Решение № 195 от 30.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6291/2007 г.

Решение № 195 от 30.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6291/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по реда на § 2, ал. 3 ПЗР ГПК, обн. ДВ.бр.59/2007 г., в сила от 1.03.2008 г. във вр. с чл. 218а, ал. 1, буква"а" ГПК (отм.). К. Ж. Д.,И. Ж. М.,Ж. К. Д. и Х. К. Д. обжалват решението на Софийски градски съд, постановено на 25.07.2007 г. по гр. д. № 447/2006 г. Поддържат, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила-отменителни основания по смисъла на чл. 218б, ал. 1, буква"в" ГПК (отм.). Молят решението да бъде отменено и вместо това предявеният срещу тях иск бъде отхвърлен. В писмен отговор в срока по чл. 218г ГПК (отм.) е изразено становището на ответницата по касационна жалба З. Н. М., че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Ответницата по касационна жалба З. Н. М. е починала на 9.05.2008 г. и на нейно място е конституирана като наследник по закон нейната дъщеря Е. В. М., която не изразява становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), отговаря на изискванията на чл. 218в, ал. 2 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 218ж ГПК (отм.), приема следното: Предявен е иск за признаване право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.). С обжалваното решение, постановено на 25.07.2007 г. по гр. д. № 447/2006 г. Софийският градски съд, действувайки като въззивна инстанция, е оставил в сила решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по предявения от З. Н. М., заместена в настоящето производство от своя наследник по закон Е. В. М., против К. Ж. Д.,И. Ж. М., Ж. К. Д. и Х. К. Д. иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), че З. Н. М. е собственик на празно място с площ от 728кв. м., находящо се в гр. С., съставляващо част от имот пл. № 55 в кв.8 по плана на гр. С., м."В", която част е извън регулация, при граници: север-общинско място, изток-гора, юг Е. В. М., запад-тупик за парцел ****, всичките в кв.8 по плана на същата местност, с актуален статут представляващ имот пл. № 638 от актуалния кадастрален план на гр. С., попадащ в кадастрални листове № 638 и 639, с площ от 841кв. м., като са отменени н.а. за дарение № 112, том ХХV, н.д. № 4715 от 31.03.1975 г. и н.а. за продажба № 175, том LXLXX, н.д. № 18486 от 12.08.1994 г. Прието е, че макар през 1975 г. Здравка Н. да е дарила на К. Ж. процесния имот, а той от своя страна го е прехвърлил на И. Ж.,Ж. К. и Х. К., прехвърлителката е била владелец при даряването и е останала такъв и след това и не е допускала ответниците по предявения иск да извършват действия, които да могат да се квалифицират като владелчески. Прието е, че от обективна страна З. Н. е извършвала несъмнени владелчески действия и е манифестирала собственическо намерение спрямо имота, защото е приемана за действителен собственик от хората, живеещи постоянно в Б. Стопанисвала е имота чрез семейството на дъщеря си и е осигурила човек за надзор върху имота в нейно отсъствие като процесното място не е било ограждано и отделяно от останалата част на имота, в която се намира вилната сграда, дарена през 1992 г. на дъщеря й Е. В., което потвърждава, че е считала целия имот за свой собствен. Възражението на ответниците по предявения иск, че те са упражнявали фактическа власт върху имота е прието за недоказано, тъй като плащането на данъци и подаването на искания за включване на имота в регулация не сочи на владелчески действия, доколкото владелческите действия са фактически, а описаните действия са правни. Прието е, че владелческите действия представляват заявяване пред собственика, че не се признават неговите права, а такива не са установени, докато с предявяването на иска З. Н. се е позовала на изтеклата в нейна полза придобивна давност. Като единственото фактическо действие, предприето от ответниците по предявения иск, което да е достигнало до знанието на З. Н. е квалифициран от съда направения през 1997 г. опит да се трасира имота, но тези действия са приети за еднократни и като такива, които не са били допуснати от владелеца З. Н., както и че същите са били отблъснати. Прието е, че извършваните от ответниците по предявения иск посещения в имота не са били явни за З. Н., тъй като за тези посещения нито тя, нито нейното семейство са узнали. Обжалваното решение на въззивния съд е валидно постановено, процесуално допустимо, но по същество неправилно. Основателни са изложените в касационната жалба оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 136 ГПК (отм.), чл. 188 ГПК (отм.) и чл. 127 ГПК (отм.), както и за неправилно приложение на материалния закон /чл. 77 ЗС, чл. 68 ЗС и чл. 79 ЗС/ и за необоснованост. На първо място следва да бъде отбелязано, че с оглед местонахождението на процесния имот по време на действието на глава II от ЗСГ правото на собственост не е могло да бъде придобито по давност, поради което само извършвани след отмяната на глава II от ЗСГ /ДВ.бр.21/1990 г./ действия по упражняване на фактическа власт върху имота биха могли да обусловят наличие на предпоставките за придобиване на собствеността на твърдяното от предявилото иска лице основание. Преценявайки основателността на предявения иск за този период от време обаче въззивният съд неправилно е разпределил доказателствената тежест като е приел, че придобилият през 1975 г. по силата на договор за дарение правото на собственост К лицата, на които през 1994 г. е прехвърлил това право по договор за продажба следва да установяват, че са манифестирали спрямо З. Н., която през 1975 г. е дарила на К. Ж. процесния имот намерението си да своят имота, както и да й противопоставят владелчески действия, след като не е установено и не се твърди по делото извършената на 31.03.1975 г. прехвърлителна сделка да е привидна. За придобилото по силата на договор правото на собственост върху недвижим имот лице не съществува задължение да манифестира своето право спрямо прехвърлителя по явен начин, нито да отблъсва действията на прехвърлителя, за да запази своето право. Собственикът не е длъжен да упражнява правото си явно, необезпокоявано и непрекъснато, нито да противопоставя на трети лица, вкл. и на лицето, от което е придобил собствеността, намерението си за своене, за да се приеме, че продължава да притежава правото на собственост върху един имот. Правото на собственост принадлежи на лицето, което го е придобило по силата на сключена в изискуемата от закона форма прехвърлителна сделка до момента, в който това лице не се разпореди с правото си, респ. докато не се установи осъществяването на такива факти, които да доведат до придобиване на правото от трето лице посредством някой от предвидените в закона правни способи, вкл. и по давност. В тежест на лицето, което твърди, че е придобило правото на собственост посредством такъв придобивен способ е да докаже по категоричен начин по пътя на пълното пряко доказване осъществяването на всички елементи от фактическия му състав и да отрече по този начин правата на предишния собственик. В тежест на позоваващото се на изтекла придобивна давност лице следователно е да докаже, че е упражнявало фактическа власт върху имота явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години, както и че е манифестирало намерението си да свои имота. В нарушение на разпоредбата на чл. 127 ГПК (отм.) при условие, че предявилото иска лице се позовава на изтекла придобивна давност срещу лица, които се легитимират като собственици по силата на прехвърлителни сделки, въззивният съд е приел, че ответниците следва да установяват, че са упражнявали фактическа власт върху имота явно, необезпокоявано и непрекъснато и то по такъв начин, че техните действия да не останат скрити за позоваващото се на придобивна давност лице. Необосновано съдът е отказал да зачете извършените от ответниците по предявения иск фактически действия само по съображение, че същите са останали скрити за претендиращата придобиване правото на собственост по давност З. Н. и за семейството на нейната дъщеря. Придобивайки през 1975 г., респ. през 1994 г. правото на собственост върху имота К,И. Ж., Ж. К. и Х. К. се легитимират, както вече беше отбелязано, като собственици на имота до момента, в който правото не бъде придобито от трето лице. Техните действия по упражняване на фактическа власт върху имота могат да бъдат явни или скрити с оглед на тяхната воля, тъй като те притежават правото на собственост и могат да упражняват същото по избран от тях начин. Начинът на упражняване на това право би имало правно значение в отношенията им с трети лица само при спор по чл. 76 ЗС, но не и при спор за собственост. Не собственикът е длъжен да доказва, че е упражнявал фактическа власт върху имота си непрекъснато и явно, за да предотврати завземането му от трето лице, а напротив третото лице следва да докаже, че е отблъснало по категоричен начин фактическата власт на собственика, установявайки своя. Неправилно също така не е отчетено значението на извършените от К. Ж. действия по деклариране на имота и по иницииране на административно производство по включване на имота в регулация като действия, извършени от собственик и сочещи на отношението му към процесния имот. Подобни действия би могло да се приеме, че не установяват трайно отношение на трето лице към един имот, но не може да се приеме, че са ирелевантни при спор за собственост, когато са извършени от собственика на имота. В случая не е отчетено обстоятелството, че претенцията за придобиване на собствеността по давност е заявена не от лицето, което удостоверява, че е извършило тези действия като собственик, а от трето лице. Доказателствата, установяващи осъществяването на тези действия не са обсъдени в съвкупност с останалите и неправилно вкл. с оглед разпоредбата на чл. 127 ГПК (отм.) е преценено значението им за конкретния правен спор. В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъдил правното значение и последици на фактите, съдържащи се в показанията на свидетелите Д,Лазаров,Илиев и К. Фактът дали един свидетел живее постоянно в съседство с процесния имот или посещава същия периодично или инцидентно сам по себе си не може да обуслови основание за изключване показанията на този свидетел от доказателствения материал, респ. основание да не се зачита значението на съдържащите се в тези показания данни за релевантните за спора факти. Съгласно разпоредбата на чл. 136 ГПК (отм.) съдът е длъжен да обсъди показанията на всички разпитани по делото свидетели и да преценява същите в съвкупност с останалите доказателства по делото, т.е. длъжен е да съпостави данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всички свидетели и да изложи съображенията си кои факти приема за доказани въз основа на тази преценка и кои не, а оттам какви са правните последици от осъществяването на тези факти. В случай подобно съпоставяне не е извършено от въззивния съд, което представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и необсъждането на всички доказателства в тяхната съвкупност и неправилното разпределение на доказателствената тежест, тъй като изводът на съда за осъществяването на всички елементи от фактическия състав на придобивната давност е основан на извършената по този начин преценка на доказателствата. С оглед на това настоящият състав приема, че по реда на чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) постановеното от въззивния съд решение следва да бъде отменено и делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания доказателствената тежест да бъде разпределена по правилата на процесуалния закон като се прецени установила ли е всяка една от страните онези обстоятелства, имащи значение за правния спор, на които основава своята претенция, респ. възраженията си; всички събрани доказателства да бъдат преценени в тяхната съвкупност, а показанията на свидетелите да се преценят с оглед на обстоятелството отразяват ли преки и непосредствени впечатления за имащи правно значение факти, налице ли е противоречие между показанията на различните групи свидетели и в каква насока, след което правното значение на установените по делото факти да се прецени с оглед особеностите на конкретния правен спор, а именно че е предявен иск за признаване право на собственост като придобито по давност срещу лица, легитимиращи се като собственици на имота по силата на прехвърлителни сделки, за които не се твърди да са недействителни, вкл. и като привидни. По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение