Решение № 5772 от 3.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8117/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Н. Н. А. с [ЕГН], изтърпяващ наказание доживотен затвор в Затвора в [населено място], против Решение 5824 от 27.06.2024 г., постановено по адм. дело 2308 по описа на Административния съд Пловдив за 2023 г. Касационният жалбоподател е направил и искане пред настоящия съд за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС), формулирано от назначения му служебен защитник. С обжалваното решение, в производство по реда на чл. 203, ал. 3 АПК, във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), е отхвърлен предявеният от А. против Административния съд Пазарджик иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в унижение и чувство на отхвърляне от закона, в размер на сумата от 10 000, 00 лв. за периода от 24.07.2020 г. до 30.11.2022 г., причинени му от нарушение на правото на Европейския съюз (чл. 6, пар. 1 от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС/Конвенция/та) вследствие правораздавателната дейност на Административния съд Пазарджик (по адм. дело 828/2020 г. по описа на този съд), ведно с лихва за забава от 2 000, 00 лв. върху сумата на обезщетението, считано от 09.02.2022 г. до 11.09.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното му изплащане. Касационният жалбоподател излага доводи за неправилност на атакувания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство. Ответникът Административният съд Пазарджик със седалище в гр. Пазарджик, на ул. Константин Величков 20, ет. 5, не изразява становище по касационната жалба в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. Не се представлява в съдебното заседание пред настоящия съд. Представителят на Върховната касационна прокуратура, участващ по делото, дава заключение за неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалваното решение. Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. По основателността й, настоящият състав приема следното: Административният съд Пловдив е приел, че е сезиран от А. с искова молба и уточнения към нея с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за осъждането на Административния съд Пазарджик да му заплати обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в унижение и чувство на отхвърляне от закона, в размер на сумата от 10 000, 00 лв. за периода от 24.07.2020 г. до 30.11.2022 г., причинени му правораздавателната дейност на Административния съд Пазарджик Определение 240 от 09.02.2022 г., постановено по адм. дело 828 по описа на този съд за 2020 г. , с постановяването на което на ищеца е нарушено правото му на справедлив съдебен процес по чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС, явяващо се достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС), ведно с лихва за забава от 2 000, 00 лв. върху сумата на обезщетението, считано от 09.02.2022 г. до 11.09.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното му изплащане. Съдът е установил следната фактическа обстановка: Административно дело 828/2020 г. по описа на Административния съд Пазарджик е образувано по подадена от А. на 24.07.2020 г. молба за обезпечаване на доказателства прилагане на записи от видеонаблюдение от 21.07.2020 г. на Затвора в [населено място] за времето от 15.00 ч. до 18.00 ч. и изготвяне на заключение по съдебно-медицинска експертиза. С Определение 240/09.02.2022 г. по адм. дело 828/2020 г. на Административния съд Пазарджик молбата на ищеца за обезпечаване на посочените доказателства е отхвърлена, като неоснователна. Съдът е приел, че не е възможно прилагането на записите от видеонаблюдението, тъй като същите се пазят за срок от 16 дни. Приел е също, че експертизата няма характеристиките на доказателство сама по себе си, поради което не са налице предпоставките на чл. 207 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Лишеният от свобода подал частна жалба против това определение. Образувано е адм. дело 8327/2022 г. по описа на Върховния административен съд. Касационната инстанция постановила Определение 10929 от 30.11.2022 г. по това дело, с което отменила Определение 240/09.02.2022 г. по адм. дело 828/2020 г. на Административния съд Пазарджик в частта му, в която е отхвърлено искането на А. за предварителното събиране, като доказателство, на заключение на съдебно-медицинска експертиза, която да се произнесе относно състоянието на лицето след инцидент, описан в подадена от него молба 4843/24.07.2020 г. и оставила в сила Определение 240/09.02.2022 г. в останалата му обжалвана част. Върховният административен съд, състав на трето отделение, е приел, че не е възможно събирането на записа, като доказателство, при положение че същият е бил изтрит. Подчертал е, че А. е подал искането си с правно основание чл. 207 ГПК на 24.07.2020 г., когато записът още е съществувал, поради което и с оглед, че производството за обезпечаване на доказателства е бързо такова, е преценил, че Административният съд Пазарджик е следвало да уведоми незабавно администрацията на Затвора в [населено място] за запазването на записа. Относно искането на А. за събиране, като доказателство, на заключение на медицинска експертиза, касационната инстанция е преценила, че първоинстанционният съд не е съобразил разпоредбата на чл. 208, ал. 6 ГПК, според която относно реда за събиране на доказателства и тяхната сила се прилагат общите правила. Допълнително е изложила аргументи, че неправилно са разпитвани свидетели, тъй като такова искане е нямало с молбата от 24.07.2020 г., както и че първата инстанция погрешно е приела, че се касае за исков процес. По делото пред Административния съд Пловдив са събрани гласни доказателства, чрез разпита на свидетелите И. П. С. и Д. П. Г. познати на ищеца. При така установеното от фактическа страна, решаващият състав на Административния съд Пловдив е приел, от правна страна, че подаденият от Н. А. против Административния съд Пазарджик иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е допустим, но е неоснователен. Изложил е съображения в няколко насоки. На първо място се е аргументирал, че отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС може да се ангажира само от съдебен акт, постановен в последна инстанция. На следващо място, съдът е изложил подробни съображения относно понятието достъп до правосъдие по смисъла на чл. 6 и чл. 13 ЕКЗПЧОС, във вр. с чл. 47 ХОПЕС. Посочил е, че производството по обезпечение на доказателства има за цел събирането на доказателства за друго исково съдебно производство, когато съществува опасност тези доказателства да се загубят или тяхното събиране да се затрудни (чл. 207 ГПК). Подчертал е, че характерът на това производство е бързо. Като съобразил доказателствата по адм. дело 828/2020 г. на Административния съд Пазарджик, е приел, че произнасянето по редовността на молбата на А. за обезпечаване на доказателства не е своевременно. Формирал е извод, че е налице нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС, уреждащ правото на достъп до правосъдие, съдържащо в себе си и изискването за произнасяне на съда в разумен срок. Счел е обаче, че това нарушение не е достатъчно съществено. Мотивирал се е, че А. не е предприел необходимото да поиска освобождаване от внасянето на държавна такса още с подаване на молбата по чл. 207 ГПК. Квалифицирал е това процесуално поведение на ищеца като допринасящо за невъзможността за прилагане на записите. Преценил е, че за съда не съществува нормативно определено задължение да знае за срока на съхранение на видеозаписите, поради което е заключил, че е налице извиним характер на нарушението. Съобразявайки събраните гласни доказателства по делото, по което е постановено твърдяното за увреждащо определение, съдът е допълнил, че липсата на видеозаписи по никакъв начин не препятства възможността А. да докаже бъдещата си искова претенция. Отчел е липсата на данни по делото, че лишеният от свобода в крайна сметка е предявил иск срещу Главна дирекция Изпълнение на наказанията (ГДИН) за обезщетение на вреди, причинени от служители на Затвора в [населено място], заради който е инициирал обезпечителното производство. Формирал е решаващия извод за неосъществяване по казуса на фактическия състав по чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за уважаване на исковата претенция на А. за неимуществена обезвреда. Отхвърлил я е като неоснователна, ведно с акцесорните претенции за лихви. При извършване на служебна проверка за допустимост на обжалваното съдебно решение, съгласно чл.218 АПК настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение, преценява, че то е недопустимо, което налага обезсилването му. Съображенията за това са следните: Предметът на спора се определя от заявените от ищеца фактически твърдения и от отправеното до съда искане. За да определи действителното правно основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, както и от заявеното в петитума искане за защита. Съдът дължи произнасяне в рамките на заявения от страните предмет и не може, по своя преценка, да променя фактите и обстоятелствата, освен след надлежно отправено искане на страната по съответния процесуален ред. Съдът също така не е обвързан от правната квалификация на иска, сочена в исковата молба, а следва да я изведе от съдържанието на исковата молба. Ищецът, с исковата си молба, вх. 17987/14.09.2023 г. по описа на Административния съд Пловдив е квалифицирал предявения от него против Административния съд Пазарджик иск за неимуществена обезвреда като такъв по чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. Квалификацията, която ищецът е дал на спорното право, обаче не обвързва съда, който е длъжен да даде вярната квалификация на иска, изхождайки от обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както вече се посочи. В случая, с исковата молба (л. 2 от първоинстанционното дело) и уточненията към нея (на л. 44 и л. 56, пак там) А. твърди, че с постановяване на Определение 240/09.02.2022 г. по адм. дело 828/2020 г., Административният съд Пазарджик е нарушил принципа, установен в чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС за справедлив съдебен процес от гледна точка на бързина и разумен срок, с оглед характера на производството по чл. 207 ГПК, от което нарушение той е претърпял неимуществени вреди и което нарушение е довело до невъзможността му да предяви против ГДИН иск за обезщетение на вреди за причинени му от служители на Затвора в [населено място] вреди. При тези фактически твърдения, правната квалификация на иска не е по чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, а по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ претърпени от физическо лице вреди, вследствие нарушение на правото му на разглеждане и решаване на дело, по което то е страна, в разумен срок съгласно чл. 6, пар. 1 от Конвенцията. Делата по тези искове не са подведомствени на административните съдилища, а се разглеждат от районните или окръжните съдилища (в зависимост от цената на иска) по реда на ГПК. Погрешната правна квалификация на иска, дадена от съда, постановил обжалваното решение е довела до разглеждане на иска от съд, на който той не е подсъден. Това налага обезсилването на обжалвания съдебен акт и връщане на делото на Административния съд Пловдив с указания за прекратяване на образуваното пред него производство и изпращане на делото за разглеждане от Районен съд - Пазарджик. По искането на А. за отправяне на преюдициално запитване до СЕС: С оглед изхода на спора, Върховният административен съд не следва да се произнася по съществото на искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. По така изложените мотиви и на основание чл. 221, ал. 3 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия