Решение № 207 от 16.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 867/2010 г.

Решение № 207 от 16.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 867/2010 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. В. Р., М. В. Ч. и Й. В. Р. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, постановено на 22.03.2010 г. по гр. д. № 158/2010 г. С определение № 1135/1.12.2010 г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за характера на обособените избени помещения в една сграда, в която отделни жилищни обекти принадлежат на различни собственици и за възможността правото на собственост върху така обособените избени помещения да принадлежи на лица, които не притежават право на собственост върху самостоятелен жилищен обект, както и за обема права, прехвърлени по договор за продажба, имащ за предмет самостоятелно жилище в сграда в режим на етажна собственост. Касаторите поддържат, че неправилно съдът е възприел процесните избени помещения като такива, които могат да бъдат придобивани отделно от самостоятелен обект в сградата, като не е съобразил обстоятелството, че същите по естество, функция и предназначение представляват складови обслужващи помещения, принадлежност към отделни етажи в сградата. Поддържат също така, че неправилно съдът е приел, че Т. Р. е придобил по давност правото на собственост върху избените помещения, след като същият не притежава самостоятелен обект в сградата. Молят обжалваното решение да бъде отменено. Ответниците по касационна жалба Т. Л. Р. и Т. П. Р. изразяват становище, че жалбата е неоснователна. Поддържат, че през 1979 г. на В. Р. е продаден само втория етаж от сградата, но не и избени помещения. Молят обжалваното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното: С. В. Р., М. В. Ч. и Й. В. Р. са предявили срещу Т. П. Р. и Т. Л. Р. иск за предаване владението върху двете избени помещения, находящи се в двуетажната жилищна сграда, построена в УПИ *, кв. * по регулационния план на [населено място], откъм калканната пристройка. С обжалваното решение, постановено на 22.03.2010 г. по гр. д. № 158/2010 г. от Пловдивския окръжен съд е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което така предявеният ревандикационен иск е отхвърлен. Прието е, че С. В. Р., М. В. Ч. и Й. В. Р. са собственици на втори етаж от двуетажната масивна жилищна сграда, а Т. П. Р. и Т. Л. Р. са собственици на пристройка към тази жилищна сграда, инкорпорирана към последната посредством вътрешен вход. Първият етаж е собственост на неучаствуващи в производството лица. С оглед така приетите констатации за принадлежността на правото на собственост е прието, че двата етажа, както и пристройката като отделни обекти се явяват собственост на различни лица, поради което се налага извод, че се касае за етажна собственост по смисъла на чл. 37 ЗС, при което дворното място принадлежи на собствениците на първия етаж и собствениците на пристройката. По отношение на избените помещения е прието, че не се явяват общи части по смисъла на чл. 38 ЗС, където изброяването на общите части във връзка с аналогичните помещения засяга само "стените между таванските и избени помещения", а в случая се касае очевидно до обособени самостоятелни помещения. Прието е, че същите независимо, че по функция служат за помощни помещения към основните обекти на собственост в сградата и следват тяхната принадлежност /арг. от чл. 37 ЗС/, нито по естеството си, нито по предназначение представляват общи части. Прието е, че в конкретния случай на инкорпорираната към двуетажната сграда пристройка и като самостоятелен обект от етажната собственост не може да не се признае съобразно чл. 37 ЗС необходимостта от придаване на помощни помещения, каквито се явяват в достатъчна наличност-4 броя, което дава основание на Т. П. Р. и Т. Л. Р. да ползуват тези помещения. Прието е също така, че не е установено С. В. Р., М. В. Ч. и Й. В. Р. да са придобили процесните две помещения по давност в периода 1979-1999 г., тъй като е установено, че Т. П. Р. и Т. Л. Р. ги ползуват от 1985 г. и понастоящем. Прието е, че административният спор за законността на пристройката не се явява обуславящ за гражданскоправния спор по ревандикационната претенция. В производството по чл. 288 ГПК е констатирано наличие на противоречива практика на съдилищата по въпроса за характера на обособените избени помещения в една сграда, в която отделни жилищни обекти принадлежат на различни собственици и за възможността правото на собственост върху така обособените избени помещения да принадлежи на лица, които не притежават право на собственост върху самостоятелен жилищен обект, както и за обема права, прехвърлени по договор за продажба, имащ за предмет самостоятелно жилище в сграда в режим на етажна собственост. В решение № 154/1.12.1964 г. по гр. д. № 131/1964 г. на ОСГК на ВС е прието, че когато етажният собственик прехвърли върху трето лице собственото си жилище, приобретателят придобива правата на своя праводател и върху общите части, съответствуващи на прехвърленото жилище, макар и да не е упоменато в нотариалния акт, като това разрешение е приложимо и за акцесорните помещения към жилището. В решение № 1184/1979 г. на I ГО на ВС е прието, че избените помещения не могат да бъдат самостоятелен обект на право на собственост, а могат да принадлежат само на собствениците, притежаващи самостоятелни обекти в сградата. Настоящият състав на Второ ГО на ГК на ВКС, след преценка на застъпените становища в цитираното решение и в постановеното от Пловдивския окръжен съд по поставения въпрос, на основание чл. 291, т. 1 ГПК приема за правилно становището, изразено в решение № 154/1.12.1964 г. по гр. д. № 131/1964 г. на ОСГК на ВС и в решение № 1184/1979 г. на I ГО на ВС като съображенията за това са следните: Обособените като самостоятелни помещения в избата, чието предназначение е да служат като складови помещения към жилищните обекти в сградата, не представляват обща част по смисъла на чл. 37 ЗС, а принадлежност към жилищните обекти и като такива следват съгласно разпоредбата на чл. 98 ЗС главната вещ, освен ако не е постановено или уговорено друго, тъй като строителните правила и норми изискват към всяко жилище да бъде придадено поне едно складово помещение /в тавана или избата/. Ако сградата се състои от няколко самостоятелни жилищни обекта, които принадлежат на различни лица, складовите помещения в избата, ако са достатъчно на брой, представляват принадлежност към съответните самостоятелни обекти в сградата, а оттам могат да бъдат притежавани само от лица, които притежават такива самостоятелни обекти в същата сграда и ако някое от лицата, които притежават самостоятелен жилищен обект в сградата прехвърли този обект на трето лице, последното придобива и правото на собственост върху принадлежащите към жилищния обект обособени помещения в избата, дори това да не е изрично посочено в договора, по силата на който придобиват собствеността. Тези помещения не представляват самостоятелни обекти на правото на собственост, поради което не могат да принадлежат на лице, което не притежава самостоятелен обект в сградата, а оттам и не могат да бъдат придобити от такова лице нито посредством сделка, нито по давност, докато лицата, които притежават самостоятелни обекти в сградата могат да придобият собствеността върху обособени складови помещения посредством всеки един от предвидените в чл. 77 ЗС способи. Лицето, което извършва разпореждане с притежаван от него самостоятелен обект в сградата, следователно не може да запази правото на собственост върху складовото помещение, принадлежащо към самостоятелния обект. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното: Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния закон/чл. 98 ЗС, чл. 77 ЗС и чл. 79 ЗС/. Неправилно въззивният съд е приел, че при извършването на разпоредителната сделка на 10.12.1979 г./н. а. № *, том *, н. д. № */1979 г./, с която П. Д. Р. е продал на сина си В. П. Р. втория жилищен етаж от сградата, процесните избени помещения не са били предмет на разпореждане. Както вече беше отбелязано, ако едно лице се разпореди с притежаван от него самостоятелен обект в жилищна сграда в режим на етажна собственост, то се разпорежда и с принадлежите към този самостоятелен обект складови помещения в тавана или избата, дори това да не е изрично посочено в договора за продажба. В случая още през 1963 г./ н. а. № *, том *, н. д. № */1063 г./ П. Д. Р. е прехвърлил на сина си Д. П. Р. жилището на първия етаж от сградата, заедно с две стаи