Решение № 16900 от 17.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4882/2013 г.

Решение № 16900 от 17.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4882/2013 г., VIII о., докладчик председателят Теодора Николова Производство по чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано по касационна жалба на "Аквавижън" ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Стара Загора, кв. "Голеш", база "Аквавижън", представлявано от управителя Георги Маринов Чилев, против Решение № 454 от 22.02.2013 г. на Пловдивски административен съд по адм. д. № 173 по описа да 2012 г., с което е отхвърлена жалбата на касатора против Ревизионен акт /РА/ № 16251100321/20.10.2011 г., на орган по приходите при ТД на НАП, гр. Пловдив, потвърден с Решение № 1257/23.12.2011 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"/сега Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"/ - гр. Пловдив, в частта за отказан данъчен кредит в размер на 34 256,78 лв. и начислени лихви в размер на 2 685,69 лв. по две фактури в данъчен период м. 12.2010 г., с издатели "Окси Лайт инвест" ЕООД и "Гарант Актив Интернешънъл" ЕООД и предмет СМР. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно като постановено при пороци по чл. 209, т. 3 АПК, изразяващи се в необосновани фактически изводи за липса на реални доставки по процесните фактури поради липса на техническа и кадрова обезпеченост на доставчиците да ги извършат и неправилно при това прилагането на материалния закон, като е потвърден отказът на правото на данъчен кредит. Поддържа се, че решението противоречи на задължителна съдебна практика на СЕС и ВАС. Иска се отмяната му, отмяната на РА в обжалваната част и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП, оспорва жалбата по съображения в писмен отговор. Иска оставяне в сила на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по съществото й съобрази следното: С обжалвания РА е отказан данъчен кредит в размер на 34 256,78 лв. и са начислени лихви в размер на 2 685,69 лв. на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС по фактури, издадени от посочените по-горе доставчици, тъй като е установил, че по тях не е налице основание за начисляване на данък. Ревизията по ЗДДС обхваща данъчния период от 1.12.2010 г. до 31.12.2010 г. Спорът се е свел до реалността на доставките на строителни услуги по двете фактури като първа предпоставка за признаване на правото на данъчен кредит. За да отхвърли жалбата на ревизираното лице, първоинстанционният съд е приел, че макар с неоспорените заключения на съдебно - техническа и съдебно-икономическа експертизи и с други доказателства да е установено, че процесните СМР са извършени от фирмите, издали двете процесни фактури, данъкът е начислен неправомерно от доставчиците и РЛ няма право на данъчен кредит, защото не са представени доказателства за кадровата и техническа обезпеченост на доставчиците да извършат услугите, нито такива, изисквани от законодателството за доказване на строителните услуги. Цитирана е съдебна практика на СЕС, съгласно която наличието на реална доставка е условие, без което не може да възникне правото на данъчен кредит. Решението е неправилно. Съдът обосновано е приел, че е доказано реалното изпълнение на строителните услуги, но е потвърдил отказа на данъчен кредит, защото не било доказано, че те са извършени от издателите на процесните фактури. Изводите му за наличие на резултата от изпълнението на услугите е основан на неоспорени основно и допълнително заключения на комплексна съдебна икономико-техническа експертиза. Отделно от това още в ревизионното производство са представени договори между преките доставчици и ревизираното лице и детайлно конкретизирани протоколи на изпълнените работи, подписани от страните по сделките. В съдебното производство, както и първоинстанционният съд е установил са представени доказателства за съставени документи в процеса на извършването на работите - актове, образец 12, протоколи за изпитване, количествено-стойностни сметки на СМР и др. Още в ревизионното производство към писмените обяснения на представителите на доставчиците са представени граждански договори на наети от тях лица в изпълнението на фактурираните услуги, сметки за изплатени суми по тях и дори удостоверения за професионално обучение в областта на В и К мрежите. Основателно в касационната жалба на ревизираното лице се твърди, че при тези доказателства, изтъкнатите мотиви на липса единствено на работници и то по трудови правоотношения и липса на доказателства за използваната техника при изпълнението на услугите като основание за отказ на данъчен кредит на получателя по облагаеми доставки, за когото липсват дори мотиви за участие в данъчна измама, знание или възможност да узнае за такава от страна на доставчиците, наистина противоречат на задължителното тълкуване на разпоредби от Директивата за ДДС, дадено от СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11. В т. 4 от диспозитива на Решение от 6.09.2011 г. по дело С-324/11 на СЕС е прието, че когато данъчният орган предоставя конкретни улики за наличието на данъчна измама, Директива 2006/112 и принципът на данъчен неутралитет допускат националната юрисдикция да провери въз основа на цялостна преценка всички обстоятелства по случая дали самият издател на фактурата е извършил въпросната сделка. Пак там е казано, че "при все това в положение като разглежданото в главното производство правото на приспадане може да бъде отказано само когато данъчният орган установи, въз основа на обективни данни, че получателят на фактурата е знаел или е трябвало да знае, че сделката, която обосновава правото на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки." Такива мотиви в РА няма, нито ответникът в първоинстанционното производство е подържал такива твърдения. Предвид изложеното, първоинстанционното съдебно решение като необосновано и материално незаконосъобразно следва да бъде отменено и вместо него бъде постановено друго, с което жалбата против РА бъде уважена. При този изход на процеса, на касационния жалбоподател следва да се присъдят разноски за двете съдебни инстанции в размер на 2 275 лв. Водим от горното и на осн. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,