Решение № 7138 от 14.7.2022 г. на ВАС, VII о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. Кавръкова срещу Решение 2004 от 27.10.2021 г. на Административен съд - Пловдив по административно дело 1601/2021 г., с което е отхвърлена жалбата й против принудителна административна мярка /ПАМ/ - принудително задържане на пътно превозно средство с рег. [рег. номер], приложена на 10.06.2021г. в 16 часа, от ул.Белград, гр. Пловдив, чрез техническо средство скоба, поставено от блокиращ оператор в общинско предприятие Паркиране и репатриране при Община Пловдив. Касационният жалбоподател навежда доводи за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон. Моли съда да отмени оспорения съдебен акт, както и потвърдената с него ПАМ. Претендира присъждането на съдебни разноски за двете инстанции, съгласно приложен списък. Ответникът по касационната жалба - административен орган при общинско предприятие Паркиране и репатриране към Община Пловдив, не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационнита жалба. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима подадена са от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. За да отхвърли подадената пред него жалба АС Пловдив е приел за установено от фактическа страна следното: На 10.06.2021 г., в 16:04 часа, след установяване на нарушение от инкасатора Б. Трънчев, длъжностни лица при ОП Паркиране и репатриране към община Пловдив (А. Кънев водач на блокиращ автомобил и Д. Дервишев блокиращ оператор) са съставили Протокол 0085515 от същата дата, в който е отразено действие по принудително блокиране на пътно превозно средство с рег. [рег. номер], марка Тойота, водач С. Кавръкова, извършено на ул."Белград", гр. Пловдив. Според съдържанието на протокола за установяване на нарушението са направени 5 броя снимки. Протоколът е подписан от водача и посочените длъжностни лица. Мястото, където е бил паркиран автомобилът попада в Синя зона, а за процесното превозно средство не е платена дължимата за паркиране такса. От правна страна съдът е изложил съображения, че принудителната административна мярка е приложена от компетентен орган по смисъла на чл. 167, ал. 2, т. 2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и чл. 27 от НРСППППСТГП при липса на допуснато нарушение на процесуалните правила и в съответствие с материалния закон. Приел е още, че е спазена установената от закона форма за прилагане на процесната ПАМ. Така мотивиран е отхвърлил подадената жалба. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Първоинстанционният съд е обосновал неправилен извод, че са били налице материалноправните предпоставки за прилагане на мярката по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП. От представените по делото доказателства се установява, че автомобилът е паркиран на кръстовище в нарушение на правилата за движение по пътищата. ПАМ са актове на държавно управление от категорията индивидуални административни актове и следва да бъдат подчинени на принципа на законност по отношение на издаването и изпълнението им. Материалноправните предпоставки, с които се предвиждат такива мерки подлежат на стриктно и ограничително тълкуване, т.к. с прилагането им се засяга директно правната сфера на адресата. Именно поради своя рестриктивен характер е недопустимо да бъде разширяван предметния им обхват и приложно поле. В случая процесната ПАМ е регламентирана в нормата на чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП, съгласно която службите за контрол, определени от кметовете на общините използват техническо средство за принудително задържане на пътното превозно средство, за което не е заплатена дължимата такса за паркиране по чл. 99, ал. 3 до заплащане на таксата и на разходите по прилагане на техническото средство. Цитираната нормативна уредба налага извод, че фактическият състав на визираната в чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП мярка за административна принуда, при наличието на който е законосъобразно прилагането й, е ясно установен в законовата норма - да е налице паркиране на моторно превозно средство в зона, определена за платено паркиране, във време, за което е дължимо заплащане и това плащане да не е извършено към установения за валидността му момент. Елементите на фактическия състав трябва да са налице кумулативно. В конкретния казус не е обективирана първата материалноправна предпоставка, обуславяща приложимост на мярката по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП не е налице паркиране на превозното средство на място в зона, определена за платено паркиране. В териториалния обхват на почасово платената зона за паркиране не влизат местата, на които по закон са забранени престоят и паркирането на ППС. Смисълът на употребения от законодателя термин "зона" е пространство, определена територия, чиито граници улици и булеварди, очертават териториалния обхват на въведения режим на почасово платено паркиране на ППС. В рамките на тази територия се включват съответните разрешени, определени и обозначени за това места за паркиране. Съответно, вън от обхвата на зоната остават местата, на които по закон са забранени престоят и паркирането. По делото е безспорно установено, че процесният автомобил е бил паркиран в нарушение на чл.98,ал.1,т.6 от Закона за движение по пътищата на кръстовище, с което е създадена опасност за останалите участници в движението. Установената с нормативен акт забрана за престой и паркиране не би могла да бъде валидирана чрез заплащане на регламентираната такса за паркиране. С оглед на горното следва да се приеме, че санкцията за констатираното нарушение е тази, посочена в чл. 171, т. 5, буква "б" ЗДвП. Визираната разпоредба гласи, че за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат следните ПАМ: т. 5 - преместване на паркирано ППС без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач, когато превозното средство е: б. "б" - паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство, както и когато създава опасност или прави невъзможно преминаването на другите участници в движението; в този случай лицата по чл. 168 уведомяват районното управление на Министерството на вътрешните работи, от територията на което е преместен автомобилът, за новото местоположение на превозното средство; разходите, направени във връзка с преместването на превозното средство, са за сметка на собственика на превозното средство, което може да бъде задържано до заплащане на тези разходи, а таксата за отговорното пазене на преместения автомобил се начислява от момента на уведомяването на районното управление на Министерството на вътрешните работи. От друга страна приложената ПАМ не съответства на целта на закона, регламентирана в чл. 1, ал. 2, както и в чл. 171 ЗДвП - опазване на живота и здравето на участниците в движението по пътищата, както и преустановяване на административните нарушения. С приложената мярка по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП очевидно няма да се преустанови нарушението, което ответникът е извършил, паркирайки автомобила си на кръстовище, с което е създал опасност за останалите участници в движението, а напротив - с удължаването на престоя на ППС ще се създадат предпоставки за допълнително утежняване на пътната обстановка и в крайна сметка до състояние на продължаване на вредните последици от нарушението. Предвид изложеното приложената ПАМ се явява незаконосъобразна и следва да бъде отменена. Като е стигнал до извод, различен от горния, съдът е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него следва да бъде постановено друго решение, с което обжалваната ПАМ бъде отменена като незаконосъобразна. При този изход на делото в полза на касационния жалбоподател следва да бъдат присъдени разноски по делото съгласно представен списък и приложени към него доказателства за адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38,ал.1,т.3 от Закона за адвокатурата за двете съдебни инстанции. На основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата и във вр. с чл. 8, ал. 3 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения съдът определя адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. за всяка инстанция или общо в размер на 1000 лева за двете инстанции, което следва да бъде присъдено в полза на процесуалния представител на касатора - адв. М. Кавръкова от АК-Пловдив със съдебен адрес гр. Пловдив, бул. Марица 93, партер. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение