Решение № 41 от 25.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 138/2011 г.

Решение № 41 от 25.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 138/2011 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 7 от 11.I.2012 г., постановено по делото, касационният контрол по отношение на атакуваното от [фирма] осъдително решение № 160 на Варненския апелативен съд, ТК, от 21.Х.2010 г., постановено по т. д. № 324/2010 г., е бил допуснат по релевирания от този касатор въпрос: за приложимостта на общия исков ред, а оттам - и за допустимостта на въззивното решение, когато кредитор, непредявил пред синдика своите вземания, възникнали след датата на откриване на пр-вото по несъстоятелност, приключено с утвърден от съда по чл. 613 ТЗ оздравителен план, претендира същите пряко от бившия длъжник в това пр-во и следва ли тези претенции да се считат погасени. Пред настоящата инстанция представител на касатора не се е явил, но по факс е било изпратено негово становище, получено след закриването на съдебното заседание, в което заявява, че поддържа жалбата си, както претендира присъждане на разноски в размер на платената за пр-вото по чл. 290 ГПК държавна такса от 3 037.50 лв. Представителят на ответното по касация [фирма]-гр. В. е изразил становище, че касационната жалба е неоснователна и затова атакуваното с нея осъдително въззивно решение, като допустимо и правилно, следва да се потвърди, ведно с присъждане на разноски за настоящата инстанция: съгласно приложен списък от 23.IV.2012 г. и договор за правна защита и съдействие от 11.IV.2012 г. Обстойно мотивирани съображения в подкрепа на тезата си процесуалният представител на варненското [фирма] е изложил в писмена защита по делото. Като взе предвид оплакванията и доводите в жалбата на касатора [фирма], а също и становището и доводите на ответното по касация [фирма] и извърши проверка по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК относно допустимостта, а също и по материалната и процесуална законосъобразност на постановеното от Варненския апелативен съд решение, Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира следното: Касационната жалба е неоснователна. Постановеното от Варненския апелативен съд, ТК, решение № 160 от 21.Х. 2010 г. по т. д. № 324/2010 г. е процесуално допустим съдебен акт. Съгласно чл. 29 от Указ № 883 за прилагане на ЗНА, всеки чл. на кодекс има заглавие, което изразява неговото главно съдържание, а заглавие могат да имат и членовете на закони. Разпоредбата на чл. 739, ал. 1 ТЗ е озаглавена "погасяване" и предвижда, че непредявените в производството по несъстоятелност вземания "се погасяват" - така, както впрочем и неупражнените в същото права. Щом като не правото на иск за вземането, а самото вземане се счита погасено, настоящето производство, което е имало за предмет възникнало след датата на откриване на пр-во по несъстоятелност и до приключването му с утвърден от съда по чл. 613 ТЗ оздравителен план вземане, е такова, което е било учредено редовно: по процесуално допустим осъдителен иск. Обжалваното от [фирма]-гр. В. въззивно решение е постановено преди влизане в сила на новелата на чл. 707 ТЗ (Обн. ДВ, бр. 101 от 28 декември 2010 г.), предвиждаща, че ако в утвърдения от съда план на оздравяване по чл. 705 не е предвидено друго, с решението си по ал. 1 на същия законов текст "съдът осъжда длъжника да плати вземанията на кредиторите по чл. 688, ал. 3, включени в допълнителния списък". Това ново нормативно разрешение подлежи на корективно тълкуване в следната насока: Съгласно чл. 707, ал. 1 ТЗ с решението за утвърждаване на плана съдът прекратява пр-вото по несъстоятелност, а според чл. 706, ал. 1 и 3 от същия закон утвърденият от съда оздравителен план е задължителен за длъжника и само онези негови кредитори, чиито вземания са възникнали преди датата на решението за откриване на пр-вото по несъстоятелност, защото само тази категория вземания се преобразуват - "съобразно с предвиденото в плана". Но щом в същия утвърден оздравителен план не може да се съдържат предвиждания досежно кредитори, чиито вземания са възникнали след горепосочената меродавна дата, то единствената мислима възможност за съда по чл. 613 ТЗ е при постановяване на решението си за прекратяване на пр-вото по несъстоятелност в такава хипотеза, да осъди длъжника да плати вземанията, включени в т. нар. "допълнителен списък" по чл. 688, ал. 3 ТЗ. Следователно не съществува процесуална пречка осъдителен иск с такъв предмет да бъде заведен и след прекратяването на пр-вото по несъстоятелност в хипотезата по чл. 707, ал. 1 ТЗ. В този смисъл атакуваното въззивно решение е правилно /законосъобразно/ и поради това ще следва да се потвърди. В тази връзка изцяло ще следва да бъде споделен ключовият за изхода на спора решаващ правен извод на Варненския апелативен съд, основан върху текста на чл. 730 ТЗ: относно възможността за допълнителното включване на кредитор в разпределението. В заключение, непредявяването на вземане, което не е било платено на своя падеж и е възникнало след датата на откриване на пр-во по несъстоятелност и преди приключването му с утвърден от съда по чл. 613 ТЗ оздравителен план, не само не представлява пречка да се води осъдителен иск срещу същия длъжник след прекратяването на пр-вото, но и предявяването на този иск представлява законоустановена възможност за събирането на това вземане. При този изход на делото в настоящето пр-во, предвид изричното направеното искане за това от страна на ответното по касация [фирма]-гр. В. и на основание чл. 81 във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът [фирма] ще следва да бъде осъден да заплати разноски в размер на сумата от 3 460 лева, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение