Решение № 704 от 16.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12978/2017 г.

Решение № 704 от 16.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12978/2017 г., IV о., докладчик съдията Светослав Славов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на заместник изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" /ДФ3/, подадена чрез процесуалния представител ст. юрисконсулт Д. Попов, срещу решение № 294 от 13.09.2017 г., постановено по адм. д. № 67/2017 г. по описа на Административен съд - Смолян. С касационната жалба се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК - неправилност на съдебния акт поради несъобразяването му с предписанията на материалния закон и необоснованост, както и че е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. При изложени съображения претендира отмяна на оспореното решение и отхвърляне на първоинстанционната жалба като неоснователна и недоказана, и оспорения акт да бъде оставен в сила. Заявява искане за присъждане на юрисконсултското възнаграждение в минимален размер за две съдебни инстанции и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Ответникът – С. Ишпеков от [населено място], чрез пълномощника си адв. Н. Пакулева – АК гр. Смолян, с писмен отговор на касационната жалба пледира за оставяне без уважение на касационната жалба, като неоснователна и оставяне в сила атакуваното решение, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на сторените по делото разноски, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Счита, че при постановяване на решението съдът не е допуснал нарушение на материалния закон или необоснованост, като същото е правилно и следва да бъде оставено в сила. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на заместник изпълнителния директор на ДФЗ за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 294 от 13.09.2017 г. по адм. д. № 67/2017 г. по описа на АС-Смолян, е отменен Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент по мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" от Програма за развитие на селските райони 2007 - 2013 г. изх. № 02-210-6500/3675 от 13.02.2017 г. на заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" и е осъден Държавен фонд "Земеделие" да заплати на С. Ишпеков, сумата в размер на 910 (деветстотин и десет) лева, разноски по делото. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд - Смолян е приел, че процесният административен акт е издаден от компетентен административен орган, с надлежно делегирани правомощия по силата на заповед издадена от изпълнителния директор на ДФЗ. Според първостепенния съд оспореният акт е издаден в нарушение на изискването за форма съгласно чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. Установил е, че в административния акт не са посочени конкретни обстоятелства относно дата на получаване на първото компенсаторно плащане, както и други обстоятелства, от които да се изведе наличието на поет многогодишен ангажимент и съответно основание за прекратяването му. В решението си съдът е посочил, че поради липса на мотиви в тази посока, не е ясно дали лицето е получавал компенсаторни плащания по подаденото от него заявление, кога ги е получил и т. н., за да се приеме, че е поел многогодишен ангажимент и че за него е възникнало задължение да подаде заявление за 2014 година. В мотивите на обжалваното решение подробно е изложено, че оспореният акт е издаден в противоречие с материалноправните норми, с целта на закона, както и при съществени нарушения на административно – производствените правила. Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които изискват неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след обсъждане правно- релевантните факти, първостепенният съд е произнесъл законосъобразен съдебен акт, който следва да остане в сила. Това е така, защото след извършен подробен фактически и правен анализ в мотивите на обжалваното решение точно е констатирано, че в случая административният орган не е изпълнил изискването на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, тъй като в процесният административен акт не са посочени конкретни обстоятелства относно датата на получаване на първото компенсаторно плащане, както и други обстоятелства, от които да се изведе наличието на поет многогодишен ангажимент. Видно от оспорения административен акт е налице възпроизвеждане на нормативния текст на чл. 4, т. 2 и т. 3, и чл. 14, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 11 от 2008 г., но не са вписани конкретни относими факти и обстоятелства, във връзка с възникване на задължението за подаване на спорното заявление за подпомагане за 2014 г., не е посочена датата на получаване на първото компенсаторно плащане, от което да може да се обоснове наличието на правно основание за прекратяване на многогодишния ангажимент. От значение е обстоятелството, че в оспорения административен акт не се съдържа препращане към друг акт или цитиране на такъв, чрез който земеделският стопанин да може да установи в какво точно се състои неизпълнението на ангажимента от негова страна и да организира защитата си срещу процесния акт. Касационният състав на Върховния административен съд споделя становището на първоинстанционния съд за осъществено нарушение на приложимата материалноправна норма. Съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" и мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 г., се въвежда задължение за земеделските производители за подаване на заявление за подпомагане декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след първото компенсаторно плащане. В конкретния случай по делото е безспорно установено, че С. Ишпеков е подал заявление за регистрация 2011 и за подпомагате по Схема за единно плащане на площ (СЕПП) и Плащания за природни ограничения на земеделски стопани в планински райони (НР1), с приложени таблици на използваните парцели 2011 година. С горепосоченото заявление земеделският стопанин е декларирал, че е запознат със задължението си да извършва земеделска дейност върху площи в планинските райони с природни ограничения за поне пет години след първото плащане. По делото не са представени доказателства за извършеното от страна на административния орган действия по компенсаторно плащане. При извършено установяване на относимите факти и обстоятелства първоинстанционният съд е извел обосновано заключение, че с извършване на първото компенсаторно плащане възниква и се счита за поет от лицето петгодишният ангажимент и едва от тогава се поражда задължението за подаване на заявление. Правилно съда е приел, че не е достатъчно да е извършено одобряване на кандидата чрез приемане на заявлението и извършване на проверки по него. С оглед на това настоящият съдебен състав счита, че с обжалваното решение е извършено законосъбразно тълкуване и прилагане на нормата на чл. 4, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11 от 2008 г., като първоинстанционният съд е съобразил и разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на Наредба № 11 от 2008 г., според която "Първо компенсаторно плащане" е плащането, определено за първото подадено заявление за подпомагане по мерките по чл. 1, ал. 1. " Неоснователно е оплакването на касатора, за допуснато нарушение на чл. 9, ал. 3 от АПК. В нормата на чл. 170, ал. 1 от АПК, регламентираща тежестта на доказване, с която изрично е определено, че административният орган трябва да установи съществуването на фактическите основания, посочени в административния акт и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Видно от определение № 146 от 30.03.2017 г., първоинстанционния съд е разпределил доказателствената тежест, поради което в случай, че касатора приема за безспорно установено, че са извършени плащания, би следвало да са представени годни доказателства като част от административната преписка предвид горните установявания при прилагане на материалноправната норма. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. С оглед изхода на спора претенцията на касационния жалбоподател за заплащане на юрисконсултско възнаграждение се оставя без уважение. Относно искането на ответника в касационното производство за присъждане на направените по делото разноски, представляващи договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съдът счита, че следва да бъде уважено в размера, който е доказан с приложеното по делото пълномощно с договор за правна защита и съдействие, в който е отразена заплатена сума в брой, възлизаща на 500 лв. Решаващият съдебен състав намира за неоснователно възражението на касатора за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, защото същото в конкретния случай съответства на действителната фактическа и правна сложност на настоящия правен спор. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,