Решение № 46 от 4.4.2024 г. на ВКС по т.д. № 20228002902274/2022 г.

Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. М. Д. от гр.София срещу решение № 413/23.03.2022 г. по в.гр.д. № 2671/2021 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 262432/08.04.2021 г. по гр.д. № 5989/2019 г. на Софийски градски съд, за присъждане на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., считано от 21.05.2019 г. – деня, следващ датата, на която е изтекъл срокът за произнасяне от застрахователя по заведената претенция, до окончателното й изплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон с оглед на определения начален момент, от който се начислява законната лихва. Моли да се постанови ново решение, с което законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди се определи и за периода от 20.02.2019 г. до 20.05.2019 г., както и да се присъдят разноските по делото. Ответникът „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД оспорва жалбата. Претендира разноски. Третото лице помагач Агенция „Пътна инфраструктура“, гр.София, оспорва жалбата. Върховният касационен съд констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил споразумение, одобрено от съда по н.о.х.д. № 6543/2018 г. на Пловдивски районен съд и е приел за безспорно, че на 03.03.2018 г. е настъпило ПТП, виновно причинено от Христо Маргов при управление на застрахован при ответника лек автомобил „Фолксваген Поло“, вследствие на което на ищцата С. М. Д. като пътник на задна лява седалка в лек автомобил „Тойота Ярис“ са причинени телесни увреждания. Апелативният съд е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. По отношение на лихвата за забава върху обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е приел за неоснователен довода на ищцата – настоящ касатор, че лихвата се дължи от момента на увреждането на основание чл.429, ал.2, т.2 КЗ, а не от 21.05.2019 г. – деня, следващ датата, на която е изтекъл срокът за произнасяне от застрахователя по заведената претенция. Решаващият състав е разграничил разпоредбите на чл.429, ал.3 и чл.497 КЗ, като е изложил съображения, че първата норма има предвид лихвата за забава, която се плаща от застрахования, докато втората норма урежда случаите на лихвата за забава при гражданската отговорност на автомобилистите, която е специална спрямо първата. Посочил е, че това е лихвата, която се дължи от застрахователя, когато не е определил и изплатил в срока по чл.380, ал.1 вр. чл.496, ал.1 КЗ обезщетението. С оглед на това е приел за неоснователно твърдението на ищцата, че началният момент, от който се дължи лихвата за забава, е датата на настъпване на ПТП. С определение № 1249/07.12.2023 г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС по уточнения от състава въпрос: „В хипотеза на пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при действието на КЗ в сила от 01.01.2016 г., от кой момент се дължи лихва за забава върху присъденото обезщетение?“. В посочените в определението по чл.288 ГПК решение № 128/04.02.2020 г. по т.д. № 2466/2018 г. на I т.о., решение № 50043/06.06.2023 г. по т.д. № 53/2022 г. на I т.о. и решение № 50001/03.02.2023 г. по т.д. № 2530/2021 г. на I т.о., както и в други актове на ВКС е прието, че на основание чл.493, ал.1, т.5 КЗ застрахователят покрива спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава за плащане на обезщетение за вреди от датата на предявяване на претенцията от увреденото лице, а след изтичане на срока по чл.496, ал.1 КЗ и при липса на произнасяне или плащане на обезщетение дължи законната лихва върху обезщетението за собствената си забава. Изложени са съображения, че при уважаване на иск за обезщетение за вреди от деликт законната лихва върху главницата се дължи без да има отправена покана от датата на деликта, ако е поискана от ищеца /чл.84, ал.3 ЗЗД/. В хипотезата на пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезщетение за вредите, причинени от застрахования деликвент, в застрахователната сума по чл.429 КЗ се включва дължимото от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава за периода от датата на уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя, а не от увреждането. Изложени са аргументи, че разликата в периодите по отношение на дължимото спрямо увреденото лице обезщетение за забава от делинквента на основание чл.86, вр. чл.84, ал.3 ЗЗД и от застрахователя по застрахователния договор следва както от разпоредбите на чл.429, ал.1-ал.3 КЗ, така и от въведената с новия КЗ абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на прекия иск срещу застрахователя на деликвента по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите съгласно чл.498, ал.3, вр. чл.432, ал.1 КЗ- отправянето на писмена застрахователна претенция спрямо застрахователя по реда на чл.380 КЗ. След предявяване на тази претенция за застрахователя тече нормативно установеният срок за произнасяне по чл.496 КЗ, като непроизнасянето и неплащането на застрахователно обезщетение в срока е свързано, от една страна, с изпадане на самия застраховател в забава, за която дължи лихва, а от друга страна, с възможността увреденото лице да предяви иск на основание чл.432, ал.1 КЗ. Настоящият състав на ВКС споделя разрешенията в практиката на ВКС. По същество на касационната жалба: С оглед на отговора на правния въпрос, по който бе допуснато касационното обжалване, е основателен касационният довод за неправилност на въззивното решение в частта, с която е постановено заплащане от застрахователя на законна лихва от 21.05.2019 г. – деня, следващ датата, на която е изтекъл срокът за произнасяне от застрахователя по заведената претенция. Пострадалата е предявила писмена претенция пред застрахователя н а 20.02.2019 г. Прекият иск по чл.432, ал.1 КЗ за заплащане от застрахователя на обезщетение за забава на основание чл.493, ал.1, т.5 КЗ е основателен за лихвата за забава от датата на предявяване на претенцията от увреденото лице - 20.02.2019 г. до окончателното изплащане, като след изтичане на срока по чл.496, ал.1 КЗ и при липса на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя, той дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за собствената си забава. По изложените съображения въззивното решение следва да се отмени в частта, с която е потвърден първоинстанционният акт за присъждане на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., считано от 21.05.2019 г. и се присъди законна лихва считано от 20.02.2019 г. до окончателното изплащане. На основание чл.81 ГПК ответникът следва да заплати разноските на касатора в размер на 400 лв. съгласно договор от 10.03.2024 г., а по сметка на ВКС държавна такса в размер на 70 лв.