преценка дали в конкретните случаи е налице нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС. Е. съд по правата на човека приема, че искът за обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ не е достатъчно ефективно средство за защита, защото ищецът трябва да доказва всеки път "незаконосъобразността" на действията или бездействията на затворническите власти по смисъла на вътрешното право, а не факта, че условията на задържане са нечовешки и унизителни. Посочено е, че когато разглеждат искове за условията в затворите, българските съдилища по-често взимат предвид не толкова общата забрана за нечовешко и унизително отношение, колкото релевантните разпоредби на вътрешното право, както и че в повечето случаи националният съд не приема съществуването на оборима презумпция, че задържането в лоши условия, причинява неимуществени вреди. ЕСПЧ е критикувал този подход на националните съдилища и в редица свои предходни решения срещу България - например Йовчев, Илиев, Радков, Шъханов като е посочил, че този подход е ненужно формалистичен и позволява голям брой случаи, включващи оплаквания за емоционално страдание, а не от физическо увреждане или заболяване, да бъдат отхвърляни като необосновани. Съдът счита, че чл. 3 от Конвенцията налага на държавата задължението да се увери, че всеки затворник е задържан в условия, при които се гарантира зачитането на човешкото достойнство, че условията на изпълнение на мярката (или наказанието) не подлагат заинтересованото лице на опасност или изпитание, които да надвишават присъщото ниво на страдание по време на престоя в затвора и че предвид практическите изисквания на мярката лишаване от свобода, здравето или благосъстоянието на затворника са гарантирани по адекватен начин. От друга страна, за да попадне в полето на приложение на чл. 3 ЕСПЧОС дадено отношение трябва да достигне определен минимум на сериозност. Преценката на този минимум е относително понятие; тя зависи от общите факти по делото и по-конкретно от естеството и контекста на отношението, условията на изпълнение на мярката, нейния срок, физически и психически последици, както и понякога, от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата. Задължението на Съда се ограничава следователно до проучване на личното състояние на жалбоподателя, претърпял спорното отношение. Държавите следва да гарантират, че лицето е задържано при условия, които са съвместими с човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не го подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, неговото добро здравословно състояние е съответно обезпечено. При преценяване на условията на задържането, следва да се вземат предвид кумулативните последици на тези условия и срока на задържането. Неблагоприятната среда в местата за изтърпяване на наказание "лишаване от свобода" служи за целите на наказателната превенция и затова съдът във всеки конкретен случай следва да преценява обективните условия и тяхното отражение върху психиката и физиката на конкретното лице в светлината на нормите на ЕКЗПЧОС, което решаващият съд е настоящия случай е направил. Предвид изложеното и събраните по делото доказателства правилно е прието от съда, че искът е доказан по основание - установени са елементите на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно - доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила пряка вреда за ищеца от него. Поизложените съображения касационната жалба на ГДИН се явява неоснователна. Неоснователна се явява и касационната жалба на Д. Г. Първоинстанционният съд отчитайки конкретните възражения и оплаквания на ищеца за емоционални страдания без наличие на физическо увреждане, както и времевия период, съдът правилно е приложил нормата на чл. 52 от ЗЗД и е определил размер на обезщетението по справедливост. Предвид изложеното настоящата съдебна инстанция, счита че касационните жалби са неоснователни, а решението на съда като правилно и законосъобразно ще следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, трето отделение