Решение № 133 от 6.04.2010 г. на ВКС по н. д. № 25/2010 г.

Решение № 133 от 6.04.2010 г. на ВКС по н. д. № 25/2010 г., III н. о., НК, докладчик председателят Гроздан Илиев Производството е по реда на чл. 346, т. 2 НПК.

Образувано е по касационна жалба на частния тъжител и граждански ищец В. Т. Я., той и касатор в настоящето производство, против присъда № 164/10.12.2009 г., постановена от Пловдивския окръжен съд (ПОС) по в. н. ч. х. д. № 3056/2009 г.

В съдебното заседание касаторът не се явява. Повереникът му представя писмено допълнение към касационната жалба, с която се релевират нарушения на материалния и процесуален закон - касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК.

Подсъдимият З. С. З. се представлява от упълномощен з., който моли въззивната присъда да бъде оставена в сила по съображения, подробно развити в представените пред настоящата инстанция писмени бележки.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура даде заключение за основателност на касационната жалба поради наличие на съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати при постановяване на въззивния съдебен акт и обуславящи необходимостта от връщане на делото за ново разглеждане.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните, разгледа подадената касационна жалба, провери въззивната присъда с оглед поддържаните отменителни основания и в пределите на правомощията по чл. 347 - 348 НПК, за да се произнесе съобрази следното:

С присъда № 43/24.09.2009 г., постановена по н. ч. х. д. № 577/2008 г. на Районен съд - Асеновград, подсъдимият З е признат за виновен в това, че:

• на 26.09.2008 г. в гр. А. причинил лека телесна повреда на В. Т. Я., изразяваща се в разкъсно - контузна рана на кожата във външния край на лявата вежда, отток и кръвонасядане на кожата на горния и долния клепач на лявото око и ябълчната област в ляво, кръвонасядане на кожата на гърба на носа, сътресение на мозъка, охлузване на кожата по вътрешната с. на лявата гривнена става, охлузване на кожата по предната повърхност на дясната коленна става, охлузване на кожата по предната повърхност на лявата коленна става, довели до разстройство на здравето извън случаите по чл. 128 и чл. 129 НК, като телесната повреда е била причинена при превишаване пределите на неизбежната отбрана - престъпление по чл. 132, ал. 2 във вр. с ал. 3, т. 1 във вр. с чл. 130, ал. 1 във вр. с чл. 12, ал. 2 НК, като на основание чл. 78а, ал. 1 НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба в размер на 500 /петстотин/ лева.

Със същата присъда З. е осъден да заплати на гражданския ищец обезщетение за претърпени в резултат на извършеното престъпление неимуществени вреди в размер на /1000/ хиляда лева, като искът е отхвърлен до пълния му предявен размер.

Съдът се е произнесъл по дължимата държавна такса върху уважения размер на гражданския иск и по направените от частния тъжител разноски по водене на делото.

По жалби на страните въззивната инстанция е отменила първоинстанционната присъда и вместо нея е постановила нова, с която З. е признат за невиновен да е причинил лека телесна повреда на В. Я., изразяваща се в описаните по - горе наранявания, довели до разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 НК - престъпление по чл. 130, ал. 1 НК, поради което и на основание чл. 304 във вр. с чл. 12, ал. 1 НК го е оправдала изцяло по повдигнатото му с тъжбата обвинение.

С въззивната присъда е отхвърлен предявеният от Я. граждански иск, в чиято тежест са присъдени и направените от подсъдимия З разноски по делото.

Проверката за правилното приложение на закона е възможна само след констатация за отсъствие на отменителното основание по чл. 348, т. 2 НПК, поради което то следва да бъде първо обсъдено.

Доводът за допуснати от въззивната инстанция съществени нарушения на процесуалните правила е лишен от правно и фактическо основание.

Въззивният състав, постановил обжалваната присъда, след като е съобразил наличната доказателствената съвкупност, вкл. показанията на свидетелите М, Я., И., З. и заключението на назначената, и изслушана по делото СМЕ е обосновал взетото решение да възприеме установената от първоинстанционния състав фактическа обстановка. При това положение не може да става въпрос за извършено нарушение на чл. 339, ал. 2 НПК или такова по чл. 305, ал. 3 НПК. Върховния касационен съд е имал повод нееднократно да посочва, че в случаите когато въззивната инстанция възприема фактическите положения приети за установени от решаващия съд не е задължена да повтаря анализът на доказателствената съвкупност, включително и в частта по приложението на чл. 305, ал. 3 НПК. В настоящият случай решаващите фактически положения приети за установени от първоинстанционния съд, относно факта на причиненото телесно увреждане на частния тъжител и авторството на подсъдимият са еднозначни и различия между двете инстанции в тази част по фактите не съществува. Въззивният състав обаче не е възприел разбирането на първоинстанционния съд по въпросът, относно наличието на фактическите основания за превишаване пределите на неизбежната отбрана по чл. 12 НК. В тази част контролиращата инстанция на основата на самостоятелен анализ на доказателствената маса е обосновала фактическите и правни изводи за съответствие между характерът и интензивността на отбранителните действия, извършени от подсъдимият и характерът на нападението, респ. неговата непосредствена опасност, така както е установено да е предприето от тъжителят. Следователно доводът за допуснати нарушения на процесуалните правила, регламентиращи дейността на контролираните инстанции по оценка на доказателствения материал се явява неоснователен. В тази част следва да се отбележи, че пред касационния състав, доводът за извършени нарушения на чл. чл. 13, чл. 107, ал. 5 и чл. 14 НПК се обосновава със собствен интерпретация на защитата на доказателствените източници, която предлага да се приемат за установени други фактически положения, относно обстоятелствата при които е извършено инкриминираното деяние, т. е. мотивира се една фактическа необоснованост на съдебния акт, която законодателно не е възприета, като самостоятелно касационно основание по чл. 348 НПК и тъй като касационния състав не е инстанция и по фактите не би могъл да приеме за установени предложените от защитата фактически положения. Противното би довело до подмяна вътрешното убеждение на инстанциите по фактите с каквото правомощие настоящият състав не разполага.

Претендираното от защитата противоречие между мотиви и диспозитив в присъдата на първоинстанционния съд също не е налице.

При приетите за установени фактически положения, първоинстанционния съд е формирал правния извод за извършени от подсъдимият действия, превишаващи пределите на неизбежната отбрана. Никъде в съобразителната част по фактите съдът не е приемал за установени фактически положения, за извършени от подсъдимият увреждащи действия след като нападението от с. на тъжителят е било преустановено. В тази част няма противоречия и в приетото от двете инстанции по фактите. Различията са в правните изводи по въпросът за съответствие между отбрана и нападение, но не и по въпросът дали подсъдимият е действувал в състояние на силно раздразнение предизвикано от пострадалият. Ето защо и този довод, за противоречие между мотиви и съобразителна част на първоинстанционната присъда, което да е възпроизведено с въззивната присъда също е лишен от фактическо и правно основание.

Неоснователен се явява и доводът на касатора, относно допуснатото нарушение от ПОС в производството по чл. 312 НПК, тъй като протоколът от съдебното заседание, проведено на 10.12.2009 г. е съставен при условията и реда, предвиден в НПК и се явява доказателствено средство за извършването на съответните действия. За да направи този извод касационния състав съобрази следното.

Претендираните неправилни записвания и непълноти за които повереникът е направил искане да се впишат в протокола са за обстоятелства, които по начало са неотносими към изискването за правилно установяване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл. 102 НПК. Вярно е, че по искането за поправки на протокола вместо председателя се е произнесъл съставът на съда, на както и друг път е имал повод да отбележи ВКС, такова нарушение се явява несъществено. Това е така и като се имат предвид, и обстоятелствата за които с искането за поправка, повереникът е настоявал да се включат в протокола за съдебното заседание. Нещо повече, съдебния състав не е имал основание да се произнася по направеното искане за поправка и допълнение на протокола от 10.12.2009 г., защото е направено на 16.12.2009 г., т. е. след изтичане на посочения в чл. 312 НПК тридневен срок.

Несъстоятелни са оплакванията на касатора и относно липсата на мотиви по приложението на закона, тъй като въззивният съд е обосновал отказът да приеме претендираното нарушение.

Както вече бе отбелязано по горе, за да приеме различна от тази на първоинстанционния съд квалификация на извършеното деяние, ПОС задълбочено е изследвал опасността, характерът и интензитета на нападението от с. на Я. и отбраната на З., като е стигнал до законосъобразен извод за съразмерност между защитата и нападението.

От фактическа с. е прието за установено, че пострадалият след като наругал и напсувал подсъдимия е замахнал да му нанесе удар. Подсъдимият, възприемайки от непосредствена близост това поведение на касатора, на свой ред е предприел позволена от закона активна защита, причинявайки му с еднократен удар в областта на лицето, наранявания, за които въззивния състав обосновано е приел, че не надхвърлят пределите на увреждането необходимо за отблъсване на нападението. При това положение, като е направил изводът, че е налице института на неизбежната отбрана и приложил чл. 12 НК въззивния състав не е допуснал претендираното нарушение на закона.

Мотивиран от гореизложените съображения и при отсъствието на претендираните с касационната жалба нарушения, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК