Решение № 216 от 28.08.2012 г. на ВКС по т. д. № 913/2010 г.

Решение № 216 от 28.08.2012 г. на ВКС по т. д. № 913/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Лидия Иванова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] подадена чрез процесуалния му представител адвокат Вл. В. от АК-Р. срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 574/01.07.2010 г., постановено по гр. д. № 223/2010 г. С това решение след отмяна на първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 517/30.12.2009 г. по т. д. № 9/2009 г. апелативният съд е отхвърлил предявения от ищеца-касатор срещу [фирма] [населено място] отрицателен установителен иск квалифициран от съда по чл. 424 ГПК, с който се иска да бъде признато за установено, че ищецът не дължи сумата 26818 лв. по запис на заповед от 04.04.2003 г. с падеж 27.08.2003 г. ведно със законната лихва и 538.36 лв. съдебни разноски, за които суми е издаден в полза на ответника изпълнителен лист по реда на чл. 237, ал. 1, б. "д" от отменения ГПК с определение на Пловдивския районен съд от 25.11.2005 г. по ч. гр. д. № 6314/2005 г. и образувано срещу ищцовото дружество изпълнително дело № 00057/2008 г. по описа на ЧСИ Н. В., рег. № 759 с район на действие ОС-П. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Навеждат се доводи за неправилна квалификация от страна на въззивния съд на предявения отрицателен установителен иск, с който се оспорва вземане, за което е издаден изпълнителен лист по реда на отменения ГПК и правното му основание е чл. 124, ал. 1, а не чл. 424, ал. 1 ГПК, както погрешно е прието във въззивното решение. Ответникът [фирма] [населено място] изразява становище, че направените оплаквания са неоснователни и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С определение № 603/25.08.2011 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения съществен процесуален въпрос, свързан с правната квалификация на предявения иск, а именно: прилага ли се ограничителната разпоредба на чл. 424 ГПК по отношение на предявен отрицателен установителен иск, с който се оспорва вземане, за което е издаден в полза на ответника изпълнителен лист на основание чл. 237 от отменения ГПК или този иск е с правно основание чл. 124, ал. 1 от действуващия ГПК. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и след проверка правилността на въззивното решение във връзка с поставения процесуалноправен въпрос, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: Видно от данните по делото, с обжалваното решение след отмяна на първоинстанционното решение, апелативният съд е отхвърлил предявеният от ищеца-касатор отрицателен установителен иск, квалифициран от съда по чл. 424, ал. 1 ГПК, с който се иска да бъде установено, че ищецът не дължи сумата 27356.40 лв. /главница и съдебни разноски/ по издадения в полза на ответника по реда на чл. 237, ал. 1, б. "д" от отменения ГПК изпълнителен лист въз основа на запис на заповед от 04.04.2003 г. с падеж 27.08.2003 г. за сумата 26818 лв. ведно със законната лихва и 538.36 лв. съдебни разноски. По делото е безспорно установено, че производството по издаването на изпълнителния лист се е развило при действието на отменения ГПК /в сила до 01.03.2008 г./. Безспорно е също, че ищецът е получил поканата за доброволно изпълнение по образуваното срещу него изпълнително дело на 28.03.2008 г. и не се е възползувал от възможността да обжалва определението по реда на чл. 244 ГПК (отм.) съобразно разпоредбата на § 2, ал. 9, изр. първо от ПЗР на новия ГПК, а е предявил отрицателен установителен иск на 30.10.2008 г. При тези фактически данни апелативният съд е приел, че с оглед липсата на преходна разпоредба, така предявеният отрицателен установителен иск срещу издадения изпълнителен лист следва да се разгледа по реда на новия ГПК, който обаче не съдържа специална норма съответствуваща на разпоредбата на чл. 254 от отменения ГПК от 1952 г. Направен е извода, че според действуваща нормативна уредба при оспорване на вземане за чието принудително събиране е издаден изпълнителен лист, новият процесуален закон поставя ограничителните изисквания на чл. 424 ГПК и по този начин отрича възможността да бъде предявен отрицателен иск на общото основание по чл. 124, ал. 1 ГПК. Тъй като, с оглед данните по делото, в случая не са налице предпоставките за предявяване на иска по чл. 424 ГПК, искът на [фирма] е отхвърлен като неоснователен. По поставения процесуален въпрос е налице трайно установена практика на ВКС обективирана в р. № 129/14.10.2011 г. по т. д. № 864/2010 г. на ВКС, ТК-I т. о.; р. № 173/12.01.2011 г. по т. д. № 901/2009 г. на ВКС, ТК-I т. о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК. В цитираните решения е прието, че производствата по предявен отрицателен иск по чл. 254 ГПК от отменения ГПК предоставен в защита на длъжника за оборване материалноправните предпоставки на изпълнителния процес, когато изпълнителният лист е издаден по молба, подадена до 01.03.2008 г. не се обхващат от хипотезата на § 2, ал. 9, изр. второ на ПЗР на ГПК. Въпреки това, за длъжника съществува правен интерес да предяви отрицателен установителен иск за установяване недължимост на сумите, произтичащи от несъдебни изпълнителни основания. Предмет на този иск е оспорване съществуването на самото изпълняемо право и следва да се квалифицира по общия текст на чл. 124, ал. 1 ГПК, който е аналогичен на иска по чл. 254 ГПК (отм.). В случая специалният иск по чл. 424 ГПК не може да намери приложение, тъй като се отнася само за оспорване на вземания - предмет на проведено заповедно производство. По изложените съображения и предвид отговора на поставения правен въпрос, съставът на ВКС намира за основателни оплакванията на касатора за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение. С оглед данните по делото, квалифицирайки погрешно предявеният отрицателен установителен иск по чл. 424 ГПК вместо приложимия в случая чл. 124, ал. 1 ГПК, въззивният съд е разгледал и разрешил спора на непредявено правно основание. Ето защо, на основание чл. 293, ал. 2 във вр. с чл. 281, т. 3 ГПК обжалваното въззивно решение следва да се отмени, а делото да върне на въззивния съд за произнасяне по предявения отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. Мотивиран от горното съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд