Решение № 280 от 6.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6195/2007 г.

Решение № 280 от 6.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6195/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Стоил Сотиров Производството е по § 2, ал. 3 ПЗР ГПК, във връзка с чл. 218и, вр. чл. 218а, б. "а" ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба от адв. К процесуален представител на ищеца М. в. в Р. България, против въззивно решение от 26.07.2007 г. по гр. д. № 165/2004 г. по описа на Кюстендилския окръжен съд, г.к. Обстоятелствата по делото са следните: М. настоятелство - град К., е предявило против Г. Л. Ш. и С. Н. Ш., и двамата от град К., обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.1 и ал. 2, предл.2 ЗЗД, чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.), чл. 108 ЗС и чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД/частичен/, евентуално съединен с частичен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. В исковата молба се твърди, че сключеният между страните по спора договор за покупко-продажба от 13.01.1997 г. е извършен по начин, който противоречи на закона, тъй като при сключването на сделката за продавача е действал орган, конституиран в нарушение на закона и поради това не е могло да бъде изразено съгласие на продавача - собственик на имота, което се дължи на това, че прехвърлянето е извършено по правилата на Устава за духовно управление и устройство на Мюсюлманското изповедание в Р. България, приет на 2.11.1994 г. и изменен от Върховната мюсюлманска шура, проведена на 7.08.1996 г., утвърден въз основа на правно нищожна делегация, съгласно чл. 6, ал. 1 от Закона за изповеданията. Твърди се също така, че пороците на утвърждаването на устава имат ефект и върху регистрацията на лицата, които формират съответните органи на посоченото изповедание, в това число и на Висшия мюсюлмански духовен съвет, поради което не е налице съгласие. В исковата молба се излага, че налице и порок, изразяващ се в липсата на представителна власт на лицата, представляващи продавача, дори и ако сделката е извършена въз основа на посочения устав. Твърди се и, че за продавач по договора е посочено Мюсюлманското джамийско настоятелство - град С., което е било представлявано пред нотариуса само от председателя му, докато чл. 33, изречение второ от устава изисква подписването на всички документи и представляването на настоятелството пред други органи и организации да се извършва от председателите и секретаря на настоятелството. С решение от 19.03.2002 г. по гр. д. № 1270/1999 г. Кюстендилският районен съд, е отхвърлил предявените искове. С решение от 29.12.2002 г. по гр. д. № 361/2002 г., по въззивна жалба от ищеца М. настоятелство - Кюстендил, Кюстендилският окръжен съд е оставил решението на първата инстанция. С решение № 2011/27.02.2004 г. по гр. д. № 613/2003 г., по касационна жалба от ищеца М. настоятелство - Кюстендил, Върховният касационен съд, ГК, състав на IV г. о., е отменил решението на въззивната инстанция в частите по исковете за нищожност на сделката поради неосъществяване на фактическия състав, за собствеността и за обезщетение за неоснователно ползване на имота, предмет на договора от 1997 г. и е върнал делото в тези части за ново разглеждане от друг състав на Кюстендилския окръжен съд В останалата част решението на въззивната инстанция е оставено в сила. С решение от 26.07.2007 г. по гр. д. № 165/2004 г., при новото разглеждане на делото, Кюстендилският окръжен съд е оставил в сила решението на районния съд в частите по исковете с правно основание чл. 26 ЗЗД, чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД. В хода на производството при условията на чл. 120 ГПК (отм.) ищецът М настоятелство - Кюстендил, е заместено от М. в. в Р. България. Въззивната инстанция е приела, че сделката е сключена при действието на Устава за духовно управление и устройство на Мюсюлманското изповедание в Р. България от 1994 г., изменен през 1996 г., според чл. 93 от който всички вакъфски имоти са собственост на джамиите, на които са дарени или завещани. Прието е също така, че съгласно чл. 94 от посочения устав, по отношение на тези имоти мюсюлманските джамийски настоятелства имат правомощия, свеждащи се само до тяхното управление и стопанисване, без изрично изключеното право да ги отдават под наем. Въз основа на чл. 95 от устава съдът е стигнал до извод, че за сключването на сделки с имотите е необходимо предварително писмено разрешение за всеки конкретен имот, като джамийското настоятелство следва да изпрати до Висшия мюсюлмански духовен съвет молба, придружена с мотивирано решение, съгласувано с областния мюфтия/чл. 95 от устава/. Относно статута на имота въззивната инстанция се е позовала на чл. 39 от устава, съгласно който вакъфски имоти са сградата на джамията заедно с мястото на което е построена, принадлежащите към нея други сгради, както и движимите и недвижимите вещи и парични средства, дарени на джамията. Въз основа на данните по делото окръжният съд е стигнал до извод, че не са ангажирани доказателства, които да определят процесния имот като такъв попадащ в хипотезата на чл. 39 от горепосочения устав. Прието, че за визираната сграда не са представени строителни книжа, удостоверяващи принадлежността на процесната сграда и мястото върху което тя се намира да е към джамията, нито пък са ангажирани доказателства тя да е дарена на джамията. Не са зачетени показанията на свидетеля И за това, че в определени моменти в таванския етаж на къщата е извършвана молитва, тъй като това не определя този етаж и самата сграда като принадлежащи към джамията. Крайният извод на въззивната инстанция е, че ищецът не е провел пълно доказване на твърдения от него правно релевантен факт за характера на имота като вакъфски. Въз основа на това е прието, че разпоредбата на чл. 95 от устава е неприложима и с оглед разпоредбата на чл. 24 от същия и доколкото Джамийското настоятелство е юридическо лице за извършването на разпореждането с процесния имот не са налице специални изисквания, поради което сделката е валидна, а сделката не е недействителна поради неосъществен фактически състав. Предвид изложените изводи съдът е приел, че искът по чл. 26, ал. 1 ЗЗД е неоснователен, поради което са неоснователни и останалите предявени искове по чл. 108 ЗС и чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Срещу второто въззивно решение на Кюстендилския окръжен съд е подадена касационна жалба от процесуалния представител на ищеца М. в. в Р. България - адв. Р, с оплаквания за допуснати нарушения по чл. 218б, б. "в" ГПК (отм.). Като незаконосъобразни се сочат изводите на съда относно показанията на разпитания свидетел И относно използването на сградата за богослужебни нужди. Оспорват се изводите за липсата на доказателства за архитектурни проекти и други строителни книжа, от които да се установят функциите на сградата. Оспорват се и останалите изводи на окръжния съд. Моли се за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове. Претендират се разноски. В съдебно заседание пред настоящата съдебна инстанция касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на касационния жалбоподател -адв. Р, който пледира за нейното уважаване. Ответницата по касация - Г. Л. Ш., посредством процесуалния си представител - адв. С, е депозирала писмено възражение по смисъла на чл. 218г ГПК (отм.), с което оспорва касационната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение - в сила. В съдебно заседание жалбата се оспорва от процесуалния представител на ответницата по касация - адв. С, който депозира и писмени бележки. Претендират се разноски. Ответникът по касация - С. Н. Ш., оспорва жалба и моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение - в сила. Постъпила е и писмена защита от процесуалния му представител - адв. Ш. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като разгледа касационната жалба, взе предвид писменото възражение на ответницата по касация, писмените защити на процесуалните представители на ответниците по касация, становищата на страните и процесуалните им представители, изразени в съдебно заседание и с оглед правомощията си по глава ХIХ "А" ГПК (отм.), намира за установено следното: Касационната жалба отговаря на изискванията, визирани в разпоредбите на чл. 218а, б. "а" и чл. 218в, ал.ал. 1 и 2 ГПК (отм.), поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя обаче е неоснователна. Решението на Кюстендилския окръжен съд е правилно. Спорният въпрос при второто разглеждане на делото пред въззивната инстанция след отмяната на първото въззивно решение от Върховния касационен съд е за вида и характера на процесния имот. Законосъобразно и обосновано Кюстендилският окръжен съд е приел, че процесния имот не е вакъфски. Този извод е обоснован с разпоредбата на чл. 39, ал. 2, хипотези първа и втора от Устава за духовно управление и устройство на мюсюлманското изповедание в Р. България, съгласно която "Към вакъфските имоти и движимите имущества на джамиите спадат: сградата на джамията, заедно с мястото на което е построена, както и принадлежащите към нея други сгради; движими и недвижими имоти, парични средства, дарени на джамията....". Събраните по делото доказателства не установяват нито една от посочените хипотези. Очевидно се касае до сграда, която не попада в първата хипотеза, тъй като тя самата не е джамия, нито е принадлежаща към нея с оглед териториалното й положение. Процесната сграда не е доказано да е дарена, поради което не се обхваща и втората хипотеза. Ирелевантно е обстоятелството, че в сградата е извършвано богослужение. Дори и сградата са извършвани религиозни ритуали това не я определя като вакъфски имот с оглед изчерпателното изброяване в чл. 39, ал. 2 от устава. Ирелевантни за спора са наведените в касационната жалба доводи относно приетите след извършването на сделката устави и други актове на Мюсюлманското вероизповедание. Същите са неотносими към настоящото дело. Релевантен за спора е уставът, при действието на който е извършена процесната сделка. Законосъобразни са изводите на Кюстендилският окръжен съд относно осъществяването фактическия състав на сделката. Същата е осъществена съгласно изискванията на чл.чл. 24, 94 и 95 от действащия съм момента на нейното сключване Устав за духовно управление и устройство на мюсюлманското изповедание в Р. България. Налице е писмено и конкретно разрешение на ВМДС за имота. Изложеното налага извод за неоснователност на касационната жалба, поради което тя следва да се остави без уважение, а решението на въззивната инстанция - в сила. С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответницата по касация Г. Ш. деловодни разноски за настоящото производство в размер на 150 лева. Водим от изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1, изречение второ, хипотеза първа, ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на IV г. о.