Решение № 11453 от 14.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7063/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Д. Х. Ф., гражданин на Сирия, чрез адв. М. Димитров, против Решение 5431 от 28.05.2025 г., постановено по адм. дело 1047/2025 г. по описа на Административен съд Хасково. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено като неправилно и, вместо него, ВАС да постанови друго по съществото на спора, с което да отмени съдебното решение и да отмени като незаконосъобразно Решение 2807/31.03.2025 г. на председателя на ДАБ при МС, с което на Д. Х. Ф. е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут със съответните законови последици. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател, Д. Х. Ф., не се явява и не се представлява. Ответникът, председателят на Държавна агенция за бежанците (ДАБ), редовно призован, се представлява от юриск. Хичовски, който оспорва касационната жалба, представя доказателства, а по същество твърди правилност на съдебното решение по съображения, изложени устно в съдебно заседание. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, намира че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Д. Х. Ф., гражданин на Сирия, против Решение 2807/31.03.2025 г. на председателя на ДАБ при МС, с което на чужденеца е отказано предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут поради липса на предпоставките по чл. 8 и чл. 9 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). За да стигне до този правен резултат, административният съд е приел, че административният акт е постановен от компетентен орган и в изискуемата по закон писмена форма, като при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и противоречия с приложимите материалноправни разпоредби. Съдът е споделил извода на административния орган за липса на материалноправните предпоставки на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ за предоставяне статут на бежанец на чужденеца. Изложената Д. Х. Ф. бежанска история не обуславя наличието на преследване по смисъла на легалното определение на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ. Съдът е посочил, че в бежанската история на чужденеца не се съдържат нито твърдения, нито доказателства за възникнал у него основателен страх от преследване в страната му по произход поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение. Съдът е заключил, че от проведеното с търсещия закрила интервю не се установява същият да е имал конфликти с официалните власти в страната си по произход, да е бил арестуван или осъждан, да е членувал в политическа партия или да е имал конкретни проблеми заради изповядваната от него религия, върху него и негови близки и роднини да е оказвано насилие от официалните власти в Сирия. Съдът е приел, че причините за напускане на страната му по произход не се обуславят от преследване по смисъла на чл. 8 от ЗУБ. Същите са от личен икономически характер и не са основание за получаване статут на бежанец. Съдът е заключил, че не са налице и предпоставките за предоставяне на чужденеца на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Събраните по делото доказателства не указват на наличието на реална опасност от тежки посегателства, като: смъртно наказание или екзекуция/ чл.9, ал.1,т.1 от ЗУБ/, или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание/ чл.9, ал.1, т.2 от ЗУБ/, или тежки заплахи срещу живота или личността на цивилното лице поради безогледно насилие в държавата му по произход- Сирия в случай на въоръжен конфликт /чл.9, ал.1,т.3 от ЗУБ/. Самият чужденец не навежда факти и твърдения за наличие на основанията за предоставяне на хуманитарен статут на основание чл.9, ал.6 и ал.8 от ЗУБ. За да обоснове неприложимостта на разпоредбата на чл.9, ал.1,т.3 от ЗУБ, административният съд се е позовал както на разпоредбата на чл. 15, б.в от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила / Директивата/, така и на практиката на СЕС-Решение от 17.02.2009г. по дело С-465/2007г. на СЕС, така и на представените по делото няколко справки за актуалното положение в Сирия. Въз основа на горните източници на правото и информация съдът е обосновал извод за наличие на съществена промяна в политическата и икономическа ситуация в Сирия в посока нормализиране на същата и излизане от досегашната ситуация на вътрешен международен конфликт. След оттеглянето от власт или свалянето на досегашния президент Башар Асад, макар да са налице военни сблъсъци между различни военни групировки, ситуацията в Сирия не сочи на такава степен на опасност от безогледно насилие спрямо цивилно лице, върнато там, която да съставлява основание за предоставяне на хуманитарен статут на основание чл.9, ал.1, т. 3 от ЗУБ. Според съда в Сирия се установява приемливо ниво на сигурност за гражданите, налице е възможност за вътрешно разселване и спокойно пътуване, на което указва и наличието на немалко вътрешно разселени лица в Сирия, желанието на напуснали страната сирийци да се завърнат в нея, както и положителните сигнали в поведението на новите сирийски власти. Въпреки обстоятелството, че молителят е непридружен непълнолетен, базирайки се на социалния доклад по делото, съдът е приел, че не съществуват основания за предоставяне на същия на хуманитарен статут. В допълнение е изложил съображения относно висшия интерес на детето, като е приел, че събраните по делото доказателства, в това число и социалните доклади, относими към изискванията да бъде защитен най-добрият интерес на детето, съпоставени с приложимите за хуманитарен статут норми, не са достатъчни, за да се приеме, че са налице предпоставките за предоставяне на молителя на такъв статут. Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно. Настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение споделя изцяло фактическите и правни изводи на АС- Хасково. Правилно административният съд, изхождайки от събраните по делото писмени доказателства и изложената от чужденеца бежанска история, подробно анализирани от него, е приел, че по отношение на молителя не са налице фактическите основания за предоставяне статут на бежанец, изчерпателно изброени в разпоредбата на чл.8, ал.1 от ЗУБ- изнесените от Д. Х. Ф. факти в бежанската му история не обосновават основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност,принадлежност към определена социална група или поради неговото политическо мнение и/или убеждение, които да мотивират нежеланието му да се завърне в държавата му по произход. В проведеното интервю чужденецът е заявил, че е напуснал свободно Сирия и не иска да се завърне в страната на произход. По отношение на него не са били отправяни лични заплахи от субекти на преследване по смисъла на закона, не е бил арестуван, съден или осъждан, не е имал проблеми, свързани с етническия си произход или с изповядваната от него религия. Основателно съдът е приел, че наведените от молителя причини да не желае да се завърне в Сирия, а именно лошото финансово положение и желанието да намери по-добро място за живот, не съставляват основания за предоставянето на статут на бежанец по смисъла на чл.8, ал.1 от ЗУБ и по - скоро са от личен и икономически характер, поради което крайният извод на първоинстанционния съд за отсъствие на материалноправните предпоставки за предоставяне на бежански статут на чужденеца по смисъла на чл. 8 ЗУБ е обоснован и правилен. Обосновани са и изводите на АС-Хасково за това, че не са налице и материалноправните предпоставки за уважаване молбата на Д. Х. Ф. за предоставяне на хуманитарен статут по чл.9, ал.1 от ЗУБ. Правилно съдът, предвид данните, съдържащи се в интервюто на молителя, е приел, че липсват доказателства същият да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне по смисъла на чл.9, ал.1, т.1 и т.2 от ЗУБ или пък на тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт по смисъла на чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ. Неоснователни са развитите в касационната жалба и представеното от служебния защитник на бежанеца становище по същество доводи за неправилност на съдебното решение поради повърхностно разглеждане на цялата налична информация за ситуацията в Сирия, довело от своя страна и до постановяване на решението в противоречие с материалноправния закон, доколкото актуалното положение в Сирия налагало извод за наличие на основания за предоставяне на хуманитарен статут на основание чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ. Разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗУБ транспонира съдържанието на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС на ЕП и на Съвета от 13 декември 2011г. С изключение на позоваването на държавата на произход на молителя, член 15, буква б) от Директива 2011/95 съответства по същество на член 3 от ЕКПЧ, който е част от общите принципи на правото на Съюза и се съдържа като самостоятелен принцип в член 19, параграф 2 от Хартата на ЕС. Съгласно установената съдебна практика на Съда на ЕС, съдебната практика на Европейския съд по правата на човека относно тълкуването на ЕКПЧ следва да се взема предвид при тълкуването на обхвата на член 15, буква б) в общностния правов ред. Съдебната практика дава насоки относно тълкуването на термините изтезания и нечовешко или унизително отношение или наказание. Предвид гореизложеното, когато се преценява необходимостта от предоставяне на субсидиарна закрила следва да се изхожда от това налице ли са субекти на тежки посегателства, които биха могли да причинят съответното отношение, наказание или изтезание в страната на произход по отношение на конкретния кандидат за закрила. Текстът на чл.3 ЕКПЧ е относим при преценката на наличието на основания за забрана за връщане. В конкретния случай жалбоподателят не навежда фактически твърдения, от които да се направи извод за наличие на реална опасност за него от смъртно наказание или екзекуция или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание в страната на произход. Правилно съдът е приел, че не са налице основания за предоставяне на чужденеца и на хуманитарен статут на основание чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ. Съгласно Решение на съда на ЕС / голям състав / от 17 февруари 2009г. по дело С-465/07 съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи. Значението на понятието въоръжен вътрешен конфликт е пояснено в цитираното по-горе решение на СЕС по дело С- 465/07 и доразвито / доразширено относно субектите, участващи в този конфликт/ в Решение на СЕС от 30 януари 2014 г. по дело C-285/12. Съгласно т. 35 от последното цитирано решение на СЕС разпоредбата на член 15, буква в) от Директивата следва да се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като въоръжен конфликт, който няма международен характер по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Горното разрешение следва да се тълкува във взаимовръзка с втория абзац от Решението на СЕС от 17 февруари 2009 г. по дело С-465/07, съгласно който съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт / бил той международен или вътрешен /безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти или от юрисдикциите на държава - членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Всичко гореизложено налага извода, че съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждане в действие на разпоредбата чл. 15, б. в) от Директива 2011/95 , съответно за приложение на чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ. Освен евентуалното наличие на вътрешен въоръжен конфликт, е необходимо да са достигнати толкова високи нива на безогледно насилие в резултат на този въоръжен конфликт, че самото връщане на чужденеца в територията на конфликта в качеството му цивилно лице да съставлява реална опасност за живота или личността му. В компетентност на административния орган и/или съда е предоставена преценката както за степента на безогледно насилие в резултат на въоръжения конфликт, на база последните актуални данни за обществено-политическата обстановка в държавата по произход, така и преценката за наличието на реални и потвърдени основания да се смята, че са налице тежки заплахи срещу живота или личността на върнатото там цивилно лице. В конкретния случай не е налице кумулативното наличие на всички, изброени по-горе предпоставки за предоставяне на чужденеца на хуманитарен статут на основание чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ. Въз основа на последните данни за обстановката в Сирия, включително и справката, представена от административния орган в касационната инстанция, се налага извод за значително успокояване на обществено-политическата ситуация и липса на вътрешен въоръжен конфликт. Дори да се приеме, че такъв вътрешен въоръжен конфликт все още е налице, не се установява такова високо ниво на безогледно насилие, което да води до съществуването на сериозни и потвърдени основания да се смята,че чужденецът, върнат в държавата му по произход в качеството му на цивилно лице, поради самият факт на присъствието си там, би бил изложен на тежки заплахи за живота или личността му. Правилно в тази връзка е прието от съда, че разпоредбата следва да се тълкува във връзка с прилагане принципа за "висшия интерес на детето", установен в Конвенцията на ООН за правата на детето. Този принцип е от основополагащо значение и именно поради тази причина непълнолетните деца са уязвима група лица по смисъла на § 1, т. 17 от ДР на ЗУБ. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 6а от ЗУБ, съгласно която при прилагането на закона първостепенно значение има най-добрият интерес на детето, като преценката за най-добрия интерес на детето се извършва в съответствие с разпоредбите на ЗЗДт. Същевременно, най-добрият интерес на детето не е въведен от законодателя като задължителна предпоставка за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9 ЗУБ, нито е определен като условие за предоставяне на субсидиарна закрила в глава V от Директива 2011/95/ЕС, поради което не представлява самостоятелно и достатъчно основание за предоставяне на международна закрила, при липса на материалноправните предпоставки за предоставяне на такъв вид закрила, предвидени от българския и европейския законодатели, какъвто е разглеждания случай. В случая необходимостта от защита на най-висшият интерес на детето е обсъдена, както от административния орган, така и от първоинстанционния съд. Обосновано съдът е приел, че не може да се направи извод, че е налице основание за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. По делото не са налице и основанията за прилагане на принципа "non refoulment" (забрана за връщане), установен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците (чл. 4, ал. 3), съгласно който чужденец, влязъл в България за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Няма фактически обстоятелства, които да налагат извод, че ако жалбоподателят бъде върнат обратно в Сирия има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. При това следва да се отчете обстоятелството, че кандидатът е млад и здрав мъж, а тежката политическа и икономическа обстановка в страната на произход в неговия конкретен случай не обосновава сама по себе си опасност от изтезания, нечовешко или унизително отношение. Преценката за предоставяне на исканата международна закрила следва да обхваща и цялостното поведение на чужденеца, в т.ч. обстоятелството,че същият нелегално е влязъл първо в Турция, където не е подавал молба за закрила, въпреки че Турция е включена в Списъка по чл.98 от ЗУБ като трета сигурна държава, както и фактът, че е преминал нелегално българската граница, без да носи със себе си какъвто и да било документ за самоличност. Цялостното поведение на касатора указва на желанието му да емигрира по икономически причини в държава от ЕС, а не на опит да се спаси от реални заплахи за живота и здравето му. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд- Хасково е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2,предл. първо от АПК, Върховният административен съд , трето отделение,