Решение № 3456 от 5.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7547/2019 г.

Решение № 3456 от 5.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7547/2019 г., II о., докладчик съдията Стефка Кемалова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 219 ЗУТ. Образувано е по касационна жалба на Кмета на Район "П." – Столична община, подадена чрез главен юрисконсулт Л. Д., против Решение № 7670/17.12.2018 г., постановено по административно дело № 13038/2017 г. по описа на Административен съд – С. град. С оспореното решение е отменен мълчалив отказ на Кмета на район "П." – Столична община да се произнесе по молба № РПН-17-ГР94-3350/10.10.2017 г., подадена от Е. И. и Н. К., за издаване на заповед за прокарване на временен път по чл. 190 ЗУТ, който да осигури достъп до имотите им, и преписката е върната на органа за издаване на такава заповед в 14-дневен срок. В касационната жалба се сочи неправилност на съдебното решение и на трите основания по чл. 209, т. 3 АПК, но по същество са изложени доводи за неправилно приложение на материалния закон, поради което се иска неговата отмяна, ведно с последиците от това. Ответните страни – Е. И. и Н. К., се представляват от адвокат Стаменова, която оспорва касационната жалба по съображения, съдържащи се в отговор, с молба съдебното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Процесното административно производство е започнало по молба на Е. И. и Н. К. от 10.10.2017 г., с която са поискали от Кмета на Район "П." да бъде издадена заповед за прокарване на временен път по чл. 190 ЗУТ, който да осигури достъп до имотите им. Тъй като, административният орган не е се произнесъл с изричен акт в срока по чл. 57, ал. 1 АПК, съдът е бил сезиран с жалба против формирания мълчалив отказ по така подадената молба. За да отмени оспорения акт и върне преписката на компетентния орган за издаване на заповед по чл. 190 ЗУТ, съдът е развил мотиви за това, че в случая са налице всички основания да бъде уважено искането на жалбоподателите за прокарване на временен път, който да осигури достъп до имотите им. Въз основа на правилно установените по спора факти, административният съд е възприел законосъобразни правни изводи, които напълно се споделят от настоящия състав. На първо място, правилен е изводът на съда за отсъствие на постигнато съгласие между жалбоподателите и собствениците на засегнатите имоти, съгласно чл. 190, ал. 6 ЗУТ, в която хипотеза кметът на съответната община е длъжен да издаде заповед за прокарване на временен път. Този извод не е оборен по съответния ред, освен това се съдържа и в постановеното от Върховния административен съд определение, постановено по административно дело № 11747/2018 г. На следващо място, по делото е доказана и втората предпоставка за издаване на заповед по чл. 190 ЗУТ, а именно невъзможност да се осигури транспортен достъп до имотите на жалбоподателите, което налага прокарването на временен път с цел обслужване на същите. Според заключението на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза, имотите на Е. И. и Н. К. имат лице единствено на улица – тупик с осови точки 102-105-106-107, която улица в участъка между о. т. 102 и о. т. 105 е с ширина от 1 м. до 1, 1 м., в участъка между о. т. 105 и о. т. 106 е с ширина около 2, 3 м. и в участъка от о. т. 106 до о. т. 107 е с ширина около 3, 40 м., като връзката на улицата – тупик с пътната мрежа става при о. т. 102, където ширината е 1, 10 м. вместо изискуемите 3, 50 м. При така установените параметри на единствената улицата, на която имат лице процесните два имота, правилен е изводът за необходимост от прокарване на временен път чрез възстановяване ширината на улицата – тупик, така, че да се осигури транспортен достъп до имотите. Обстоятелството, че това би довело до засягане на находящи се в чертите на улицата постройки и огради, не може да послужи като основание за отказ от прокарване на временен път, както правилно е приел съдът. До стесняване на улицата – тупик се стигнало именно поради изграждането на тези строежи, които очевидно са изградени в отклонение на издадените строителни книжа, с оглед на местонахождението им върху самата улица, поради което разпоредбата на чл. 190, ал. 3, изр. 2 ЗУТ е неприложима в случая. Воден от горните мотиви и като съобрази, че съдебното решение е валидно, допустимо и правилно, същото следва да бъде оставено в сила. Независимо от този изход на спора, в полза на ответните по касация страни не следва да се присъждат разноски за настоящото съдебно производство, тъй като не са представени доказателства за сторени такива. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,