Решение № 33 от 3.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8374/2018 г.

Решение № 33 от 3.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8374/2018 г., I о., докладчик съдията Мадлен Петрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на В. З. от [населено място], чрез адв. Д. Павлова против решение № 51/27.04.2018 г. на Административен съд - Г., постановено по адм. дело № 27/2018 г., с което е отхвърлено оспорването й против Акт за установяване на задължение /АУЗ/ № А000927/21.11.2017 г., издаден от орган по приходите при дирекция "Местни данъци и такси" /"МДТ"/ в община Г., потвърден с решение № МДТ-02-24#1/10.01.2018 г. на директора на дирекция "МДТ" в община Г.. В касационната жалба се излагат доводи, че решението е неправилно, поради неправилно приложение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът, чрез процесуалния си представител твърди, че данъкът върху превозното средство е определен в нарушение на чл. 54, ал. 3 ЗМДТ - въз основа на данни от регистъра на пътните превозни средства, поддържан от МВР, а не въз основа на подадена декларация по чл. 32 ЗМДТ. Неправилно съдът е приел, че нормата на чл. 107, ал. 3 ДОПК дава възможност на органите по приходите да съставят акт за установяване на задължения и в случаите на липсваща декларация. Счита, че по делото са налице данни за упражняване правото на собственост върху същия автомобил от страна на трето лице. В съдебното производство пред настоящата инстанция процесуалният представител на касатора поддържа довод за нарушение на чл. 109, ал. 1 ДОПК при образуването на производството по издаване на оспорения акт. Искането е за отмяна на решението. Претендира се присъждане на направените по делото разноски. Ответникът - директор на дирекция "Местни данъци и такси" при община Г., чрез гл. юрисконсулт Т. Попов оспорва касационната жалба и моли да се отхвърли като неоснователна, по съображения, подробно изложени в представено по делото писмено становище. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши дължимата проверка по чл. 218 АПК, приема от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Предмет на оспорване пред административния съд е бил АУЗ № А000927/21.11.2017 г., издаден от орган по приходите при дирекция "МДТ" при община Г., потвърден с решение № МДТ-02-24#1/10.01.2018 г. на директора на дирекция "МДТ" при община Г., с който на В. З., в качеството й на наследник на И. И., са установени задължения за данък върху превозно средство "М. Л." с рег. [рег. номер на МПС] за периода 2012 г. – 2017 г. в размер 885, 69 лева, от които 700 лева – главница и 185, 69 лева – лихви. За да отхвърли жалбата срещу оспорения акт, първоинстанционният съд е приел, че за да има едно лице качеството на данъчно задължено лице по смисъла на чл. 53 от ЗМДТ, следва същото да е собственик на превозно средство, регистрирано за движение по пътната мрежа в Р. Б.. След анализ на събраните по делото доказателства според съда по безсъмнен начин се установява, че тези факти са налице по отношение на адресата на оспорения АУЗ. На следващо място съдът е приел, че условията за освобождаване от данъка по чл. 58, ал. 4 ЗМДТ не са налице, предвид обстоятелството, че липсва прекратяване на регистрацията на превозното средство. По доводите на задълженото лице, че за автомобила няма подадена писмена декларация съгласно чл. 54, ал. 3 ЗДвП, съдът е изложил мотиви за неоснователност, поради наличието на разпечатка от електронна информационна система на дирекция "МДТ", която представлява електронно отражение на данните от декларацията на хартиен носител от една страна и от друга - нормата на чл. 107, ал. 3 ДОПК дава възможност на приходните органи да съставят акт за установяване на задължения и в случаите когато декларация не е подадена. По изложените съображения съдът е счел жалбата за неоснователна, а издаденият акт за законосъобразен. Решението е правилно постановено. Не са налице посочените в касационната жалба и в писмените бележки пороци на първоинстанционния съдебен акт, които да съставляват касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съгласно чл. 52, т. 1 ЗМДТ с данък върху превозните средства се облагат превозните средства, регистрирани за движение по пътната мрежа в Р. Б.. По силата на чл. 53 ЗМДТ данъкът се заплаща от собствениците на превозните средства. Разпоредбата на чл. 58, ал. 4 ЗМДТ, в редакцията, в сила от 01.01.2010 г., предвижда, че за превозните средства, на които е прекратена регистрацията, данък не се дължи от месеца, следващ месеца на прекратяване на регистрацията за движение. За излезлите от употреба моторни превозни средства, за които в нормативен акт е предвидено задължение за предаване за разкомплектоване, данък не се дължи след прекратяване на регистрацията им за движение и представяне на удостоверение за предаване за разкомплектоване. От посочената правна уредба, която е действаща и в процесните периоди на 2012 - 2017 г., следва, че местен данък върху превозното средство не се дължи от собствениците само в случаите на прекратена регистрация. При установените по делото факти, законосъобразно съдът е приел, че В. З. е задължено лице по смисъла на чл. 53 ЗДМТ в качеството й на собственик на превозното средство. По делото не са събрани доказателствата, въз основа на които наследодателят И. И. е придобил правото на собственост върху автомобила, но при издаването на оспорения АУЗ е установено, че автомобилът е регистриран през 2002 на негово име от данните, предоставени от ОД на МВР – Г.. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗДвП пътното превозно средство се регистрира на името на неговия собственик по поставения от производителя идентификационен номер на превозното средство. От представената в съдебното производство справка от АИС "КАТ – Регистрация" се потвърждава обстоятелството, че автомобил рег. [рег. номер на МПС] е регистриран на името на И. И. в качеството му на собственик. По делото не е доказано придобиване правото на собственост върху процесното МПС от трето лице. В цитираната справка от МВР се съдържат данни за трето лице - П. Т., но не като собственик на МПС, а като подател. В справката изрично е отбелязано, че спирането от движение на автомобила е по желание на собственика. С оглед на изложеното, съдът законосъобразно е приел, че жалбоподателката, в качеството си на законен наследник е придобила правото на собственост върху процесното превозно средство и е задължено лице по чл. 53 ЗМДТ. Доводите за нарушение на материалния закон - чл. 54, ал. 1 във връзка с ал. 3, т. 1 ЗМДТ също са неоснователни. С промяната в разпоредбата на чл. 54, ал. 1 ЗМДТ (ДВ бр. 105 от 2014 г., в сила от 1.01.2015 г.) е отменено съществуващото до този момент задължение за собствениците на превозни средства да ги декларират в общината по постоянния си адрес в двумесечен срок от придобиване на правото на собственост. Поради това изключението по чл. 54, ал. 3 ЗДвП, че ал. 1 не се прилага при определяне размера на данъка в конкретно изброени случаи, следва да се тълкува във връзка с предвиденото в чл. 54, ал. 4 ЗДвП задължение за подаване на декларация в същите случаи, сред които и при придобиване на превозно средство по наследство. От тези норми не следва, че при неизпълнение на задължението за подаване на декларация, е налице забрана данък върху пътно превозно средства да се определя въз основа на данни от регистъра на ППС, поддържан от Министерство на вътрешните работи, в какъвто смисъл са доводите на касатора. Правилно в тази връзка съдът е приел, че в нормата на чл. 107, ал. 3 ДОПК неподаването на декларация е предвидено като самостоятелно основание за издаване на акт за установяване на задължения. Да се приеме противното, означава задължените лица да черпят права от неизпълнение на задължението си по чл. 54, ал. 4 ЗДвП за подаване на декларация за придобиване правото на собственост върху обекта на облагане. Неоснователно е и възражението за нарушение на чл. 109, ал. 1 ДОПК. Тази норма предвижда, че не се образува производството по установяване на данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация. По силата на чл. 144 ДОПК този срок, който е преклузивен, е приложим и за производство по установяване на местни данъци съгласно препращането по чл. 4, ал. 1 ЗМДТ. При преценката за спазването на чл. 109, ал. 1 ДОПК следва да се отчита спецификата на декларирането по ЗМДТ. Задълженията за местни данъци и такси не се определят въз основа на декларация подадена за всеки данъчен период. Нормата на чл. 109, ал. 1 ДОПК установява преклузивен срок за образуване на производство по установяване на задължения, поради което декларацията за придобиване на имуществото, обект на облагане не е релевантна за преценката по спазването му. В конкретния случай задълженията са определени за периодите от 2012 до 2017 година, а не за предходни периоди от откриване на наследството през 2004 г. и за тези периоди този срок не е изтекъл към 2016 година, когато е започнало производството по издаване на оспорения акт. Съдът е установил релевантните за спора факти и е направил законосъобразни изводи по приложението на материалния закон. По делото не е установено прекратяване на регистрацията на превозното средство, което да освободи жалбоподателката от задължението за заплащане на този вид местен данък. Спирането от движение на МПС не освобождава собственика от заплащане на данъка върху превозните средства за процесните периоди. Въпреки процесуалните усилия на жалбоподателя, по делото не е доказано, че автомобилът е погинал и поради това не представлява годен обект на облагане. По изложените съображения се налага извод, че не са налице касационни основания по чл. 209 АПК, поради което и съгласно чл. 221, ал. 2 АПК обжалваното първоинстанционно съдебно решение, следва да се остави в сила. При този изход на спора, разноски за касационната инстанция следва да се присъдят на ответника в размер на 100 лева на основание чл. 143 АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК за осъществено процесуално представителство от юрисконсулт. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,