Решение № 7030 от 25.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1096/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. И. Ж., чрез адв. С. Ченалов като процесуален представител, против решение 3818 от 04.12.2024 г., постановено по адм. дело 389/2024 г. по описа на Административен съд - Стара Загора. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост касационни основания по чл.209, т.3 АПК. Оспорват се изводите на съда за времето на реализиране на процесното строителство и качеството на жалбоподателката като адресат на заповедта. Претендира се отмяна на съдебния акт и постановяване на друг по съществото на спора за отмяна на оспорената заповед. Иска се присъждане на направените за двете инстанции разноски съгласно приложен списък. Ответникът кметът на Община Стара Загора, чрез пълномощника си ст. юрк. Д. Вълчева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на разноски и възразява срещу размера на адвокатското възнаграждение на пълномощника на касатора. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на второ отделение приема, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред първата инстанция е заповед 10-00-2160/25.10.2023 г. на кмета на Община Стара Загора, с която на основание чл. 225а, ал.1 във вр. с чл. 225, ал. 1, т. 1 и 2 ЗУТ, е наредено на В. И. Ж. като извършител и собственик, да премахне незаконен строеж: лятна кухня, находящ се в УПИ ХІІ одо, кв. 27 по плана на [населено място], община Стара Загора. Оспореното пред настоящата касационна инстанция решение е постановено при повторно разглеждане на спора, след отмяна на първоначалното решение 147 от 12.01.2024 г. по адм. дело 726/2023 г. на Административен съд Стара Загора, с решение 5554 от 08.05.2024 г. на ВАС по адм. дело 2461/2024 г. и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав с указания да се изясни времето на изграждане на разпоредената за премахване сграда с всички допустими доказателствени средства, който въпрос е с преюдициално значение за преценката дали оспорващата Ж. правилно е определена за адресат на задължението за премахване по смисъла на § 3 от ДР на Наредба 13/23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Дирекцията за национален строителен контрол. С обжалваното решение, постановено при новото разглеждане на делото в производство по реда на чл. 226 във вр. с чл. 145 и сл. АПК, съдът е отхвърлил предявената жалба срещу оспорената заповед. За да постанови горния резултат, съдът приема, че административният акт е издаден от материално и териториално компетентен орган в условията на заместване съгласно заповед 10-00-1909/25.09.2023 г., в предвидената писмена форма и със съдържанието по чл. 59, ал. 2 АПК, при спазване на регламентираната в чл. 225а, ал. 2 ЗУТ процедура, в съответствие с материалния закон и неговата цел. Счита се, че жалбоподателката е надлежен адресат на задължението за премахване на процесния строеж в качеството си на собственик на УПИ, в който е изграден същия. Горният извод е обоснован с данните в обясненията на В. Ж., депозирани пред съда по реда на чл.176, ал.1 ГПК вр. с чл.144 АПК, за това, че собственият ѝ имот е бил застроен преди да го прехвърли на дъщеря си през 2015 г. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Оспореният съдебен акт е постановен в противоречие с материалния закон и е необоснован от анализа на събраните доказателства. Налице са касационните отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Съображенията са следните: Законосъобразни са изводите на съда, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган по чл.225а, ал.1 ЗУТ; че са спазени изискванията за форма и административнопроизводствените правила. Изводът на първоинстанционния съд за постановяване на оспорената заповед при наличие на материалноправните основания за това и в съответствие със законовата цел, обаче е направен при неправилно тълкуване и прилагане на закона и в противоречие с представените доказателства. Необосновани от документите по преписката и делото, от свидетелските показания и от обясненията на жалбоподателката са констатациите за безспорна установеност на обстоятелството, че В. Ж. е собственик на имота в периода, когато е извършено процесното строителство, респ. че в това си качество, същата е надлежен адресат на задължението за премахване, разпоредено с обжалваната заповед. Настоящият състав на касационната инстанция не споделя горните изводи в оспореното решение, с които е обосновано отхвърлянето на предявената жалба. Противно на приетото от решаващия съд, в случая не са налице доказателства, с които да се установи по безспорен начин собствеността на процесния строеж и неговия извършител. Нито в констативният акт, нито в заповедта е описана годината на построяване на лятната кухня, т.