Решение № 251 от 6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 886/2019 г.

Решение № 251 от 6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 886/2019 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Бойка Стоилова Производството е по чл. 290 и следв. ГПК по касационните жалби на адвокат Сн. С. като процесуален представител на А. М. Г. от [населено място] срещу решението на Пловдивския апелативен съд от 17.10.2018 г. по в. гр. д. № 342/2018 г. в отхвърлителната му част по претенцията за обезщетение за неимуществени вреди и срещу решението от 29.11.2018 г., с което е допусната поправка на първото решение в частта за разноските, като е отменено решението на Пловдивския окръжен съд от 26.04.2018 г. по гр. д. № 2551/2017 г. в частта, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Г. 1588. 27 лв. разноски за първоинстанционното производство, в т. ч. 10 лв. държавна такса, 2 лв. банкова комисионна, 5 лв. д. т. за съдебно удостоверение и 1571.27 лв. адвокатски хонорар съразмерно на уважената част от претенциите. Касационно обжалване на решението от 17.10.2018 г. е допуснато в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с определение от 31.07.2019 г. по въпроса за задължението на съда да се произнесе по заявените с въззивната жалба оплаквания и по въпроса по приложението на чл. 52 ЗЗД. Обжалването на решението от 29.11.2018 г. е допуснато за проверка на допустимостта му. За да се произнесе, ВКС съобрази следното: С решението си от 17.10.2018 г. ПАС по въззивните жалби и на двете страни е отменил решението на Пловдивския окръжен съд от 26.04.2018 г. по гр. д. № 2551/2017 г. в осъдителната му част за разликата над 15000 лв. до 30000 лв. обезщетение за неимуществени вреди по повод повдигнати на ищеца обвинения, за които е оправдан, и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения иск за посочената разлика, ведно със законната лихва, считано от 19.01.2017 г., потвърдил е първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата 15000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и в отхвърлителната му част за разликата над 30000 лв. до претендирания размер 70000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, в осъдителната му част за сумата 1600 лв. обезщетение за имуществени вреди – заплатен адвокатски хонорар за наказателното производство, ведно със законната лихва от 19.01.2017 г., в отхвърлителната част за разликата над 1600 лв. до пълния предявен размер 1900 лв. имуществени вреди, отменил е първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за присъждане на 492. 24 лв. – пропусната полза в размер на законната лихва върху 1500 лв., внесени като парична гаранция, присъдил е тази сума, ведно със законната лихва от 19.01.2017 г., и е потвърдил решението в отхвърлителната му част за разликата над 492. 24 лв. до предявения размер 500 лв., осъдил е ПРБ да заплати на Г. 17 лв. държавна такса, в т. ч. 5 лв. за издаване на удостоверение, както и 850 лв. адвокатско възнаграждение, изчислено по съразмерност. С решението от 29.11.2018 г. въззивният съд е допуснал поправка на решението от 17.10.2018 г., като е отменил решението на ПОС от 26.04.2018 г. в частта, с която ПРБ е осъдена да заплати на Г. 1588. 27 лв. разноски, в т. ч. 10 лв. д. т., 5 лв. д. т. за издадено удостоверение и 1571. 27 лв. адвокатски хонорар съразмерно на уважената част от исковете му. Въззивният съд е приел, че претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е основателна. Взел е предвид, че от ноември 2008 г. Г. е бил полицейски служител при ОД на МВР П. и е работел като разузнавач в сектор "Противодействие на икономическата престъпност" с безупречна професионална репутация. С постановление от 1.11.2013 г. Г. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 209 НК за това, че в периода 17. VІІ. – 31.10.2013 г. с цел да набави за себе си имотна облага възбудил и поддържал у другиго заблуждение, че ще му съдейства за прекратяване на прокурорска преписка и с това е направил опит да му причини имотна вреда в размер на 2000 лв., като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, и е задържан за 72 часа с мярка по НПК; с постановление от 4.11.2013 г. му е взета мярка за неотклонение "парична гаранция" в размер на 3000 лв., намален на 1500 лв.; на 5.11.2013 г. е привлечен като обвиняем и за престъпление по чл. 387, ал. 3 НК за това, че в същия период в качеството си на полицейски служител злоупотребил със служебното си положение с цел да набави за себе си имотна облага и от деянието са настъпили тежки вредни последици, изразяващи се в уронване престижа на МВР и прокуратурата; на 1.08.2014 г. е внесен в съда обвинителен акт; с присъда от 17.03.2016 г. Г. е признат за невиновен и е оправдан за престъпленията, потвърдена с окончателно решение от 19.01.2017 г., постановено във връзка с протест на прокуратурата. Веднага след привличането на ищеца като обвиняем са последвали публикации в печатни и електронни медии и е направено предложение за образуване на дисциплинарно производство, като със заповед от 26.03.2014 г. на Г. е наложено дисциплинарно наказание уволнение в резултат на наказателното производство; три-четири месеца след това той започнал работа при ЧСИ. Прието е, че ищецът е сезирал съда с общо приетите болки и страдания – силен психоемоционален стрес, чувство на безсилие, загуба на самочувствие и авторитет, вкл. от медийното отразяване, злепоставяне в обществото, влошаване на психологическото състояние, нарушен сън, уволнение, затваряне в себе си, трудно общуване с близки и познати, депресивни прояви, лесно изнервяне, страх да не бъде разпознат като "подкупния полицай". Направен е извод, че общоприетите болки и страдания са доказани напълно от свидетелските показания и съдебно-психологическата експертиза, според която ищецът е преживял силен психоемоционален стрес, притеснения, загуба на самочувствие, тревожност, напрегнатост, емоционален дискомфорт и депресивни състояния – чувство на безпомощност, безнадеждност и обреченост, нарушение на емоционалното равновесие и поведенческата адаптация. Не са доказани твърденията за променена завинаги психика с оглед установеното от заключението на вещо лице наличие на пълно възстановяване поради качествата на личността на ищеца. При определяне размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди са взети предвид: обвинения за две тежки престъпления, продължителност на наказателното производство 3 г. 2 м. и 19 дни, която не надхвърля разумните срокове за престъпления от такъв характер, вида на мярката за неотклонение, която е лека и не се е отразила на начина на живот, взетата принудителна мярка 72 часа задържане, изтърпяна от действащ орган на реда, обвинението се е отразило на психологическото състояние и социалния живот на ищеца с понасянето на болки и страдания, които са обичайни, няма отражение на личния живот – продължил е да получава подкрепата на близките си и на най-добрите си приятели. По-висок размер обезщетение обуславя медийната разгласа, уронила честта и достойнството на ищеца пред неограничен брой хора. Интензитетът на обичайните иначе болки и страдания е по-голям и с оглед личността и професията на ищеца – той е ерудирана, авторитетна, целеустремена личност, отдаден на професията си – авторитетна и отговорна, работел е само в системата на МВР, имал е бърза професионална реализация, издигал се е в управленското ниво, имал е награди и похвали, без нито едно наказание. По първия поставен в изложението въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната и непротиворечива практика, обективирана и в сочената от касатора такава, като не е подложил на преценка оплакването на последния във въззивната му жалба за невземането предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, че задържането му е било с продължителност 96 часа, а не 72 часа. Многобройна, трайна и непротиворечива е и практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, според която принципът за справедливост, съдържащ се в тази разпоредба, се извежда от преценката на всички конкретно установени по делото относими към вида и интензитета на претърпените неимуществени вреди обстоятелства. Касационната жалба срещу решението от 17.10.2018 г. съдържа оплаквания за процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се отмяна на решението в отхвърлителната му част и уважаване на претенцията за обезщетение за неимуществени вреди до пълния й предявен размер 70000 лв. Ответникът по касационната жалба е заел становище за нейната неоснователност. ВКС намира, че касационната жалба е частично основателна. В разглеждания случай при определяне размера на дължимото се обезщетение въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е взел предвид установените по делото обстоятелства: обвинения за две тежки престъпления, разумни срокове на наказателното преследване, мярка за неотклонение "парична гаранция", която не се е отразила на начина на живот на ищеца, взета принудителна административна мярка задържане за 72 часа, изтърпяна от действащ орган на реда – полицай, отражение върху психическото състояние и социалния живот на ищеца с понасяне на обичайни болки и страдания, но продължил да получава подкрепата на близките си и най-добрите си приятели, медийна разгласа, уронила честта и достойнството му пред неограничен кръг лица, по-голям интензитет на болките и страданията с оглед личността и професията му – ерудиран, авторитетен, целеустремен, отдаден на професията си, авторитетна и отговорна, с бърза професионална реализация с издигане на управленско ниво, с награди и похвали, без наказания. Действително въззивният съд не е подложил на преценка оплакването във въззивната жалба на Г. за невземане предвид на обстоятелството, че е бил задържан още на 30.10.2013 г., но това не се е отразило на изхода на спора – мярката е разпоредена не от прокурор, а от органите на МВР, при което не е налице причинна връзка между действията на Прокуратурата и причинената от това задържане вреда. Въззивният съд, обаче, въпреки приетото за установено дисциплинарно уволнение на ищеца в резултат на повдигнатото му обвинение, не е съобразил това обстоятелство, което е от съществено значение при приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Неоснователно е възражението на ответника в тази връзка. Заповедта за дисциплинарно уволнение е издадена от друг орган – министърът на вътрешните работи, но е несъмнено установено, че уволнението е извършено поради повдигнатите на ищеца обвинения за престъпленията по чл. 209, ал. 1 и чл. 387, ал. 3 НК, по които впоследствие той е оправдан. Следователно причинената от това на ищеца вреда е в пряка причинна връзка с воденото срещу него незаконно наказателно производство. Неоснователно е оплакването на касатора относно извода на въззивния съд за липса на негативно отражение на наказателното производство в личния живот на ищеца. Изводът е в смисъл, че производството не се е отразило на отношенията на ищеца с близките му и с най-добрите му приятели, а не че липсва отражение в психо-емоционалното му състояние, каквото явно е разбирането на Г.. Последното е прието за установено от показанията на св. Г. и от заключението на съдебно-психологическата експертиза и е взето предвид при определяне размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди. Настоящата инстанция намира, че обезщетение в размер на 20000 лв. е в съответствие с принципа за справедливост при определянето му, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. В тази връзка касационният съд освен посочените обстоятелства, както и стандарта на живот в страната към момента на увреждането, взема предвид и същественото значение за по-високия интензитет на увреждането дисциплинарното уволнение на касатора от полицейската му длъжност, която е била търсена и най-желана от него реализация на специализираното му четиригодишно обучение в тази насока /Факултет "Полиция" в А. на МВР/, принудително тласнало го към търсене на друго поприще в живота, както и че незаконното му обвинение е за престъпления във връзка с осъществяването на професионалната му дейност. Следва да се посочи и че ангажирането на отговорността на държавата за нанесените неимуществени вреди само по себе си има репарационен ефект. При преценката си по приложението на чл. 52 ЗЗД съдът съобрази и сочената от касатора практика на ВКС. Сравняването между установените по настоящото дело обстоятелства и взетите предвид в сочената практика налага извод за съществени различия. Така по гр. д. № 820/2012 г. на ВКС ІV ГО обезщетение в размер на 150000 лв. е определено на лице, обвинено за престъпление по чл. 282 НК, извършено във връзка с дейността му като прокурор със 17 години стаж, в т. ч. 9 години като административен ръководител на районна прокуратура; по гр. д. № 2378/2014 г. на ВКС ІV ГО обезщетение в размер на 200000 лв. е определено на лице – адвокат, като са съобразени 9 години продължителност на наказателното производство по обвинения за тежки умишлени престъпления /документни и измама/, два пъти привличан като обвиняем, шест пъти възобновяване на производството, негативно отражение на физическото здраве, психиката, контактите, пълен срив на личния и професионален живот, невъзстановима кариера с оглед и напредналата възраст /73 години към момента на прекратяване на производството/, тотално разрушени добро име и чест, невъзможност да посети дъщеря си в САЩ; по гр. д. № 6268/2015 г. на ВКС ІV ГО, по което обезщетение в размер на 100000 лв. е определено на лице – доктор по ядрена енергетика на длъжност в Министерство на енергетиката, номинирана за пост зам. министър, 6 години продължителност на наказателното производство по обвинение за престъпление по чл. 209 НК, изоставяне на професионалната кариера; по гр. д. № 3340/2015 г. ІІІ ГО, по което е определено обезщетение в размер на 20000 лв. на лице, заемало длъжност директор на Дирекция "Управление на доставките" в МО и като управител на фирма с държавно имущество, за незаконно обвинение за престъпления първоначално по чл. 220, ал. 1 и чл. 387, ал. 1 НК, а впоследствие по чл. 282, ал. 2 вр. с ал. 1 пр. 1 и 2 НК, за единадесет отделни деяния, заемал редица отговорни държавни длъжности, включително министър на отбраната /2008 – 2009 г. /, случаят му изтъкван в правителствени доклади като пример за държавна политика в борбата с корупцията по високите етажи на властта, продължителност на наказателното производство 4 години. Съществено различните в сравнение с разглежданите в настоящия случай обстоятелства според настоящия състав не обосновават определянето на обезщетение в размер по-висок от 20000 лв., тъй като такъв би бил в противоречие със забраната на неоснователното обогатяване. По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК въззивното решение от 17.10.2018 г. следва да бъде отменено в отхвърлителната му част за разликата над 15000 лв. до 20000 лв. и вместо него да бъде постановено друго, с което в тежест на ПРБ се присъдят още 5000 лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 19.01.2017 г. до окончателното им изплащане. В отхвърлителната му част за разликата над 20000 лв. до пълния предявен размер на претенцията 70000 лв. решението следва да бъде оставено в сила. По жалбата срещу въззивното решение от 29.11.2018 г.; С решението от 17.10.2018 г. въззивният съд е приел, че в производството Г. е направил разноски: 12 лв. - държавна такса и такса за превод и 5 лв. – държавна такса за издаване на удостоверение, както и 3600 лв. платено адвокатско възнаграждение. Прието е, че таксите се дължат изцяло от ответника, а разноските за адвокатски хонорар той дължи съобразно изхода на спора - 850 лв. /при уважени претенции за общо 17092 лв. - обезщетения за неимуществени и имуществени вреди - и предявени общо в размер на 72400 лв./. Решението от 29.11.2018 г. е постановено по молба на ответника с твърдение, че въззивният съд не е намалил от 1571. 27 лв. на 853. 95 лв. разноските на ищеца за адвокатско възнаграждение за производството пред първоинстанционния съд с оглед изхода на спора по жалбите. Прието е, че присъдените с първото решение разходи за адвокатско възнаграждение са съобразно намаленото от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди. Съдът е приел, че в несъответствие с мотивите пропуснал да постанови отменителен диспозитив в частта за разноските, при което с решението от 17.10.2018 г. присъдил отново направените разноски в първоинстанционното производство. Поради това е направен извод, че следва да бъде допусната поправка на ОФГ с постановяване на отменителен диспозитив по отношение на първоинстанционното решение в частта за разноските в тежест на ПРБ. Така постановеното решение, имащо характер на определение, е допустимо, имайки предвид и правомощието на съда, предвидено в чл. 247, ал. 1 ГПК, да отстранява очевидни фактически грешки и по своя инициатива. Решението от 29.11.2018 г. е в пълно съответствие с дължимите се на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение, направени в първоинстанционното производство /такива разноски в размер на 1500 лв. са направени и за въззивното производство, но те не са взети предвид от въззивния съд, а ищецът не е заявил искане за допълване на решението от 17.10.2018 г. с произнасяне и по отношение на тях/, съобразно крайния резултат по делото, до който е достигнал въззивният съд. Действително съдът е следвало да отмени първоинстанционното решение в частта над 850 лв. до присъдените 1571. 27 лв. разноски за адвокатско възнаграждение, а не да присъжда дължимите се 850 лв., но това не обосновава недопустимостта на решението от 29.11.2018 г., което като краен резултат е правилно и следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ на касатора следва да бъдат присъдени 50 лв. разноски за такси, в т. ч. държавни такси за касационното производство, както и разноски за адвокатско възнаграждение съобразно изхода на спора пред настоящата инстанция в размер на още 364 лв. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,