Решение № 2081 от 13.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9026/2018 г.

Решение № 2081 от 13.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9026/2018 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), в приложимата за казуса редакция преди изменението в ДВ, бр. 77/2018 г. Образувано е по касационната жалба на Б. Индже, с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], общ. [община], обл. [област], [улица], подадена чрез пълномощника му адв. П. Радев, против решение № 168 от 26.04.2018 г. на Административен съд – В. Т., постановено по административно дело № 11/2018 г., с което е отхвърлена жалбата му против заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) № 17-0350-000376/08.12.2017 г., издадена от младши автоконтрольор в РУ С. при ОДМВР – В. Т. С доводи за неправилност на решението поради наличието на касационните основания по чл. 209, т. 3, предложение първо и второ АПК касаторът претендира неговата отмяна и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени оспорената заповед, както и присъждане на разноски. Акцентира върху факта, че в заповедта за налагане на ПАМ не е посочен срокът на нейното действие, което според него е съществено нарушение на изискването за форма, регламентирано в чл. 59, ал. 2, т. 5 АПК. Ответникът по касационната жалба - младши автоконтрольор в РУ С., не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба и предлага оспореното с нея решение да се остави в сила. Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира сезиралата го жалба за основателна. Оспореното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но неправилно, поради следните съображения: Съдът е обосновал верен извод за това, че оспорването е допустимо, заповедта за налагане на ПАМ е издадена от компетентен орган по смисъла на чл. 172, ал. ал. 1 ЗДвП - длъжностно лице, оправомощено от ръководител на службите за контрол по този закон. Със заповед № УРИ: 366 з-1321/11.05.2017 г. на директора на ОДМВР – В. Т. на назначените по график служители на длъжност "младши автоконтрольор" в сектор "Пътна полиция", отдел "Охранителна полиция" при ОДМВР – В. Т. е възложено да издават заповеди за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 2а ЗДвП, каквато е процесната. Със заповед за прилагане на ПАМ с № 17-0350-000376/08.12.2017 г., издадена от младши автоконтрольор в РУ С. при ОДМВР – В. Т., е наложена на Б. Индже принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на собственото му ППС с рег. [рег. номер на МПС] " на основание чл. 171, т. 2 а ЗДвП в приложимата редакция (ДВ, бр. 77 от 2017 г.). С АУАН № 873692 от 08.12.2017 г. е установено извършеното от водача нарушение по чл. 150а, ал. 1 ЗДвП, тъй като на посочената дата 08.12.2017 г. е управлявал МПС със свидетелство за правоуправление, чийто срок е изтекъл на 14.11.2017 г. Страните не спорят, че автомобилът с рег. [рег. номер на МПС] е собственост на жалбоподателя, както и че последният е го е управлявал със свидетелство за управление на МПС (СУМПС) с изтекъл срок на валидност. Административният съд правилно е счел за неоснователен доводът на жалбоподателя, че водач на МПС, който притежава свидетелство за управление, валидно за категория, към която спада управляваното от него превозно средство, но последното е с изтекъл срок на валидност към датата на проверката, е правоспособен водач, а не лице, непритежаващо съответното свидетелство за управление по смисъла на чл. 171, т. 2 а ЗДвП. Съгласно чл. 150а, ал. 1 ЗДвП (ДВ, бр. 43 от 2002 г.), за да управлява моторно превозно средство, водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него превозно средство. Вярно е, че с изменението на чл. 150а, ал. 1 ЗДвП (ДВ, бр. 2/2018 г.) са допълнени изискванията, на които трябва да отговаря водачът, за да управлява МПС, вкл. и свидетелството му за управление да е в срок на валидност. Вярно е също така, че нормата като материалноправна, за която не е предвидено обратно действие, е неприложима към датата на издаването на оспорената заповед, а съгласно чл. 142, ал. 1 АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Независимо от това съгласно чл. 1, ал. 5 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) СУМПС е български личен документ, а според чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 1 от същия закон то е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство. В съдържанието на този документ според чл. 53, ал. 1, т. 9 ЗБЛД задължително се посочва датата на изтичане на валидността му, тъй като то има установения в чл. 51 срок на валидност - 5 или 10 години. Поради това следва да се приеме, че СУМПС с изтекъл срок на валидност не удостоверява надлежно, че водачът притежава правоспособност за управление. В този смисъл в § 1, т. 2, б. "ж" от ДР на ЗБЛД е прието, че български личен документ с изтекъл срок на валидност е нередовен, т. е. свидетелството с изтекъл срок на валидност е "несъответно" по смисъла на чл. 171, т. 2 а ЗДвП. Настоящата касационна инстанция преценява обаче за основателен доводът на касатора, че оспореният административен акт е незаконосъобразен, тъй като страда от съществен порок на формата, засягащ както мотивната й част, така и разпоредителната й част, свързан с непосочването в нея на срока, за който се налага ПАМ. Особено в случаите, когато срокът не е фиксиран в нормата на закона, а е представено от законодателя на административния орган да го определи в посочените от него граници, издателят на акта е длъжен да го посочи, и тъй като при определянето му той действа в условията на оперативна самостоятелност, е необходимо да мотивира своето решение. Основателно в тази връзка е позоваването в касационната жалба на разпоредбата на чл. 59, ал. 1, т. 5 от АПК, според която, когато административният акт се издава в писмена форма, трябва да съдържа разпоредителна част, определяща правата или задълженията, начинът и срокът за изпълнението (виж в този смисъл решение № 12919 от 24.10.2018 г. по адм. д. № 6216/2018 г. на ВАС, VІІІ отд., решение № 15039 от 05.12.2018 г. по адм. д. № 6076/2018 г. на ВАС, VІІІ отд., решение № 15485 от 12.12.2018 г. по адм. д. № 6273/2018 г. на ВАС, І отд., решение № 7872 от 29.06.2015 г. по адм. д. № 10131/2014 г. на ВАС, VІІІ отд.), и др. По изложените съображения оспореното първоинстанционно решение като неправилно следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго по съществото на спора, с което да се отмени заповедта за налагане на ПАМ. При този изход на спора основателна е претенцията на жалбоподателя за присъждане на разноски. Същите са доказани в размер на 715 лв. общо за първоинстанционното и касационното съдебни производства. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, изречение първо, предложение второ АПК (редакция преди изменението в ДВ, бр. 77/2018 г.) и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 168 от 26.04.2018 г. на Административен съд – В. Т., постановено по административно дело № 11/2018 г., и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТМЕНЯ заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 17-0350-000376/08.12.2017 г., издадена от младши автоконтрольор в РУ С. при ОДМВР – В. Т. ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР - В. Т. да заплати на Б. Индже, ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място], общ. [община], обл. [област], [улица], разноски в общ размер 715 лв. (седемстотин и петнадесет лева). Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.