е. контролните органи не са го установили в хода на административното производство. За доказване на същественото за спора обстоятелство и в изпълнение на задължителните указания в отменителното решение на ВАС, са събрани гласни доказателства. В показанията си разпитаната свид. М. Т. сочи, че постройките в имота са изградени около 2018 г. от дъщерята на жалбоподателката и съпругът ѝ С., а В. Ж. притежава друг имот и къща в него, но няма нищо общо с процесния строеж. Горните данни не са опровергани от обясненията на жалбоподателката, както неправилно е прието в оспореното решение. Видно е, че същата не предоставя конкретна информация нито за вида на строежите в имота, нито за периода на строителството, поради което от твърденията ѝ, че при прехвърлителната сделка в полза на дъщеря ѝ, имота е бил застроен, не следва еднозначен извод, че процесната лятна кухня е съществувала във времето, когато имота е бил нейна собственост. Установява се от данните в нотариалните актове, обективиращи извършени сделки, че жалбоподателката е придобила имота, в който се намира спорната постройка през 2014 г. с договор 107/15.01.2014г.; че същият имот е дарен на дъщеря й Я. Ю. А. на 03.11.2015 г., а на 01.12.2016 г. Ж. е продала на трето лице обществено обслужваща сграда, законно изградена и въведена в експлоатация. Следователно още към 01.12.2016 год., жалбоподателката не е била собственик нито на земята, нито на сградите, а според показанията на свид. Т., процесната лятна кухня е изградена около 2018 г., т.е. след прехвърлянето на имота. Данните по делото сочат, че имотът, върху който е изградена процесната сграда в периода на извършване на строежа около 2018 г., е собственост на друго лице, различно от адресата на заповедта - В. Ж.. Нито в хода на административното производство, нито в съдебния процес, вкл. при новото разглеждане на делото, са събрани доказателства, които да установяват, че тя е извършител на строежа, поради което неправилно в оспорената заповед е определена като адресат на задължението за премахване. Формираните от съда доводи в обратен смисъл са необосновани и незаконосъобразни. Противно на прието в оспореното решение, събраните писмени доказателства и показанията на разпитания свидетел не установяват, че жалбоподателката е собственик на имота, съотв. собственик или извършител на незаконния строеж. Съгласно разпоредбата на чл. 225а, ал. 5 ЗУТ, принудителното премахване е за сметка на извършителя на незаконния строеж, на неговия собственик и/или възложител. Това е и кръгът на лицата по § 3 от ДР на Наредба 13/23.07.2001 г., които могат да бъдат адресати на заповед за премахване на незаконен строеж. В случая, оспорващата не притежава тези качества и задължението за премахване незаконосъобразно е възложено в нейна тежест. Предвид горното, следва да се приеме, че оспорената заповед е издадена в противоречие с приложимите материалноправни разпоредби и целта на закона. Налице са отменителните основания по чл.146, т.4 и 5 от АПК, а изводите на административния съд за законосъобразност на процесния административен акт са несъответни на материалния закон и са необосновани от анализа на събраните по делото доказателства. По изложените съображения, обжалваното решение на Административен съд Стара Загора е неправило в хипотезата на чл.209, т.3 от АПК и следва да бъде отменено, като на основание чл.222, ал.1 АПК се постанови съдебен акт по съществото на спора за отмяна на процесната заповед. Предвид изхода по делото и направеното искане от касационния жалбоподател, община Стара Загора следва да бъде осъдена да заплати в негова полза разноски в размер на 1070,00лв. съобразно приложения списък по чл.80 ГПК. Претендираните разноски включват сумата 1000,00лв. за адвокатско възнаграждение, което съответства на фактическата и правна сложност на делото, а възражението на ответника за прекомерност е неоснователно. Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение,