Решение № 10904 от 26.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 11978/2010 г.

Решение № 10904 от 26.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 11978/2010 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба от директора на Районно управление "Социално осигуряване" (РУСО) - гр. Пазарджик, чрез процесуалния представител юрисконсулт Ралина Арнаудова, срещу решение № 288 от 14.07.2010 г., постановено по адм. дело № 244 по описа за 2010 г. на Административен съд - Пазарджик. С него е отменено мотивирано решение № 11 от 21.04.2010 г. на директора на РУСО - гр. Пазарджик, с което е потвърденото разпореждане № 5607013567 от 29.12.2009 г. на ръководителя на "Пенсионно осигуряване" и преписката е изпратена на длъжностното лице по пенсионно осигуряване при същото РУСО за произнасяне по молбата на Валерий Георгиев Пейчев от 18.08.2009 г. съобразно дадените в мотивите на решението указания по тълкуването и прилагането на закона. Наведени са доводи за неправилност на съдебния акт, относими към касационното отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът моли да се отмени обжалваното решение на първоинстанционния съд и вместо него да се постанови друго от касационната инстанция, с което да се реши делото по същество. Ответникът по касационната жалба - Валерий Георгиев Пейчев от гр. Пазарджик, с писмен отговор оспорва касационната жалба и моли съдебното решение да бъде оставено в сила. Участващият в производството по делото на основание чл. 217, ал. 2 АПК представител на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд в състав на шесто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в законоустановения 14-дневен преклузивен срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като разгледа касационната жалба на посоченото в нея основание и извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съобразно чл. 218, ал. 2 АПК, намира същата за неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството по чл. 118 КСО пред Административния съд - Пазарджик, са оспореното от Валерий Георгиев Пейчев от гр. Пазарджик мотивирано решение № 11 от 21.04.2010 г. на директора на РУСО - Пазарджик, и потвърденото с него разпореждане № 5607013567 от 29.12.2009 г. на ръководителя на "Пенсионно осигуряване", с което е изменен размерът на личната му пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл. 99, ал. 1, т. 1 от КСО. Административното производство по издаване на атакувания акт е започнало по повод заявление вх. № МП-18345 от 18.08.2009 г. на Валерий Пейчев, с което е поискал да му бъде отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст, като размерът се определи от брутното трудово възнаграждение или доход за времето от 1.01.1993 г. до 31.12.1995 г. и от 1.01.1997 г. до 15.04.2009 г. Към датата на заявлението Пейчев получава лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, отпусната от 16.04.2009 г. При зачитане на осигурителния стаж административният орган е приел, че през периода от 15.04.1999 г. до 8.04.2001 г. лицето не е работило поради уволнение, което впоследствие е признато за незаконно. В издаденото разпореждане за целия период на незаконното уволнение е признат осигурителен стаж при първа категория труд, но при определянето на осигурителния доход е взет предвид доходът, отчетен в Регистъра на осигурените лица от фирмите, в които лицето е работило през периода на уволнението. При оспорване на разпореждането по административен ред директорът на РУСО е отхвърлил жалбата с мотивите, че осигурителният доход, от който е изчислена пенсията, е правилно определен. В решението на директора на РУСО е посочено, че пенсионният орган правилно е зачел времето от 15.04 до 31.12.1999 г. за първа вместо трета категория труд, но внесените осигурителни вноски за този период от работодателя, извършил незаконното уволнение, са недължимо внесени, тъй като няма законово основание за внасянето им, след като за същия период вече са били внесени такива от другите работодатели. Посочил е, че ако за спорния период лицето не е било осигурявано на друго основание, това време щяло да се зачете за осигурителен стаж, без да се вземе като осигурителен доход, освен ако лицето е получило обезщетение за оставане без работа. За да отмени обжалваните актове съдът е извел извод, че през процесния период е действала първоначалната редакция на чл. 46, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), според която се взема предвид доходът преди обявеното за незаконно уволнение, върху който са внасяни осигурителни вноски, какъвто е настоящият случай. Позовал се е на приетата и неоспорена съдебно-икономическа експертиза и на представените по делото писма-указания на НОИ. Посочил е, че в съответствие с приложимата нормативна уредба осигурителните вноски са внесени върху разликата между последното брутно трудово възнаграждение и осигурителния доход, получен за работа при другите работодатели. Изложил е мотиви, че осигурителните вноски за процесния период не само са били внесени, но те са били и дължими в същия размер и административният орган е следвало да ги вземе предвид при определяне на осигурителния доход. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е правилно. Първоинстанционният съд правилно е определил съществото на правния спор, който се свежда до определяне на осигурителния доход за периодите, в които Валерий Пейчев, като е останал без работа поради незаконно уволнение, е полагал труд при други работодатели, от които е бил осигуряван. От фактическа страна по делото е установено, че трудовото правоотношение на Валерий Пейчев, ответник по касационната жалба, с Министерството на вътрешните работи е било прекратено, считано от 16.04.1999 г., със заповед № К-1875 от 1.04.1999 г., която е отменена с влязлото в сила решение № 43 от 19.01.2001 г. по адм. дело № С-37 от 2000 г. на Върховния административен съд, и Пейчев е възстановен на работа в МВР, считано от 9.04.2001 г., където работи до пенсионирането си - 15.04.2009 г. Установено е, че през време на неправомерното уволнение Пейчев е работил в други фирми, както следва: 1.05 - 30.11.1999 г. - "Трансавто"; 1.12.1999 - 31.03.2000 г. - "Емнито"; 1. - 31.12.2000 г. - "Фиделити". Видно от данните по делото, осигурителният доход, посочен от тези фирми, е формирал общия осигурителен доход при определяне на индивидуалния коефициент. Сумите, върху които е бил осигуряван от работодателите си през процесния период, са по-малки от сумата, която е била последното му брутно трудово възнаграждение преди уволнението. По делото не е спорно, че за периода, в който Валерий Пейчев е останал без работа поради уволнение, работодателят МВР е внесъл осигуровки за разликата между брутното му трудово възнаграждение преди уволнението и дохода, получен при другите работодатели. Съдът обосновано не е приел възраженията на директора на РУСО, че тези осигуровки са били неоснователно внесени и че затова не следва да се вземат предвид при изчисляване на осигурителния доход при определяне на коефициента на индивидуалната пенсия за осигурителен стаж и възраст. От заключението на съдебно-икономическата експертиза, изслушана по делото се установява, че за периода от 1.05.1999 г. до 30.11.1999 г., когато Пейчев е полагал труд в "Трансавто", разликата между полученото обезщетение по чл. 263 от ЗМВР и размера на възнаграждението от новия работодател е в размер общо на 975,98 лв. За период от 1.12.1999 г. до 31.03.2000 г., когато същият е работил при "Емнито" вещото лице е изчислило разлика от 1459,95 лв. и за периода от 1.12. до 31.12.2000 г., когато е работил при "Фиделите" - разлика от 481,34 лева. Общо разликата в сумата на осигурителния доход за трите периода е в размер на 2917,27 лв., като същата не е отчетена от длъжностното лице по пенсионно осигуряване при определяне размера на пенсията на Пейчев. Обосновано е прието, че след като административният орган е признал осигурителен стаж на Валерий Пейчев като служител на МВР първа категория труд за процесния период, за който са били дължими и внесени осигурителни вноски, същите следва да се съобразят при определяне на осигурителния доход. В тази връзка Административният съд основателно се е позовал на указанията на НОИ, дадени в писмо изх. № 91-01-67 от 28.02.2001 г., според които за лицата по чл. 263 от ЗМВР, останали без работа поради уволнение, което е признато за незаконно от компетентните органи, трябва да бъде зачетен осигурителният стаж съгласно чл. 10, ал. 2, т. 5 КЗОО от датата на уволнението до възстановяването им на работа, като осигурителната вноска се дължи и начислява за целия период, признат за осигурителен стаж, върху последното трудово възнаграждение преди уволнението и е изцяло за сметка на работодателя. Обоснован и законосъобразен е изводът на първоинстанционния съд за неприложимост на разпоредбата на чл. 10, ал. 2, т. 5 от КЗОО в редакцията от 1.01.2000 до 31.12.2001 г., съгласно която осигурителните вноски се дължат от работодателя, който е извършил незаконното уволнение, но само ако лицето е било без работа за този период. Касаторът неправилно тълкува цитираната разпоредба в смисъл, че в случаите, в които лицето е упражнявало трудова дейност при друг осигурител, осигурителните вноски от работодателя, извършил незаконното уволнение, са недължими. Както правилно е посочено в мотивите на обжалваното решение, след като осигурителните вноски за целия период на незаконното уволнение са били дължими (т. е. и за времето до 31.12.1999 г.), приложимо е правилото на чл. 46, ал. 4 НПОС. В този смисъл са неоснователни развитите в касационната жалба доводи, че в процесния случай следвало да се приложи разпоредбата на чл. 46, ал. 1, т. 8 от същата наредба. Правилото по чл. 46, ал. 1, т. 8 е бъде приложимо, само ако бъде установено, че уволнението е било отменено като незаконно преди 31.12.1999 г., защото тогава не е съществувала разпоредба, идентична на чл. 10, ал. 2, т. 5 КЗОО (сега чл. 9, ал. 3, т. 2 КСО). Ако обаче уволнението е било отменено като незаконно след 1.01.2000 г. (какъвто е процесният случай), приложимо е посоченото по-горе правило по този кодекс, а то налага да бъде приложено правилото на чл. 46, ал. 4 НПОС (в този смисъл решение № 7660/9.06.2010 г. по адм. дело № 2022/2010 г. на ВАС, шесто отделение). От изложеното следва, че Административният съд правилно е отменил обжалваните административни актове, като е приел, че съгласно чл. 10, ал. 2, т. 5 и ал. 4 КЗОО (сега КСО) и чл. 46, ал. 4 НПОС в приложимите им редакции, осигурителните вноски за спорния период са били дължими и са били внесени и това следва да бъде съобразено при определяне на осигурителния доход. Не са налице твърдяните касационни основания за отмяна, обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Разноски не са претендирани, поради което съдът не се произнася по дължимостта им. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,