Решение № 110 от 4.07.2017 г. на ВКС по н. д. № 460/2017 г.

Решение № 110 от 4.07.2017 г. на ВКС по н. д. № 460/2017 г., III н. о., НК, докладчик председателят Красимир Шекерджиев Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на подсъдимия М. Д. И. срещу присъда № 58 от 14.12.2016 г., постановена по ВНОХД № 1253/2016 г., по описа на Окръжен съд - гр. Стара Загора. С въззивната присъда е изцяло отменена присъда № 12, постановена на 15.09.2016 г. по НОХД № 167/2016 г. по описа на Районен съд - гр. Раднево и подсъдимият И. е признат за виновен в това, че на 01.02.2016 г. в [населено място], в магазин за хранителни стоки "Г.", при условията на опасен рецидив и в съучастие с Т. И. Г., отнел чужди движими вещи на обща стойност 26,63 лева от владението на М. Н. Ж., без нейно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като на основание чл. 196, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 194, ал. 1 НК, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с чл. 29, ал. 1, б. "а" НК и чл. 54 НК му е наложено наказание "лишаване от свобода" за срок от две години и шест месеца, което да бъде изтърпяно при първоначален "строг" режим в затворническо общежитие от "закрит" тип. С въззивната присъда подсъдимият е осъден да заплати и сумата 67,62 лева - разноски по водене на делото. В касационната жалба се сочи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, като се поддържа, че неправилно въззивният съд е постановил осъдителна присъда, като е направил погрешен анализ на доказателствата. Оспорват се изводите на съда, че е следвало да бъдат кредитирани само показанията на свидетелите П. и М., съответно не е дадена вяра на показанията на свидетелите Ж. и А. Като съществено нарушение на процесуални правила се сочи това, че изобщо не са обсъдени показанията на свидетелката Г., която е категорична, че подсъдимият не е имал представа, че намиращите се в него вещи не са заплатени и поведението му е съответствало на това, тъй като той е стоял пред магазина и е чакал свидетелката. На тези основания се предлага постановената въззивна присъда да бъде отменена, а подсъдимият изцяло оправдан. В касационното съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба и възпроизвежда отразените в нея оплаквания. Моли тя да бъде уважена. Представителят на държавното обвинение предлага касационната жалба да бъде преценена като неоснователна. Поддържа, че от показанията на свидетелите М. и П. се установява, че подсъдимият е осъществил състава на престъплението, в извършването на което е обвинен. Моли атакуваната въззивна присъда да бъде оставена в сила като правилна и законосъобразна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационната жалба е частично основателна. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила: Касационният съд прецени, че въззивният съд е направил пълен и верен анализ на доказателствените материали. Правилно е ценил показанията на свидетелите Т., Ж., М. и П., които установяват механизма на извършване на престъплението. Тези доказателствени източници са непротиворечиви и установяват по несъмнен и категоричен начин, че подсъдимият е съзнавал, че в него се намират хранителните стоки- предмет на престъплението, че същите не са заплатени и въпреки това ги е изнесъл от магазина, като по този начин е осуетил и възможността те да бъдат заплатени. Правилно не са били кредитирани показанията на свидетелката Г. и обясненията на подсъдимия в тяхната пълнота, като обосновано въззивният съд е преценил, че престъплението е осъществено и от субективна страна, като И. е съзнавал, че осъществява кражба при условията на съучастие като съизвършител. Вярно съдът е приел, че подсъдимият е разбирал, че след като хранителните стоки са получени от топлата витрина на магазина и са били маркирани, те няма как да бъдат заплатени, без да бъдат представени на служителя, работещ на касата. Ето защо обясненията му, че той не е знаел, че същите ще останат незаплатени, противоречат на останалите доказателствени източници и на житейския опит и практика, която той без съмнение е притежавал. Предвид изложеното съдът прие, че в хода на воденото производство не са допуснати нарушения на процесуални правила, свързани с анализа на доказателствата по делото и няма основание постановения въззивен съдебен акт да бъде отменен, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание: Настоящият съдебен състав, след като се запозна с отразените в жалбата оплаквания и направеното искане за пълно оправдаване на подсъдимия И., прецени че независимо липсата на оплакване, свързано с размера на отмереното наказание съдът следва да провери атакувания въззивен акт и по отношение на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Вярно е, че при касационното производство липсва класическо служебно начало (което съществува при първоинстанционния и въззивния процес), но искането за пълно оправдаване, аргументирано с несъставомерност на извършеното (в случая липса на субективна страна) включва в себе си и искане за евентуално облекчаване на положението на подсъдимия чрез редуциране на наказанието му. Ето защо, въпреки липсата на конкретни аргументи, относими към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, съдът намира за допустимо и необходимо да обсъди размера на наложеното на И. наказание. Наказанието на подсъдимия е отмерено, като решаващият съд е ценил като смекчаващи отговорността обстоятелства ниската стойност на отнетите вещи, това, че причинените с престъплението вреди са възстановени, затрудненото материално състояние на подсъдимия, изразеното критично отношение и сравнително ниската степен на обществена опасност на осъщественото престъпление, сравнена с други със сходна правна квалификация. Като отегчаващо отговорността обстоятелство е отчетено предходното осъждане на подсъдимия. При тези смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства въззивният съд е определил наказанието при приложението на чл. 54 НК - към минималният размер, предвиден в разпоредбата на чл. 196, ал. 1, т. 1 НК. Настоящият съдебен състав прецени, че наказанието на подсъдимия И. е следвало да бъде определено при преценка на още едно смекчаващо отговорността обстоятелство, а именно мотива за извършване на престъплението. Информация за него се съдържа единствено в показанията на свидетелката Г., която е категорична, че е участвала в извършването му, тъй като е била болна и гладна. В тази й част показанията й не се опровергават от други доказателствени източници и следва да бъдат ценени. Касационният съд прецени, че значението на предходното осъждане на подсъдимия И. (отчетено като единствено отегчаващо отговорността обстоятелство) е надценено. Видно от приложените по делото доказателства се установява, че настоящото престъпление е осъществено в срока по чл. 30 НК, но близо осем години след фактическото преустановяване на ефективното изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода". Този дълъг период от време, през което подсъдимият не е извършвал престъпления, не кореспондира с извода на въззивния съд, че И. е личност със завишена степен на обществена опасност и че целите на специалната превенция не са били постигнати след изтърпяване на предходното му наказание. Така направените изводи на решаващия съд не кореспондират с тежестта на извършеното престъпление, стойността на предмета му и мотивите за извършването му. Посоченото по-горе, заедно с обстоятелството, че по отношение на подсъдимия не могат да намерят приложение привилигированите състави по чл. 194, ал. 3 НК и по чл. 197 НК дава основание на касационната инстанция да прецени, че наказанието на подсъдимия следва да бъде определено по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, тъй като по делото са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, а естеството на конкретното престъпление разкрива неговата незначителна обществена опасност, което води до извод и за несъразмерна тежест на предвиденото в чл. 196, ал. 1, т. 1 НК минимално наказание. Ето защо съдът прецени, че справедливото наказание, което подсъдимия И. следва да изтърпи е в размер на минимално предвиденото в разпоредбата на чл. 39, ал. 1 НК, а именно три месеца "лишаване от свобода". Това наказание е съответно на извършеното престъпление и според този съд ще е достатъчно да бъдат постигнати целите и на специалната и генералната превенция. На тези основания касационния съд прецени, че въззивната присъда следва да бъде изменена, като отмереното на подсъдимия И. наказание бъде намалено от две години и шест месеца на три месеца "лишаване от свобода". Така мотивиран, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение