Решение № 10874 от 11.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8769/2018 г.

Решение № 10874 от 11.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8769/2018 г., III о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Производството е образувано по две касационни жалби срещу решение № 3286 от 18.05.2018 г., постановено по адм. д. № 2582/2018 г. по описа на Административен съд София – град. С обжалваното решение е осъдено Министерство на вътрешните работи (МВР), гр. София, да заплати на А. К. обезщетение в размер на 1 000,00 лева за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и притеснения, вследствие на отменен незаконосъобразен акт на Министъра на вътрешните работи – Заповед за налагане на дисциплинарно наказание - уволнение № 8121 К-1600/26.04.2016 г. за периода от 26.04.2016 г. до 11.12.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на влизане в сила на решението, с което уволнението е признато за незаконно - 11.12.2017 г., до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен като неоснователен искът за горницата над 1 000,00 лева до претендирания размер от 10 000, 00 лева, както и за периода от 11.12.2017 г. до 16.03.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от от датата на влизане в сила на решението, с което уволнението е признато за незаконно - 11.12.2017 г., до окончателното изплащане на сумата за посочената разлика от 1000, 00 лева до предявения размер от 10 000,00 лева. Със същото решение Министерство на вътрешните работи, гр. София, е осъдено да заплати на А. К. разноски по делото, както следва: в размер на 10,00 лева за държавна такса и в размер на 83,00 лева за адвокатско възнаграждение. Касационният жалбоподател - Министерство на вътрешните работи, гр. София, чрез своя процесуален представител оспорва решението в частта, в която е осъдено за заплащане на обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди. Наведени са доводи за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго по съществото на спора, с което искът да бъде отхвърлен изцяло. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Касационният жалбоподател - А. К. чрез процесуалния си представител обжалва решението в отхвърлителната му част. Твърди, че направените от съда изводи относно размера на обезщетението не съответстват на данните по делото. Иска се отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на исковата претенция изцяло, както и претенцията за лихва. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.) за касационната инстанция. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за неоснователност на касационните жалби и за правилност на съдебното решение. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационните жалби като допустими, тъй като са подадени от надлежни страни, в рамките на 14-дневния срок за касационно обжалване. По основателността им приема следното: Административният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата (ЗОДОВ), с който ищецът претендира от МВР изплащане на обезщетение в размер на 10 000, 00 лева за причинени му неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и притеснения, вследствие на отменен незаконосъобразен акт на Министъра на вътрешните работи – Заповед за налагане на дисциплинарно наказание - уволнение № 8121 К-1600/26.04.2016 г. за периода от 26.04.2016 г. (датата на издаване на заповедта за налагане на дисциплинарно уволнение) до 16.03.2018 година. Поискано е и присъждане на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от датата на влизане в сила на решението, с което уволнението е признато за незаконно - 11.12.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, както и присъждане на разноски по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.). От фактическа страна по делото е прието за установено, че със заповед № 8121 К-1600/26.04.2016 г., издадена от Министър на вътрешните работи, е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" на А. Киров. Установено е, че с решение № 8489/03.07.2017 г. по адм. д. № 7227/2016 г. по описа на Върховния административен съд (ВАС) е отменена заповед № 8121 К-1600/26.04.2016 г., издадена от Министър на вътрешните работи. Установено е, че решението на ВАС, тричленен състав, е било оспорено от Министъра на вътрешните работи, по повод на което било образувано адм. д. № 11386/2017 г. по описа на Върховен административен съд, петчленен състав, който с решение № 15197/11.12.2017 г. е оставил в сила решението на ВАС, тричленен състав. Въз основа на показанията на свидетеля Б. Благоев – приятел на Киров и на свидетеля Б. Б. – колега на ищеца, съдът е направил установявания относно състоянието на ищеца след издаване на заповедта за уволнение, а именно – как се е чувствал последният и как му се е отразила издадената заповед. При така установеното от фактическа страна, административният съд е приел от правна страна, че искът е частично основателен и доказан. За да постанови този резултат съдът на първо място е приел, че искът е насочен срещу надлежен ответник - МВР, който е юридическо лице и надлежен пасивно легитимиран ответник по иска, тъй като длъжностното лице, издало заповедта за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение" на ищеца и прекратяване на служебното му правоотношение е министърът на вътрешните работи, но тъй като самият министър не е юридическо лице, а административен орган, съдът е счел, че МВР е надлежния отвеник, доколкото съобразно чл. 2, ал. 2 от ЗМВР Министерството на вътрешните работи е юридическо лице на бюджетна издръжка. В тази връзка съдът е приел за неоснователно възражението на ответника, че искът е насочен срещу ненадлежен ответник, тъй като ищецът претендирал вреди от отменен административен акт на Министъра на вътрешните работи, а не на Директор СДВР, като липсвали и доказателства за това дисциплинарното наказание да е наложено от Директор СДВР, за да е налице ненадлежна пасивна легитимация по иска. Съдът е счел, че е без значение обстоятелството къде работи ищецът и къде е работил по време на издаване на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание по причина, че съответната заповед била издадена, не от Директор СДВР, а от Министъра на вътрешните работи. За неоснователно е преценил и възражението на ответника по иска, че в чл. 237 от ЗМВР бил предвиден специален ред за обезщетяване на държавните служители в МВР, който изключвал приложението на ЗОДОВ, тъй като този специално предвиден ред изключвал приложението на ЗОДОВ по отношение на имуществените вреди, но не и по отношение на неимуществените вреди, каквато била конкретната хипотеза, а именно - претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди по реда на ЗОДОВ. Съдът е приел, че двата закона дори не си противоречали, защото предвиждали изплащане на обезщетение на различни правни основания. Административният съд е приел, че ищецът претендирал заплащане на обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в размер на 10 000, 00 лева в резултат на отменен незаконосъобразен акт на Минстъра на вътрешните работи – Заповед за налагане на дисциплинарно наказание - уволнение № 8121 К-1600/26.04.2016 г. за периода от 26.04.2016 г. - датата на издаване на заповедта за налагане на дисциплинарно уволнение до 16.03.2018 г., като тази последна дата, отбелязваща крайния период на обезщетението, била три месеца след постановяване на решението, с което е отменена заповедта и осем дни след датата на подаване на исковата молба. Съдът е счел, че ищецът не бил доказал твърдените вреди да са търпени от него и към 16.03.2018 г., като е приел, че в конкретната хипотеза ищецът е претърпял неимуществени вреди от издаване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание до датата на влизане в сила на съдебното решение за отмяна на заповедта. Съдът е приел за непротиворечиви, обективни и съответни показанията на разпитаните по делото двама свидетели Б. Б. и Б. Б. по отношение на вредите, които Киров е изтърпял, изразяващи се в в подтиснатост, уронване на доброто му име сред служителите в 7 РУ при СДВР, отбягването му от приятели. На следващо място първоинстанционният съд е приел, че претендираните от ищеца други неимуществени вреди, а именно – оставането без работа, изнасянето от жилището, в което е живеел на семейни начала с приятелката му, която го е изгонила, вземането на пари назаем за покриване на разходите по преместването му, били свързани с лични преживявания от такова естество, за които не би могло да се предположи, че всяко лице търпи в идентична ситуация, тъй като настъпването и интензитетът им зависели от индивидуалните особености на конкретната личност. Административният съд е счел, че ищецът е доказал наличието на причинна връзка между незаконосъобразния акт и претърпените от него неимуществени вреди, като според съда вредите били пряка и непосредствена последица от отмяната на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание. С оглед на изложеното, административният съд е приел, че сумата от 1 000,00 лева е достатъчна да репарира претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие на издаването на заповедта за уволнение, която сума била справедлива и съответна на претърпените от Киров вреди. Счел е, че искът следва да се отхвърли като недоказан и неоснователен за разликата над 1 000,00 лева до предявения размер от 10 000, 00 лева, както и по отношение на крайния период - 16.03.2018 г., за който се претендират вредите, тъй като липсвали доказателства, сочещи ищецът да е търпял каквито и да било вреди към тази дата. По отношение на иска за заплащане на законна лихва върху сумата на обезщетението съдът е счел, че предвид факта, че искът за заплащане на обезщетение е частично основателен, то и исковата претенция за заплащане на законната лихва от 11.12.2017 г. до окончателното изплащане на суматае също била частично основателна, като в подкрепа на този извод първоинстанционният съд се е позовал и на т. 4 то ТР № 3/2004 година на ОСГК на ВКС. Съдът е счел, че с оглед изхода на спора, претенцията на ищеца за заплащане на разноски била основателна, като на него следвало да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение съобразно с уважената част от иска в размер на 83,00 лева. Съдът е счел, че разноските за адвокатско възнаграждение на адвокат, осъществил безплатната правна помощ по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата, се присъждат отделно - в полза на страната, която ги е направила, а възнаграждението за процесуално представителство се присъжда на адвоката, който е осъществил безплатното процесуално представителство. Ответникът следвало да заплати и разноски за държавна такса - в пълен размер, който съгласно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ се дължал на ищеца и при частично уважаване на исковата претенция. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява решението на административния съд като обосновано и правилно. При постановяването му съдът не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Съдът е събрал по делото относими към спора доказателства, които е анализирал обективно и задълбочено. Въз основа на този подробен анализ на данните по делото, съдът е формирал обосновани и верни изводи. С частичното уважаване на иска до присъдения размер, съдът е приложил правилно материалния закон, вкл. и относно размера на присъденото обезщетение. Подробните мотиви, изложени в обжалваното решение напълно се споделят от настоящият съдебен състав на касационната инстанция, което прави ненужно повтарянето им. Не могат да бъдат споделени възраженията на касатора – МВР, че установяването на твърдяните неимуществени вреди, изразяващи се в тревожност и подтиснатост, които съдът е приел, че са претърпени, изисквало специални знания – медицинска документация и медицинско заключение. Негативните субективни емоционални преживявания не винаги достигат прага, преминаването на който може да ги определи като емоционални разстройства, изискващи медицинска намеса за преодоляването им. Събраните от съда свидетелски показания по този въпрос са допустимо доказателствено средство за изживяванията на ищеца през исковия период. Те са и относими, тъй като свидетелите са контактували с ищеца през въпросния период и са имали непосредствени впечатления от емоционалното му състояние. Съдът правилно ги е кредитирал. Не може да се сподели възражението на същия касатор, че претърпените вреди не били сигурни, както и че не била доказана причинно-следствената връзка между тях и отменената незаконосъобразна заповед. Твърдените от ищеца негативни преживявания в резултат на отменената незаконосъобразна заповед са присъща последица на всяко дисциплинарно уволнение, особено в случаите, в които засегнатото лице е със съзнанието за неговата незаконност и несправедливост, което впоследствие се потвърждава и от резултата от оспорването му. Неоснователно е оплакването на касатора – Киров относно размера на присъденото обезщетение. При определянето му, съдът е съобразил интензитета на негативните преживявания на ищеца, както и периода през който те са търпяни. Размерът на присъденото обезщетение е в съответствие със съдебната практика по аналогични случаи. По тези съображения, настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява обжалваното решение като правилно, поради което следва да го потвърди изцяло. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд