Решение № 12930 от 24.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2347/2018 г.

Решение № 12930 от 24.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2347/2018 г., I о., докладчик съдията Росица Драганова Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/, във вр. с чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. С решение № 2350 от 29.12.2017 г., постановено по адм. д. № 25/2017 г. Административен съд – Варна е отхвърлил жалбата на П. Н. срещу ревизионен акт № Р – 03001816001397 – 091 - 001/15.08.2016 г., потвърден с решение № 378/14.12.2016 г. на директора на Дирекция ОДОП - Варна при ЦУ на НАП, с който на Н. са определени данъчни задължения по ЗДДФЛ за данъчен период 2010 г. в размер на 6 063, 40 лв. главница и 3 279, 86 лв. лихва. С решението съдът е осъдил Н. да заплати на Дирекция ОДОП - Варна разноски по делото в размер на 797, 16 лв. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от П. Н.. В жалбата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се Върховният административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – Варна и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени обжалвания ревизионния акт. Претендират се разноски. Ответникът по касационната жалба - директора на Дирекция ОДОП - Варна при ЦУ на НАП в писмена молба, чрез процесуален представител изразява становище за неоснователност на жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение, че касационната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението Административен съд - Варна е отхвърлил жалбата на П. Н. срещу ревизионен акт № Р – 03001816001397 – 091 - 001/15.08.2016 г., потвърден с решение № 378/14.12.2016 г. на директора на Дирекция ОДОП - Варна при ЦУ на НАП, с който на Н. са определени данъчни задължения по ЗДДФЛ за данъчен период 2010 г. в размер на 6 063, 40 лв. главница и 3 279, 86 лв. лихва. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е изложил мотиви, че от събраните по делото доказателства се установява наличието на хипотезата по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК, която обуславя извършването на ревизията по особения ред. Съдът е обсъдил подробно събраните по делото доказателства, като е приел за недоказани твърденията на жалбоподателя относно произхода на внесените през 2010 г. по банкова сметка семейни средства и получени по договор за заем средства от неговия син. Съобразявайки горните обстоятелства е приел, че за 2010 г. органът по приходите правилно е определил задължението за данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ в размер на 6 063, 40 лв. и лихви за забава в размер на 3 279, 86 лв. Решението на Административен съд – Варна е правилно. Основните оплаквания на касатора против първоинстанционното решение са за допуснато нарушение на материалния закон. Навеждат се доводи, че неправилно съдът е приел начално салдо, установено с предходен отменен РА, а не твърдяното от Н.. Излагат се съображения за допуснати нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на РА, изразяващи се в издаване на РА преди да са изтекли сроковете за събиране на доказателства от трети лица – С. Н., което е довело до нарушение на чл. 37 ДОПК предвиждащ задължение за пълно и всеобхватно анализиране на доказателствата. Посочва се неправилно определяне на размера на дължимия данък и лихви, поради извършено през 2013 г. внасяне на сума в размер на 1 000 лв. Направените оплаквания са неоснователни. Съгласно чл. 118, ал. 1, т. 1 ДОПК, с ревизионния акт се установяват задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски. Извършеното плащане на част от определените с ревизионния акт задължения за данъци съставлява погасяване на задълженията, но не е обстоятелство, което да прави ревизионния акт незаконосъобразен в тази му част. Тъй като съдът е инстанция по съществото на спора, то евентуалното несъбиране от ревизиращите органи по приходите на всички посочени доказателства не представлява обстоятелство, което може да доведе до отмяната на РА само на това основание. Тези доказателства няма пречка да бъдат събрани и в съдебното производство и ако те обосноват извод за неправилно установяване на данъчни задължения, тогава РА следва да бъде отменен на това основание, но не и поради допуснати нарушения на административнопроизводствените правила. При преценката за законосъобразност на ревизионния акт /чл. 160, ал. 1 и 2 ДОПК/ решаващият съд следва да прецени дали при издаване на акта са спазени процесуалните и материално-правните разпоредби. Административен съд – Варна правилно е приел, че са спазени процесуалните и материално-правните разпоредби за провеждане на ревизията по особения ред и определяне на задължения за данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ за процесния период - 2010 г. Неоснователно е и оплакването в касационната жалба, че съдът се е позовал на начално салдо към 01.01.2010 г., установено с предходен отменен РА. Съдът е обсъдил представената в ревизионното производство от П. Н. декларация за наличните парични средства към посочената дата, като подробно се е мотивирал кои от заявените в нея обстоятелства счита за доказани и кои за недоказани и въз основа на тези свои изводи е приел размера на началното салдо на притежаваните от жалбоподателя средства. С оглед разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, правилно е прието твърдението на ревизираното лице за притежавани собствени средства в размер до 5 000 лв., без наличие на писмени доказателства за това. Обосновано и правилно са споделени изводите на ревизиращите за недостоверност на твърдението за предоставени средства в размер от 27 154, 80 лв., представляващи левовата равностойност на 20 000 щ. д. по договор за заем от 28.12.2009 г. със заемодател С. Н. (син на ревизираното лице). Нито в хода на ревизионното производство, нито в хода на съдебното са представени доказателства за притежаването на тази сума от сина на Н. и за предаването й, доколкото договорът за заем е реален. Подробните мотиви на първоинстанционния съд в тази насока се споделят от настоящата инстанция. Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното решение не страда от сочените от касационния жалбоподател пороци и като правилно предвид горните мотиви и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса касаторът следва да бъде осъден да заплати на Д"ОДОП" - Варна разноски по делото за настоящата инстанция /юрисконсулско възнаграждение/ в размер на 597, 87 лв., определено при условията на чл. 161, ал. 1 ДОПК, във вр. с чл. 8, ал. 1 и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от гореизложеното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение