Решение № 4893 от 9.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 10683/2013 г.

Решение № 4893 от 9.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 10683/2013 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на адв. Николина Митева, в качеството й на процесуален представител на Величко Иванов Симеонов, срещу Решение № 352 от 04.07.2013 г., постановено по адм. дело № 1014/2012 г. от Административен съд Велико Търново. В жалбата се мотивират отменителните основания на чл. 209, т. 3 от АПК, иска се отмяната на съдебния акт и решаване на спора по същество. Ответната страна - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" към Министерството на правосъдието, чрез пълномощника си юрк. Шемширов, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, 2 от надлежна страна и е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът от първата инстанция е отхвърлил, като неоснователен и недоказан, предявеният на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и по реда на чл. 203, ал. 1 от АПК иск на Величко Иванов Симеонов от затворническо общежитие "Атлант" гр. Троян, против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" - при Министерство на правосъдието за сумата от 28 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди. За да постанови този резултат, съдът е приел за безспорно установено, че за периода от 20.12.2010 г. до 12.04.2011 г. Симеонов е бил задържан с мярка за неотклонение "задържане под стража" в следствения арест в гр. Свищов като обвиняем по досъдебно производство № ЗМ-624/2010 г. по описа на РУ "Полиция" - гр. Свищов. За безспорно е прието също, че през периода на престоя си в ареста в гр. Свищов, ищецът е бил настанен в килия № 2 с площ от 6.4 кв. м с друго лице; в килията не е имало пряк достъп до дневна светлина (такава е прониквала единствено посредством светлия отвор във вратата), нито санитарен възел (санитарен възел, състоящ се от две тоалетни, две бани и две умивални с течаща вода, за общо пет арестантски килии е имало в коридора на ареста). На настанените в ареста са били предоставяни пластмасови бутилки, с цел те да разполагат с питейна вода и в килиите. От приложените като доказателства медицински справки съдът е установил, че при задържането му Величко Симеонов е имал като заболяване хроничен синуит - необострен, впоследствие - на 25.12.2010 г. - оплаквания за отпадналост, за което е уведомена "Спешна помощ" и е предприето медикаментозно лечение; оплаквания от болки в зъб на 21.02.2011 г. и на 16.03.2011 г., за което са му осигурени прегледи при стоматолог и медицинска помощ, вкл. от специалист от гр. В. Търново. При тази фактическа установеност съдът е направил извод, че макар и предявен от надлежна страна срещу длъжностните лица от ГДИН, и по-точно от една от териториалните й служби, които по силата на ЗИНЗС и ППЗИНЗС имат правомощията да извършват фактически действия във връзка със специализираната им дейност по изпълнение на мерките за неотклонение "задържане под стража", искът е неоснователен и недоказан. При преценката на отделните твърдения изложени в исковата молба и допълнението към нея съдът е стигнал до извода, че не е доказано соченото нарушаване на забраната по чл. 3, ал. 2, т. 1 от ЗИНЗС. Твърдението за недостатъчна площ на килията, която съгласно чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв. м е прието за вярно, но тъй като, съгласно § 13 от ПЗР на ЗИНЗС (редакцията обн., ДВ, бр. 103 от 2012 г.), тази разпоредба влиза в сила от 01.01.2019 г. не е налице незаконосъобразно бездействие от страна на длъжностните лица на ответника. Още повече, че твърденията на арестанта за болки в ставите, коленете и менискусите, получени вследствие недостатъчната площ на килията, не се доказват от съдържанието на медицинската документация в досието му. По отношение на оплакванията за липса на тоалетна и санитарен възел в килията, налагане на ограничения и унизително отношение при ползването на тоалетната в санитарния възел извън определените графици съдът е приел, че в посочения от ищеца период на всички задържани в следствения арест не е бил осигурен постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода в килиите, но и тази норма не е била действаща, доколкото § 6 от ПЗР на ППЗИНЗС, предвижда, че тя влиза в сила три години след приемането на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерския съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода, т. е. нормата е приложима след 08.09.2013 г. Съдът е намерил за недоказано, че за периода от 20.12.2010 г. до 12.04.2011 г. ищецът е бил подлаган на унижения чрез отказите да бъде извеждан до тоалетна извън утвърдения график. За недоказани са приети и твърденията му, че се е въздържал от ходене по малка и голяма нужда, в резултат на което получил болки в стомаха, тъй като съдържащите се в делото документи за извършвани на ищеца медицински прегледи и лечение не установяват той да е правил оплаквания за стомашни болки или неразположение, нито да е лекуван от заболявания на стомашно-чревния тракт. За неоснователна е приета и претенцията за вреди, породени от липсата на приток на дневна светлина и чист въздух в килията на ищеца, както и за недостатъчно отопление. От една страна, по арг. от отлагателното условие по отношение на чл. 20 от ППЗИНЗС, в периода на престоя на Величко Симеонов в следствения арест в гр. Свищов, не е имало задължително изискване за осигуряване на пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване на арестантските килии. От друга, ограниченията в притока на естествена светлина са свързани със специфичния характер на помещението, в което е пребивавал Величко Симеонов, и изискванията за сигурност и охрана на лицата с ограничение в свободата на придвижване. Също за лишено от конкретика и недоказано е прието и оплакването, че след промяна на времето и в повечето дни водата в следствения арест е негодна за пиене. Съгласно чл. 74, ал. 1 от Наредба № 2/22.03.2010 г. за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, издадена министъра на правосъдието, началниците на местата за лишаване от свобода, отговарят за комунално-битовите и производствени помещения в тези места, а едно от изброените в тази връзка задължения е за осигуряване на питейна вода, която отговаря на изискванията, определени от министъра на здравеопазването. Въпросното задължение на началника се осъществява с фактически действия, които не са предмет на изрична регулация както в ЗИНЗС, ката и в ЗИН (отм.), съответно в правилниците за прилагането им. В случаите на използване на собствен водоизточник за централно питейно-битово водоснабдяване началникът и медицинският специалист на съответното място за лишаване от свобода следва да организират провеждането на мониторинг за качествата на питейната вода с периодичност и в обем съгласно изискванията, определени от министъра на здравеопазването. Когато водоизточникът не е собствен, мониторингът за качествата на водата следва да се извършва по общия ред от водоснабдителното дружество. Решението е валидно, допустимо и неправилно. При постановяването му съдът е допуснал нарушение на материалния закон. Ето защо обжалваният съдебен акт ще следва да се отмени, а делото - де се реши по същество на базата на събраните доказателства. От мотивите на съда става ясно, че твърденията на ищеца за неосигуряване на достатъчна площ в килията; отсъствие на дневна светлина; липса на санитарен възел и течаща вода се приемат за доказани в процеса, но тъй като в нормите на ЗИНЗС са посочени отлагателни срокове за подобряване на положението на лишените от свобода поради изтърпяване на присъди или при прилагане на мярка за неотклонение "задържане под стража", то към исковия период не е налице незаконосъобразно бездействие на администрацията, респ. не може да се ангажира отговорността на държавата. Европейския съд по правата на човека в множество свои решения (напр. по делото Йовчев срещу България - Решение от 2.02.2006 г., делото Шахънов срещу България - решение от 10.01.2012 г.), в периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание е разглеждан конкретно въпросът за липсата постоянен достъп до санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди на задържаните лица вътре в затворническите помещения или следствените арести, като част от общите условия в затворите и местата за задържане в България; липсата на дневна светлина и течаща вода. Тези "неудобства" следва да бъдат преценявани и с оглед продължителността им. Ето защо в конкретния случай, от събраните в хода на съдебното производство доказателства, следва да се направи извод, че за посочения в исковата молба период от време В. Симеонов е бил поставен в положение да търпи негативни и унизителни изживявания, които могат да се квалифицират като унижаване на човешкото достойнство и изтезание по смисъла на чл. 3 от ЕКПЧОС. При това положение настоящият състав приема, че исковата претенция е доказана по основание, независимо от факта, че в ЗИНЗС са установени отлагателни срокове за влизане в сила на някои от разпоредбите му. Искът по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е принципно ефективно правно средство за защита срещу лоши условия на задържане и стимул към администрацията да взема по-ефективни и бързи мерки с цел достигане на европейските стандарти. Длъжностните лица от следствения арест по време на исковия период извършват правно регламентирана дейност, уредена в ЗИНЗС, като при осъществяването й са длъжни да спазват изискванията на този закон. Съгласно чл. 3, ал. 1 осъдените, както и задържаните под стража лица, не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение, вкл. да бъдат поставяни в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност ... унизително отношение, което уронва човешкото им достойнство, принуждава ги да вършат или да приемат действия против волята си, пораждащи чувство на страх, незащитеност или малоценност. Този текст отразява принципно положение, свързано принципа на законност и правов ред в Република България, и като всеки принцип е установен с норма, която има материално-правен характер и нарушението й дава отражение в личната или имуществената сфера на гражданите. В случая отговорността на държавата следва да бъде ангажирана, поради незаконосъобразното бездействие на длъжностните лица на затворническата администрация за неспазване на изискванията на чл. 3 от ЗИНЗС, което бездействие е рефлектирало върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 от ЕКПЧОС. По въпроса за размера на обезщетението съдът, в съответствие с нормата на чл. 52 от ЗЗД, приложима на осн. § 1 от ЗР на ЗОДОВ, преценявайки критерия за справедливост, приложен спрямо установените обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането и последиците за ищеца намира, че обезщетението следва да се присъди в размер на 500 лева, в какъвто размер искът е основателен и доказан. В останалата част, до предявения размер от 28 500 лв. искът, като неоснователен, следва да се отхвърли. Върху сумата от 500 лева следва да се присъди лихва от датата на предявяване на исковата молба - 15.10.2012 г. до окончателното изплащане на сумите. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение