Решение № 1838 от 25.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7971/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на СПРИНК ЕООД (в несъстоятелност), представлявано от синдика В. Стефанова, чрез адв. Кирчев, срещу Решение 1674 от 15.05.2024 г., постановено по адм. дело 496/2022 г. по описа на Административен съд Велико Търново (АСВТ), с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за прихващане или възстановяване /АПВ/ П-04000421205954-004-001/14.03.2022 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Велико Търново, потвърден с Решение 57 от 03.06.2022 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) гр. Велико Търново при ЦУ на НАП. С касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението поради противоречието му с материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорен е изводът на съда, че сумите, принудително събрани въз основа на прогласен за нищожен ревизионен акт (РА), издаден на дружеството, не са недължимо събрани по смисъла на чл. 128, ал. 1 от ДОПК. Твърди се, че материалната незаконосъобразност на АПВ произтича от обстоятелството, че със същия е отказано възстановяване на суми, принудително събрани въз основа на прогласен за нищожен РА, които се явяват недължимо събрани по смисъла на чл. 128, ал. 1 от ДОПК. Обстоятелството, че от СПРИНК ЕООД са подадени декларации, касаещи същите данъчни периоди, не би могло да санира нищожните действия по принудително събиране на установени задължения с невалидните актове. Твърди се, че декларираните от СПРИНК ЕООД задължения за процесните данъчни периоди са обхванати от констатациите в PA Р - 04000414002829-091-001/05.04.2016 г. и от установителното му действие. Подадените от дружеството декларации не са послужили като изпълнително основание за принудително събиране на публичните вземания, а това е сторено въз основа на издадения в последствие РА, както изрично е отразено в издадените 6 бр. разпореждания за разпределение на плащания. Поради това, според касатора, след прогласяване нищожността на този акт, вземанията са събрани на несъществуващо основание и подлежат на възстановяване на основание чл. 128 ДОПК и по реда на чл. 129 от същия кодекс. Възразява се срещу извода на съда, че по едно и също изпълнително дело са присъединени различни изпълнителни основания (декларации и РА) за едни и същи публични задължения, като се твърди, че същият противоречи на събраните по делото писмени доказателства. Изложени са доводи, че задълженията към фиска по подадени от дружеството декларации (по чл. 92 от ЗКПО и по чл. 125 от ЗДДС) са погасени по давност, поради което същите не са годен предмет за прихващане, по смисъла на нормата на чл. 128 от ДОПК. В съдебно заседание касаторът, чрез адв. Кирчев, моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което спорният АПВ бъде отменен. Претендира присъждане на разноски и прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника юрисконуслтско възнаграждение. Ответникът - директор на дирекция ОДОП гр. Велико Търново, чрез юрк. Ушилова, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски. Прокурорът от Върховна прокуратура на Република България дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК и съобрази становищата на страните, намира жалбата за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от легитимирана страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, а по съществото й съобрази следното: С АПВ П-04000421205954-004-001/14.03.2022 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Велико Търново, потвърден с Решение 57 от 03.06.2022 г. на директора на дирекция ОДОП гр. Велико Търново, предмет на оспорване пред първоинстанционния съд, на СПРИНК ЕООД (в несъстоятелност) е отказано възстановяване на сума в общ размер на 1 752 658.50 лв., представляваща принудително събрани задължения за данъци и лихви за забава. Установено е, че с Ревизионен акт Р-04000414002829-091-001/ 05.04.2016 г., поправен с Ревизионен акт за поправка на РА (РАПРА) П-04000416076795-003-001/28.04.2016г., на дружеството са установени публични задължения в общ размер на 2 125 308,82 лв. главница, заедно с лихви в общ размер на 882 356,76 лв. С Решение 574/04.01.2019г., постановено по адм. д. 791/2018 г. по описа на АСВТ, е прогласена нищожността на РА Р-04000414002829-091-001/05.04.2016 г., поправен с РАПРА П-04000416076795-003-001/28.04.2016 г., в обжалваната част, с която са установени задължения по ЗДДС и ЗКПО, както следва: - начислен ДДС в размер на 234861,34 лева; отказан данъчен кредит в размер на 84615,39 лева, заедно с лихви в размер на 214017,54 лева; допълнително задължение за корпоративен данък общо в размер на 536098,78 лева, заедно с лихви в размер на 347310,93 лева; за 2012 г. е намалена декларираната данъчна загуба на 43204,51лв. Съдебният акт е оставен в сила с Решение 8036/29.05.2019 г., постановено по адм. д. 1493/2019 г. по описа на ВАС. С Решение 388/29.12.2021г., постановено по адм. д. 549/2021 г. по описа на АСВТ, е прогласена нищожността на РА Р-04000414002829-091-001/05.04.2016 г., поправен с РАПРА П-04000416076795-003-001/28.04.2016 г., в обжалваната част, с която е установен за внасяне ДДС в размер на 1 270 075,48 лв., заедно със съответните лихви за забава. Решението е оставено в сила с Решение 1435/09.02.2023 г., постановено по адм. д. 3052/2022 г. по описа на ВАС. От СПРИНК ЕООД е подадено Искане за прихващане или възстановяване вх. 28196/22.12.2020 г. за възстановяване на недължимо събрани суми по обявения за нищожен РА в размер на 3 097 682,71 лв. С АПВ П-04000421205954-004-001/14.03.2022 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Велико Търново, потвърден с Решение 57 от 03.06.2022 г. на директора на дирекция ОДОП гр. Велико Търново, в обжалваната му част, е отказано възстановяване на принудително събраните суми, които приходните органи са приели, че са декларирани от дружеството като дължими по реда на чл. 92 от ЗКПО и чл.125 от ЗДДС. Така декларираните задължения по ЗДДС и ЗКПО не са внесени до началото на ревизионното производство, приключило с прогласения за нищожен РА , а именно: сума в размер на 8 231,49 лв., представляваща главница за корпоративен данък, деклариран от дружеството за 2013 г. с ГДД по чл.92, ал.1 от ЗКПО, заедно с лихви в размер на 2 029,26 лв.; - задължения за ДДС за 21 едномесечни данъчни периоди, с резултат ДДС за внасяне по СД по чл.125 от ЗДДС, в общ размер на 1 270 075,42лв., заедно с лихви в общ размер 399 015,35лв. Посочените лихви представляват остатък от сумата на лихвите в размер на 456 858,99лв., намалена със сумата от 57 843,64лв., недължимо събрани лихви. По отношение на посочените задължения за данъци е прието, че не са допълнително установени с РА, поради което искането за възстановяването им е неоснователно. В хода на проверката по прихващане или възстановяване е извършен анализ на данните в данъчно-осигурителната сметка на дружеството и е изискана информация от дирекция Обслужване при ТД на НАП Велико Търново за конкретните погасени публични задължения по процесния РА със събраните въз основа на принудително изпълнение суми, които са били разпределени с шест разпореждания, издадени от публичен изпълнител при ТД на НАП Велико Търново през 2016 г. и 2018 г. В резултат са констатирани погасени суми за допълнително установените с РА Р-04000414002829-091-001/05.04.2016 г. задължения за корпоративен данък и данък върху добавената стойност, подробно описани на стр. 3 - стр. 8 от АПВ, в общ размер на 2 060 053,69 лв., за които е прието, че е налице основание за възстановяване. В тази част актът не е обжалван и е влязъл в сила. За да отхвърли оспорването, административният съд е приел, че процесният АПВ е издаден от компетентен орган, при спазване на приложимите процесуални правила и в съответствие с материалния закон. Административният съд е формирал извод, че не всички суми, предмет на принудително изпълнение въз основа на обявения за нищожен РА, са недължимо събрани. Такива са задълженията, които не са допълнително установени с РА, а са декларирани, но не са внесени в срок от задълженото лице, от което следва, че по отношение на същите са налице годни изпълнителни основания (чл. 209, ал. 2, т. 2 ДОПК). Съдът е съобразил, че в хода на предварителното принудително изпълнение сумите са събрани въз основа на РА, но за част от периодите като изпълнително основание са посочени и СД по ЗДДС. След като РА, с който са установени процесните задължения, е обявен за нищожен, той представлява отпаднало изпълнително основание, но задълженията за данъци, декларирани от дружеството, се считат за окончателно установени и са дължими на това изпълнително основание. Съдът е възприел като правилен изводът на приходните органи, че задълженията за ДДС и КД са дължими въз основа на подадени от лицето декларации, поради което не са недължимо събрани по смисъла на чл.128, ал.1 от ДОПК. Във връзка с направеното от жалбоподателя възражение за погасяване на процесните задължения поради изтекла давност, първоинстанционният съд е приел, че същите са погасени чрез принудително изпълнение преди изтичането на сроковете на погасителната давност. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Между страните по делото не е налице спор по фактите, а по приложението на материалния закон и по конкретно: налице ли са предпоставките по чл. 128 ДОПК за възстановяване на принудително събрани публични задължения на дружеството, декларирани на основание чл. 105 ДОПК вр. чл. 125 ЗДДС и чл. 92 ЗКПО, дължимостта на които е установена и с прогласен за нищожен ревизионен акт. Съгласно чл. 128, ал. 1 ДОПК недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от Националната агенция за приходите, се прихващат от органите по приходите за погасяване на изискуеми публични вземания, събирани от Националната агенция за приходите. В случая е установено по безспорен начин, че СПРИНК ЕООД е декларирало по реда на чл. 92 от ЗКПО и чл. 125 от ЗДДС задължения за корпоративен данък и за данък добавена стойност, както следва: задължение за корпоративен данък в размер на 8 231,49 лв. за данъчен период 2013 г., деклариран с ГДД по чл.92, ал.1 от ЗКПО, заедно с лихви в размер на 2 029,26 лв.; - задължения за ДДС за 21 данъчни периоди (м. 12.2011 г. м. 09.2014 г.), декларирани със справка-декларация (СД) по чл.125 от ЗДДС, в общ размер на 1 270 075,42лв., заедно с лихви в общ размер 399 015,35 лв. Не се спори между страните по делото и че посочените задължения, декларирани от дружеството, не са платени в нормативно предвидените срокове, в т.ч. и до датата на образуване на ревизионното производство, приключило с прогласения за нищожен Ревизионен акт Р-04000414002829-091-001/05.04.2016 г., поправен с РАПРА П-04000416076795-003-001/28.04.2016 г. Както правилно е съобразил административният съд, декларациите, подадени от задълженото лице с изчислени от него задължения за данъци в горепосочените размери (чл. 105 ДОПК) представляват годно изпълнително основание съобразно чл. 209, ал. 2, т. 2 ДОПК. Следователно в случая не е налице основната предпоставка за възстановяване на претендираните от дружеството суми, доколкото същите не са недължимо събрани от приходната администрация. Както се посочи, задълженията за корпоративен данък и за ДДС за горепосочените данъчни периоди са декларирани от СПРИНК ЕООД по реда на чл. 92 от ЗКПО и чл. 125 от ЗДДС и не са платени в нормативно регламентираните срокове, поради което представляват подлежащи на принудително изпълнение публични задължения, установени с годно изпълнително основание по чл. 209, ал. 2, т. 2 ДОПК. Обстоятелството, че като изпълнително основание за събирането им в издадените разпореждания за разпределение на суми е посочен прогласеният за нищожен РА, не обуславя извод, че декларираните от дружеството задължения са недължимо събрани. С посочения РА единствено е констатирано декларирането им и невнасянето им в срок. Спорните суми не са допълнително установени от ревизиращите органи в резултат на корекция на декларирани от задълженото лице задължения за данъци за съответните ревизирани периоди. Същите са възникнали по силата на закона, а дължимостта им е декларирана от задълженото лице. Следователно, както правилно е приел съдът, нищожността на акта, посочен като изпълнително основание за принудителното събиране, не обосновава извод за наличие на основание за възстановяване на спорните суми по смисъла на чл. 128 ДОПК. Посочената норма предвижда възможност за възстановяване/прихващане на недължимо събрани суми, а в случая е доказано по категоричен начин, че спорните такива като изискуеми са принудително събрани на основание чл. 209, ал. 2, т. 2 ДОПК. В касационната жалба коректно се сочи, че с процесния нищожен РА за част от данъчните периоди са установени допълнителни задължения за данъци, превишаващи декларираните от лицето. Тези допълнително установени задължения обаче са възстановени именно като недължимо събрани с процесния АПВ, в частта, която не е обжалвана и е влязла в сила. Не може да бъде споделен и доводът на касатора, че ако сумите на са били събрани въз основа на нищожния РА, задълженото лице е могло да измени декларираните резултати за съответните периоди, както и да възрази, че задълженията по декларациите са погасени по давност. На първо място, както се посочи, подадените от задълженото лице декларации по чл. 92 ЗКПО и чл. 125 ЗДДС са изпълнително основание, от което следва, че след изтичане на нормативно регламентираните срокове за плащане на декларираните задължения, същите подлежат на принудително събиране. Възможността за извършване на корекции в подадени декларации по чл. 125 ЗДДС е регламентирана с чл. 126 ЗДДС и е ограничена с определен срок и е в зависимост от осъществяването на конкретни предпоставки. В случая липсват каквито и да е данни, а и твърдения за наличие на намерение и на основания за такава корекция на подадените от СПРИНК ЕООД, което както се посочи не е безсрочна възможност на задължените лица. Съответно, възражение за погасяване на декларираните задължения поради изтекли давностни срокове дружеството е можело да заяви в хода на образуваното изпълнително производство, респ. в производство по обжалване на актове и действия на публичния изпълнител. В тази връзка следва да се посочи, че видно от представените по делото писмени доказателства, а и съгласно констатациите на приетата по делото експертиза, подадените декларации за задължения по ЗКПО и ЗДДС са присъединени като изпълнителни основания в образуваното изпълнително производство, от което следва, че дружеството, в качеството му на длъжник, е разполагало с правото да оспорва актовете на публичния изпълнител, както и да прави възражение за погасяване на задълженията поради изтекла давност. Именно поради това в настоящото производство не следва да се обсъжда възражението за погасяване по давност на принудително събраните задължения (вече погасени) въз основа на влезли в сила административни актове, издадени в хода на изпълнително производство, образувано срещу дружеството. Във връзка с доводите за нищожност на действията по принудително събиране на спорните суми следва да се посочи, че в производството по оспорване на АПВ, респ. в настоящото касационно производство, не подлежи на разглеждане законосъобразността и валидността на актовете и действията по принудително събиране на публичните вземания, постановени в хода на изпълнително производство. По гореизложените съображения настоящият касационен състав приема, че обжалваното решение е постановено в съответствие материалния закон и при обоснованост на правни изводи, поради което следва да се остави в сила. По разноските: При този изход на спора в полза на Национална агенция за приходите следва да се присъдят разноски за касационното производство. Основателно е обаче възражението на касатора за прекомерност на претендираното от ответника юрисконсултско възнаграждение. В тази връзка следва да бъде съобразено тълкуването, дадено с т. 3 от Решение на СЕС по дело С-438/22, според което чл. 101, пар. 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, пар. 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Настоящият касационен състав, след като взе предвид минималния размер на адвокатското възнаграждение (в случая юрисконсултско), предвиден с чл. 7, ал. 2, т. 7 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и съобрази правната сложност на делото, както и обема на осъщественото процесуално представителство на страната в касационното производство, изразяващо се в представен по делото писмен отговор, приема, че в полза на НАП се следва юрисконсултско възнаграждение, в размер на 25 625 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,