Решение № 3822 от 23.03.2009 г. на ВАС по адм. д. № 15124/2008 г.

Решение № 3822 от 23.03.2009 г. на ВАС по адм. д. № 15124/2008 г., VII о., докладчик съдията Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Миньо Симеонов Минев срещу решение № 58 от 27.10.2008 г. на Административен съд - Силистра по адм. дело № 102/2008 г. В нея са развити доводи за неправилност на съдебния акт и се иска отмяната му. Ответникът по касационната жалба - началникът на РПУ - Тутракан, не е изразил становище по нея. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намери, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. За да се произнесе по съществото й, прие за установено следното: С обжалваното решение АС - Силистра е отхвърлил жалбата на Миньо Симеонов Минев срещу заповед № 110/12.08.2008 г. на началника на РПУ гр. Тутракан, с която на основание чл. 16, ал. 1, т. 4 от Закона за контрол над взривните вещества, огнестрелните оръжия и боеприпасите е отказал да издаде на жалбоподателя разрешение за носене на огнестрелно оръжие и разпоредил отнемане на притежаваното от него разрешение № 6-СС-0123923/2002 г. както и на огнестрелно оръжие - пистолет "Макаров". Съдът е приел от фактическа страна, че жалбоподателят, в качеството си на едноличен търговец упражнява автотранспортна, авторемонтна, таксиметрова и пр. дейност със собствен товарен автомобил. Искането си за продължаване срока на разрешението за носене и съхранение на огнестрелно оръжие е мотивирал с необходимостта от самоохрана срещу евентуални посегателства при продължителните му пътувания в страната и пренасянето на парични суми при реализация на транспортираната продукция. Съдът е счел, че административният акт е издаден при спазване на административнопроизводствените правила, като на жалбоподателя му е била предоставена възможност да даде обяснения и ангажира доказателства в подкрепа на искането си пред административния орган. Посочил е, че искането за подновяване на разрешението е подадено след изтичане на срока по чл. 5, ал. 6 от ППЗКВВООБ, поради което следва да се разглежда като такова за издаване на ново разрешение. Приел е, че доколкото при двете хипотези се следват процедурата и изискванията, които се прилагат при първоначалното издаване на разрешение за боравене с огнестрелно оръжие, административният орган законосъобразно се е занимал с въпроса налице ли е необходимост от носене и съхранение на същото по см. на чл. 41, ал. 2 от ППЗКВВООБ. Съдът, като е обсъдил данните по административната преписка е достигнал до извод, че изложените мотиви от Симеонов за продължаване срока на разрешението за носене и съхранение на огнестрелно оръжие не сочат на извод за доказана необходимост от същото. Поради това е приел, че законосъобразно административният орган е отказал да издаде исканото разрешение и следователно не са налице основания за отмяна на оспорения административен акт. Така мотивиран е постановил обжалвания резултат. Недоволен от решението, касаторът поддържа, че е постановено при неправилно тълкуване и приложение на материалния закон. В тази връзка твърди, че след като вече е притежавал разрешение за носене и съхранение на огнестрелно оръжие, административният орган разполага с правото да откаже да поднови същото само в хипотезата на отпаднала необходимост, каквато по делото не е доказана. Твърди, че след като е приложил всички изискуеми от закона документи, съдът неправилно е приел, че в тежест на оспорващия е да установи необходимостта от притежаване на исканото разрешение, което в случая не било сторено. При тези доводи моли да се отмени обжалвания съдебен акт, както и оспорения с първоначалната жалба административен акт. Касационната жалба е неоснователна. Правилно и в съответствие с данните по административната преписка съдът е приел, че искането за подновяване на разрешението за носене и съхранение на огнестрелно оръжие е подадено след срока по чл. 5, ал. 6 от ППЗКВВООБ, поради което следва да се разгледа в хипотезата на искане за издаване на ново разрешение по чл. 41, ал. 2 от ППЗКВВООБ. Законосъобразен е изводът, че независимо в коя от двете хипотези е подадено заявлението, законът възлага в тежест на жалбоподателя да докаже необходимостта от притежаване на разрешение за носене и съхранение на огнестрелно оръжие. Неоснователен и неподкрепен от нормативната регламентация е доводът, че административният орган разполага с правото да откаже издаване на искания административен акт само ако се установи отпаднала необходимост от разрешението за боравене с огнестрелно оръжие. Касае се за искане за издаване на ново разрешение и заявителят е длъжен да мотивира необходимостта от носене на огнестрелно оръжие за в бъдеще, като обстоятелствата при които е издадено предходното разрешение не са относими при преценката на административния орган в производството по чл. 41, ал. 2 от ППЗКВВООБ. С оглед установените по делото фактически обстоятелства, правно обоснован и верен фактически е изводът на съда за недоказана необходимост от страна на касатора за притежаване на исканото разрешение. Съдът правилно е приел, че упражняваната от жалбоподателя професионална дейност не обуславя автоматично извод за съществуваща реална, респ. потенциална опасност за живота и здравето му, сочеща на необходимост от носене на огнестрелно оръжие, по делото липсват конкретни данни за заплахи за сигурността му, поради което е налице фактическият състав на чл. 16, ал. 1, т. 4 от ЗКВВООБ, на който законосъобразно се е позовал административният орган, за да издаде оспорения отказ. Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно и следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,