Решение № 1122 от 28.01.2010 г. на ВАС по адм. д. № 9321/2009 г.

Решение № 1122 от 28.01.2010 г. на ВАС по адм. д. № 9321/2009 г., II о., докладчик председателят Славка Найденова Производството по делото е образувано по реда на чл. 208 и сл. АПК по касационна жалба на н-ка на Столична РДНСК, срещу Решение № 39/15.05.2009 г., постановено по адм. д. № 7181/2008 г. на Административен съд - София-град, като в нея се развиват оплаквания за неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост. Иска се решението да се отмени и се постанови решение по същество, с което се отхвърли жалбата на Венцислав Илиев Найденов от гр. София и Паунка Свиленова Илиева от гр. Нови Искър, срещу Заповед № ДК-02-СО-115/23.07.2008 г. на н-ка на Столична РДНСК. Претендира за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът Венцислав Илиев Найденов в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Становището на представителя на Върховната административна прокуратура е, че касационната жалба е неоснователна и предлага да се остави без уважение. Върховният административен съд второ отделение, в настоящия съдебен състав приема, че касационната жалба е постъпила в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а след като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението, счита, че е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд - София-град, в производство по реда на чл. 215, ал. 1 ЗУТ, отменил по жалба на Венцислав Илиев Найденов и Паунка Свиленова Илиева, Заповед № ДК-02-СО-115/23.07.2008 г. на н-ка на Столична РДНСК, с която на основание чл. 225, ал. 1 ЗУТ е наредено да бъде премахнат незаконен строеж "гараж", изпълнен в УПИ VIII-237, кв. 72 по плана на гр. Нови Искър, без строителни книжа. За да отмени заповедта, съдът приел, че строежът е търпим съгласно разпоредбата на § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ, поради което не подлежи на премахване. Присъдил на жалбоподателите разноските по делото общо в размер на 720 лв. Решението е правилно. По делото няма спор, че процесният гараж е изграден около 1978 г. без да са издавани за това изискващите се строителни книжа. От заключението на вещото лице, неоспорено от страните и прието от съда, се установява също безспорно, че гаражът е допустим по действуващите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действували по време на извършването му, както и по сега действуващите по ЗУТ. С оглед на това законосъобразно е прието от административния съд, че строежът е търпим съгласно разпоредбата на § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ, поради което не подлежи на премахване и забрана за ползуване и че поради това оспорената заповед е незаконосъобразна. Неоснователно е твърдението в касационната жалба, че след като за строежът не е издавано удостоверение на търпимост, то същият като незаконен подлежи на премахване. Дали е издадено или не такова у-ние, е неотносимо за спора. Нормата на § 16 ПР на ЗУТ е императивна и поради това административният орган е длъжен да изследва въпросът дали даден строеж е търпим или не, тъй като ако е търпим е налице забрана за премахването му. Както административният орган, така и съдът разглеждащ жалба срещу заповед издадена по реда на чл. 225, ал. 1 ЗУТ не са обвързани с евентуално издадено у-ние за търпимост или с факта на неиздадено такова у-ние. Условията дали е налице дадена хипотеза по посочения параграф или не, се изследват в хода на производството по установяване на незаконен строеж, или в хода по обжалване на заповед, издадена по чл. 225, ал. 1 ЗУТ за премахване на незаконен строеж, какъвто е настоящия случай. След като е установено наличието на всички условия по § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ, обосновано и при правилно прилагане на материалния закон съдът е приел, че заповедта е незаконосъобразна, тъй като е налице забрана за премахването на строежа, след като е установено, че е търпим, като съдът е обсъдил релевантните за спора факти и обстоятелства. Не са налице твърдяните касационни основания за отмяна на решението по чл. 209, т. 3 АПК, поради което решението като правилно следва да се остави в сила. Неоснователна е и жалбата срещу решението, в частта му за присъдените разноски. Същите са били поискани своевременно от жалбоподателите и са доказани в посочения от съда размер - държавна такса 20 лв., платено адвокатско възнаграждение 500 лв. за представляване на двама жалбоподатели и 200 лв. за възнаграждение на вещо лице. Пред първоинстанционния съд н-кът на Столична РДНСКС не е възразил срещу размера на адвокатското възнаграждение - за прекомерност на същото, а такова се прави едва с касационната жалба, поради което и в тази част решението е правилно и следва да се остави в сила. Водим от горното Върховният административен съд второ отделение, в настоящия съдебен състав, на основание чл. 221, ал. 2 АПК