Решение № 3333 от 15.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 489/2017 г.

Решение № 3333 от 15.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 489/2017 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е образувано по касационна жалба, подадена от Д. Л. П., чрез адв. А. Я., срещу Решение № 1529 от 08.11.2016 г., постановено по адм. д. № 333 по описа на Административен съд - Б. (АС - Б.) за 2016 г. С него е отхвърлена жалбата на настоящия касационен жалбоподател против Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 02-010-6500/16923 от 06.04.2015 г., издаден от заместник - изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие" (ДФЗ). В касационната жалба се твърди постановяване на решението, предмет на контрол при наличието на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. При постановяването му съдът не е съобразил редакцията на чл. 14 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" и мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 г. (Наредба № 11 от 03.04.2008 г., Наредба/та) към датата на поемане на задължението. Според касационния жалбоподател за него не е съществувало изискване да подава ежегодно заявление за подпомагане в следващите пет години и не се е предвиждало връщане на суми. Задължението по чл. 4, т. 3 от Наредбата не е съществувало към този момент и то не може да се прилага с обратна сила за вече сключени договори, а само за поети ангажименти по мярка 211 след 01.03.2011 г. Съдът не е мотивирал извода си, че оспореният акт е издаден в съответствие с материалния закон с оглед посоченото възражение и не е обсъдил твърдяното, че вземането не е установено с влязъл в сила административен акт, доколкото посоченият като основание Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент с изх. № 02-010-6500/16923 от 14.09.2013 г. не съдържа нито основание, нито размер на вземане. По така изложените съображения се иска отмяната на обжалваното решение. Претендира се присъждането на сторените разноски. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се явява и не се представлява. Ответникът заместник - изпълнителният директор на ДФЗ не представя писмен отговор на жалбата. В съдебното заседание не се явява и не се представлява. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Жалбата е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предмет на оспорване пред първоинстанционния съд е бил АУПДВ № 02-010-6500/16923 от 06.04.2015 г., издаден от заместник - изпълнителния директор на ДФЗ, с който е определено задължение в размер на 1415,75 лв., представляващо 75 % от общата изплатена сума по мярка 211 за кампания 2009 г. и 2010 г., на основание чл. 14, ал. 1 и ал. 2, т. 2 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г. Определен е и срок за доброволно плащане. За да издаде спорния АУПДВ, заместник - изпълнителният директор на ДФЗ е съобразил, че с влязъл в сила Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент, поет със Заявление УИН 01/250709/29944 за кампания 2009 по мярка 211 "Плащания за земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" от ПРСР 2007-2013 г. с изх. № 02-010-6500/16923 от 14.09.2013 г. е прекратен многогодишния ангажимент на П., на основание чл. 14, ал. 1 от посочената наредба по причина неподаване от него на заявление за подпомагане за трета година от поетия петгодишен ангажимент (за кампания 2011 г.). За това кандидатът бил уведомен с изпратено му уведомително писмо. Установено е от административния орган, че общо изплатената сума по мярка 211 на П. е 1887,66 лв., а по години, както следва: за първата година от ангажимента, за кампания 2009 г. - 1382,09 лв. и за втората година от ангажимента, за кампания 2010 г. - 505,57 лв. Като се е позовал на чл. 14, ал. 2, т. 2 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г. административният орган е приел, че П., като бенефициент по мярката, следва да възстанови 75 % от получената субсидия, а именно сума в размер на 1415,75 лв., тъй като е прекратил участието си по мярката след втората година от поетия ангажимент. Органът е уведомил посоченото лице за откриване на производството по издаване на АУПДВ, дал му е възможност да представи допълнителна информация в съответствие с чл. 34, ал. 3 АПК или да възстанови доброволно сумата. В акта е мотивирано становище, че приложимата редакция на Наредба № 11 от 03.04.2008 г. е тази в сила от 01.03.2011 г. Установено е от първоинстанционния съд, че П., в качеството си на земеделски стопанин по смисъла на § 1, т. 23 от Допълнителната разпоредба на Закона за подпомагане на земеделските производители (ДР на ЗПЗП), е подал до ДФЗ Общо заявление за подпомагане за кампания 2009 г. с УИН 01/250709/29944 и е регистриран с Уникален регистрационен номер 439339 в ИСАК на 02.06.2009 г. След подадено от П. заявление за 2010 г. са му изплатени сумите по мярка 211, посочени в обжалвания АУПДВ - за 2009 г. в размер на 1382,09 лв. и за 2010 г. - в размер на 505,57 лв., като за 2011 г. заявление за подпомагане не е подал. Въз основа на констатациите от извършени административни проверки по чл. 37, ал. 2 ЗПЗП за спазване на поетия петгодишен ангажимент му е издаден Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент по мярка 211 от Програма за развитие на селските райони с изх. № 02-010-6500/16923 от 14.09.2013 г., надлежно връчен на П. срещу подпис на 01.10.2013 г. Последният не е обжалван. Предвид влезлия в сила административен акт за прекратяване на многогодишен ангажимент и на основание чл. 26, ал. 1 АПК органът е уведомил П. за започналото производство по издаване на АУПДВ с Писмо изх. № 02-010-6500/23722 от 10.11.2014 г., срещу което е подадено възражение на 02.12.2014 г. Като приел възражението за неоснователно органът издал обжалвания акт. От правна страна съдът приел, че спорният АУПДВ е валиден като издаден от компетентен орган и в кръга на неговите правомощия. Наред с това е изложил съображения, че е издаден в предвидената форма и при липсата на допуснати нарушения на административнопроизводствените правила. Съобразил е подаденото от П. възражение и е взел становище, че то правилно е възприето от административния орган за неоснователно, доколкото с него не се твърди, а и не се доказва настъпването на нови факти и обстоятелства по смисъла на чл. 15 от Наредбата, при наличието на които той би се освободил от отговорността за възстановяване на получените суми и които са от значение за преценката дали да бъде издаден или не АУПДВ. Доколкото между страните няма спор по фактите, досежно неподадено за 2011 г. заявление за подпомагане, както и по отношение на размера на получената финансова помощ, съдът е приел, че спорът е правен и е досежно приложимостта на чл. 4 от Наредбата в относимата към 2009 г. редакция. Съдът се е позовал на чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 (ДВ, бр. 24/2014) от Наредбата, които според него определят момента, в който възникват посочените там задължения и това е момента след първото компенсаторно плащане. Съобразил е, че плащането е извършено, поради което е приел, че за П. е възникнало задължение за подаване на заявление за всяка една година от целия петгодишен период, доколкото е налице поет многогодишен ангажимент по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с § 1, т. 1 от ДР на Наредба № 11 от 03.04.2008 г. Мотивирал се е, че доколкото е налице влязъл в сила административен акт с правно основание чл. 14, ал. 1 от Наредбата, преценката на административния орган се свежда единствено до това дали са осъществени предпоставките по чл. 14 от нея и какъв е размерът на изплатените суми, с оглед определяне размера на задължението за възстановяване на получените до момента компенсаторни плащания. Направил е извод, че в случая правилно е приета от органа приложимостта на чл. 14, ал. 2, т. 2 от Наредбата, доколкото неподаденото заявление е за третата година, поради което дължимата за възстановяване сума 1415,75 лв., е в размер на 75 % от изплатената. Изложил е съображения, че не се касае за обратно действие на материалноправна разпоредба, а за определяне по основание и размер на публично държавно вземане. По тези съображения съдът отхвърлил жалбата. Решението е валидно, допустимо и правилно по резултат. Решението е постановено при изяснена фактическа обстановка, а крайните изводи на съда са обосновани на събраните по делото писмени доказателства и са в съответствие с материалния закон. Правилен и обоснован е извода на АС - Б. за материална законосъобразност на АУПДВ. Неоснователно се поддържа от касационния жалбоподател становище, че приложимата към спорната хипотеза редакция на чл. 14 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г. е тази, действала към датата на поемане на задължението - обн. ДВ, бр. 40 от 18.04.2008 г. Не се споделя от настоящия състав и становището, поддържано в касационната жалба, основано на чл. 14 от Закона за нормативните актове, че задължението по чл. 4, т. 3 от Наредбата, в сила от 01.03.2011 г. не може да се прилага за вече сключени договори и е валидно за поети ангажименти по мярка 211 след посочената дата. Според настоящия състав приложимата редакция на разпоредбата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г. е редакцията, обнародвана в ДВ, бр. 17 от 25.02.2011 г., в сила от 01.03.2011 г., тъй като това е годината, в която П. не е изпълнил задължението си за подаване на заявление за подпомагане за третата година от поетия ангажимент - за кампания 2011 г. Редакцията на разпоредбата към 2008 г., съответно 2009 г. е неприложима, доколкото тази от 2011 г. е в сила от момент, когато е висящо правоотношението между ДФЗ и касационния жалбоподател по повод поетия многогодишен ангажимент и именно тя е приложима и спрямо висящите правоотношения. Същото е приложимо и по отношение относимата редакция на разпоредбата на чл. 4 от Наредбата. В допълнение, съгласно чл. 73, § 1 от Регламент (ЕО) № 796/2004 на Комисията при извършено недължимо плащане, земеделският производител възстановява сумата плюс лихва. Тази разпоредба е пренесена и в Регламента за следващия период, а именно в разпоредбата на чл. 80, § 1 от Регламент (ЕО) № 1122/2009 на Комисията, която като такава от акт от вторичното право на ЕС има директна приложимост. От друга страна, с оглед принципа на примата, при противоречие между норма от правото на ЕС и национална правна норма, приложима е нормата от правото на ЕС. С., още при поемането на многогодишния ангажимент през 2009 г. е действала правна норма, която предвижда възстановяване на недължимо платени суми от земеделските производители. Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС, вж Решение от 24 май 2012 г. по дело С-188/11; Решение от 7 февруари 2013 г. по дело С-454/11 ) неспазването на всички условия по поетия многогодишен ангажимент води до недължимост на всички плащания, извършени във връзка с него. По силата на цитираната практика на СЕС възстановяването на платените суми не е санкция, а последица от неизпълнение на условията на поетия ангажимент, поради което неотносими са аргументи досежно прилагане на по-благоприятната норма. В конкретния случай не е спорно, че П. не е подал заявление за подпомагане за третата година от поетия петгодишен ангажимент, с което е осъществена хипотеза на чл. 14, ал. 1 от Наредбата в приложимата й редакция към 2011 г., поради което законосъобразно органът е определил възстановяване на 75 % от получената субсидия. По изложените съображения, като е отхвърлил жалбата против спорния АУПДВ, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което като валидно и допустимо следва да остане в сила. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение,