Решение № 12816 от 23.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4946/2018 г.

Решение № 12816 от 23.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4946/2018 г., I о., докладчик съдията Милена Златкова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационната жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /ОДОП/ – София при ЦУ на НАП против решение № 487/25.01.2018 г. на Административен съд – София – град /АССГ/, постановено по адм. д. № 542/2017 г., в частта му, в която е отменен РА № Р-22220415005421-091-001/03.06.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – София, потвърден с решение № 1893/25.10.2016 г. на директора на Дирекция ОДОП – София при ЦУ на НАП, за отказано право на данъчен кредит на "Зара Консулт" ООД – София в размер на 4 437, 69 лв. в данъчния период месец април 2011 г. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението в оспорената част, включително в частта му за разноските, поради неправилно приложение на материалния закон, съставляващо отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендира се отмяна на обжалваното решение и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба – "Зара Консулт" ООД, ЕИК 130444955 със седалище и адрес на управление ул. "Московска" 21Б, ет. 3 и съдебен адрес: гр. София, бул. "Христо Ботев" № 28, ет. 4 оспорва същата чрез процесуалния си представител адв. Калчева и моли процесното решение да бъде оставено в сила, включително и в частта за разноските. Претендира разноски за настоящата инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, и срещу частта от подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятна за нея, е допустима, а разгледана по същество, основателна, поради следните съображения: С РА № Р-22220415005421-091-001/03.06.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - София, потвърден с решение № 1893/25.10.2016 г. на директора на Дирекция ОДОП - София при ЦУ на НАП, на ревизираното дружество "Зара Консулт" ООД е отказано право на данъчен кредит на основание чл. 70, ал. 1, т. 4 ЗДДС в размер на 4 437, 69 лв. в данъчния период месец април 2011 г. по две фактури, издадени му от "Лизингова къща София Лизинг" ЕАД с номера 0000051458/04.04.2011 г. и 0000051460/04.04.2011 г. с предмет на доставките "МПС по лизингов договор № 23195/01.04.2011 г. за модел Пежо 107 с рег. [рег. номер на МПС] " и "МПС по лизингов договор № 23195/01.04.2011 г. за модел Пежо 307 с рег. [рег. номер на МПС] ". В резултат на отказаното право на данъчен кредит е установено за този данъчен период ДДС за внасяне в размер на 3 097. 24 лв. и лихва – 1 600. 25 лв. Първостепенният съд е приел, че не е налице спор по фактите, а по приложението на материалния закон. Според него в тежест на данъчната администрация е да докаже, че автомобилите са предназначени за дейност, различна от заявената от ревизираното лице, както и за дейности, които не са сред изброените в чл. 70, ал. 2 ЗДДС. В оспореното първоинстанционно решение са изложени мотиви, че съгласно постоянната практика на СЕС и по–конкретно по дело С-118/11 и С-153/11, за да възникне право на данъчен кредит по отношение на дълготрайни активи е необходимо лицето да е придобило съответния актив в качеството си на данъчнозадължено лице и да го е включило в стопанските си активи, както и да го е придобило за целите на икономическата си дейност. В разглеждания случай е прието, че тези предпоставки са установени по категоричен начин. Видно от представения амортизационен план на "Зара Консулт" ООД за 2011 г. (л. 748 от приложенията) се установява, че автомобилите са заприходени като дълготраен материален актив в счетоводството на дружеството и за тях се начисляват амортизации. Същите са придобити от ревизираното дружество в качеството му на данъчнозадължено лице, и са включени в имуществото на предприятието, поради което е налице основание за признаване на правото на приспадне на платения при придобиването на активите данък върху добавената стойност в данъчния период, в който данъкът е станал изискуем. С оглед изложеното АССГ приема, че РА, в частта на отказано право на ползване на данъчен кредит в размер на 4 437, 69 лв. по фактура № 0000051458/04.04.2011 г. и фактура № 0000051460/04.04.2011 г., издадени от "София Лизинг" ЕАД, е незаконосъобразен поради допуснато нарушение на материалния закон и го отменя в тази част. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на АССГ като валидно и допустимо, постановено от компетентен съд, на когото делото е подсъдно според правилата, определящи родовата и местна подсъдност съгласно чл. 156, ал. 1 ДОПК, в законен състав съгласно чл. 164 АПК и по допустимо оспорване според изискванията на чл. 156, ал. 1 ДОПК. Правилно е приел административният съд, че РА е валиден акт, издаден от компетентни органи, в писмена форма и със съдържание, съответстващи на изискванията на чл. 120, ал. 1, т. 1 - т. 8 ДОПК, както и че при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, влияещи върху неговата законосъобразност. Решението обаче е неправилно в частта му, в която е отменен РА относно отказано право на приспадане на данъчен кредит по фактурите с предмет "МПС по лизингов договор", издадени от "София Лизинг" ЕАД, и в резултат на това е установено задължение за внасяне на ДДС и лихви за забава, поради противоречие с материалния закон. Съгласно чл. 70, ал. 1, т. 4 ЗДДС в приложимата през процесния период от време редакция /ДВ. бр. 63 от 4 август 2006 г. /, правото на приспадане на данъчен кредит не е налице, независимо че са изпълнени условията на чл. 69 или 74, когато е придобит, внесен или е нает мотоциклет или лек автомобил. Ограничението на правото на приспадане в случая на придобиване на лек автомобил е регламентирано в закона в съответствие с нормата на чл. 176 от Директива 2006/112/ЕС, противно на твърденията на ответника по касация. Според чл. 176, пар. 1 Съветът единодушно по предложение на Комисията определя разхода, по отношение на който ДДС не подлежи на приспадане. В никакъв случай данъкът върху добавената стойност не подлежи на приспадане по отношение на разход, който не представлява стриктно разход за стопанската дейност, като луксозни стоки, забавления или развлечения. Съгласно пар. 2 на чл. 176 в очакване на влизане в сила на разпоредбите на пар. 1 /определящи разходите, по отношение, на които ДДС няма да подлежи на приспадане/ страните-членки могат да запазят всички изключения, регламентирани от техните национални законодателства към 1 януари 1979 г., или в случай на страни членки, които са присъединени към Общността след тази дата, към деня на тяхното присъединяване. Тъй като разпоредба като тази на чл. 70, ал. 1, т. 4 е съществувала и в ЗДДС, действащ до 01.01.2007 г., а именно тази на чл. 65, ал. 1, т. 2 ЗДДС (отм.); , то изискването на чл. 176, пар. 2 от директивата е спазено. Не е спорно, че процесните автомобили са леки автомобили по определението, съдържащо се в пар. 1, т. 18 ДР на ЗДДС, чрез представено от ревизираното лице свидетелство за регистрация в КАТ, както и според предоставените данни от КАТ в хода на ревизията. Изключенията от правилото на чл. 70, ал. 1, т. 4 ЗДДС са регламентирани само в чл. 70, ал. 2 ЗДДС и са свързани са с осъществяваната основна дейност. Нито в хода на ревизията, нито в жалбите си по административен ред и по съдебен ред, дружеството е твърдяло, че е ползвало право на данъчен кредит за придобития лек автомобил във връзка с наличие на някое от регламентираните в чл. 70, ал. 2, т. 1 – т. 3 ЗДДС изключения. В тази връзка неправилно административният съд е приел, че е в тежест на приходната администрация да докаже, че не са налице изключенията, регламентирани в чл. 70, ал. 2, т. 1 – т. 3 ЗДДС, за да откаже законосъобразно правото на данъчен кредит на основание чл. 70, ал. 1, т. 4 от същия закон. В тежест на лицето, което е упражнило правото на данъчен кредит, е да докаже, че са налице предпоставките за това. В случа именно то е следвало да докаже наличието на някое от регламентираните в закона изключения от забраната за ползване на данъчен кредит при придобиването на лек автомобил. В този смисъл в редица свои решения СЕС приема, че по този начин се разпределя доказателствената тежест и при ползването на данъчен кредит при други облагаеми доставки /виж т. 37 от решението на СЕС от 18 юли 2013 г. по дело С-78/12, Евита-К и цитираното там решение на СЕС от 26 септември 1996 г. по дело Enkler, C-230/94, т. 24/. Неправилно е и позоваването от страна на АССГ на решение на СЕС от 6 февруари 2012 г. по дело С-118/11, Еон Асет Мениджмънт. Фактите по главния спор, във връзка с който е отправено преюдициалното запитване по това дело, са различни, а именно установено е, че "Еон Асет Мениджмънт" ООД е имало сключен договор за наем на автомобил и договор за лизинг на друг автомобил. Правото на приспадане на ДДС му е отказано на основание чл. 70, ал. 1, т. 2 ЗДДС, тъй като приходната администрация е приела, че автомобилите са използват за предоставяне на безвъзмездни доставки или за дейности, различни от икономическата дейност на лицето, т. е. не е отказано на основание чл. 70, ал. 1, т. 4 - придобит лек автомобил. В решението на СЕС никъде не е уточнено за какъв автомобил става въпрос - лек по определението на § 1, т. 18 ДР ЗДДС или друг. Поради изложеното, това решение на СЕС е неотносимо към процесния случай. Различни са фактите по главния спор и във второто решение на СЕС, на което съдът се е позовал - по дело С-153/11, Клуб, а именно според същите дружеството, на което е отказано право на приспадане е придобило мезонет, предназначен да се ползва като жилище, и тъй като не е променило предназначението на имота приходната администрация е отказала да признае правото му на данъчен кредит, тъй като не се използва за професионални цели. Така изложените съображения налагат първоинстанционното решение да бъде отменено в частта му, с която е отменен РА относно отказаното право на приспадане на данъчен кредит в размер 4 437, 69 лева, ведно с прилежащите лихви за забава. За да постанови този резултат, настоящият тричленен състав на Върховния административен съд съобрази вече постановени по сходни случаи решения като решение № 1492 от 01.02.2018 г. по адм. д. № 6530/2017 г., решение № 6737 от 07.06.2016 г. по адм. д. № 8358/2015 г., решение № 15310 от 22.11.2011 г. по адм. д. № 4172/2011 г. С оглед изхода на спора основателна е претенцията на касатора за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което съгласно чл. 161, ал. 1 ДОПК се дължи в размер, определен от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 222, ал. 1 АПК и чл. 161, ал. 1 ДОПК, Върховният административен съд, първо отделение