от избата, като с факта на така извършеното разпореждане е възникнала етажна собственост-жилището на първия етаж е принадлежало на Д. П. Р., а жилището на втория етаж-на П. Д. Р.. След извършеното през 1979 г. разпореждане П. Д. Р. вече не е притежавал самостоятелен обект в сградата, поради което и не е могъл да запази като своя собственост останалите две помещения в избата-правото на собственост върху същите е преминало в патримониума на В. П. Р. по силата на сключения на 10.12.1979 г. договор за продажба, макар това да не е изрично упоменато в договора. Дори да се приеме, че към този момент пристройката към сградата вече е била изградена, доколкото по делото не е установено същата да е представлявала част от жилищната сграда, не може да се приеме, че процесните избени помещения са принадлежност към тази пристройка. По отношение принадлежността на правото на собственост върху избените помещения следва да се вземе предвид положението, съществуващо към момента на възникване на етажната собственост /1963 г./, към който момент пристройката не е съществувала, и както вече беше отбелязано, към този момент процесните две избени помещения са представлявали принадлежност към жилището на втория етаж от сградата и не е установено впоследствие до извършване на продажбата през 1979 г. да са преминали в патримониума на друго лице посредством някой от допустимите от закона придобивни способи, вкл. не е установено към 1979 г. да са били инкорпорирани като принадлежности към пристройката, доколкото от показанията на свидетеля Д. Р. се установява, че Т. П. Р. е отворил вход за пристройката през помещенията в избата след смъртта на П. Д. Р.. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че Т. П. Р. е придобил право на собственост върху 1/2 ид. част от дворното място едва през 1993 г. /н. а. № *, том *, н. д. № */1993 г./ и дори да се приеме, че пристройката е била изградена преди това, той не би могъл да придобие правото на собственост върху същата, доколкото по делото не е установено в негова полза да е било учредено надлежно право на строеж, а оттам и не би могъл да придобие и притежава и право на собственост върху избени помещения в жилищната сграда преди 1993 г. Освен това по делото не са представени и доказателства, че пристройката е била изградена преди 1993 г. и доколкото такива доказателства липсват, твърдения от Т. П. Р. факт, че пристройката е била изградена още през 1978 г. не може да се приеме за установен, с оглед на което пък следва да се приеме, че към 1979 г. жилищната сграда се е състояла от два самостоятелни обекта /жилища/ и избените помещения са представлявали принадлежности именно към тези самостоятелни обекти и както вече беше отбелязано, две от избените помещения са прехвърлени през 1963 г. на Д. П. Р. заедно с жилището на първия етаж, а останалите две помещения са преминали в патримониума на В. П. Р. по силата на сключения през 1979 г. договор за продажба. Последващото пристрояване, вкл. и извършените преустройства, осигуряващи на пристройката вход през жилищната сграда, не представляват способ, посредством който да може собственикът на пристройката да придобие собствеността върху избените помещения в сградата. Не може да се приеме също така, че Т. П. Р. е придобил по давност правото на собственост върху процесните избени помещения, тъй като по делото е установено, че същите са били ползувани от П. Д. Р. до смъртта му /същият е починал на 22.10.2000 г./ и от В. П. Р., а от 22.10.2000 г. до 3.02.2009 г. /датата на предявяване на иска, чрез което давността е прекъсната/, не е изтекъл предвиденият в разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен давностен срок. Поради това следва да се приеме, че правото на собственост върху процесните избени помещения към настоящия момент принадлежи на наследниците по закон на В. П. Р. и не е установено Т. П. Р. и Т. Л. Р. да ползуват същите на правно основание. Предявеният иск е основателен. По реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това искът следва да бъде уважен. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на С. В. Р., М. В. Ч. и Й. В. Р. бъде присъдена сумата 510 лв., представляваща направените по делото разноски. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение