Решение № 166 от 6.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 720/2018 г.

Решение № 166 от 6.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 720/2018 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Марио Първанов Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК. Касационно обжалване е допуснато с определение № 365 от 17.05.2018 г., по касационната жалба на З. А. С. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат П. против въззивно решение № 1314 от 1.11.2017 г. по в. гр. д. № 1837 по описа за 2017 г. на Окръжен съд Пловдив, с което е отменено решение № 1628 от 22.05.2017 г. по гр. д. № 854/2017 г. на РС Пловдив в частта, с която Регионална служба "Военна полиция"П. е осъдена да заплати на З. А. С. сумата от 6 888 лв., представляваща разлика между дължимото по чл. 227, ал. 1 и чл. 234 ЗОВСРБ. обезщетение от двадесет брутни месечни възнаграждения и изплатеното му такава от 30 504 лв., както и сумата 619. 97 лв., представляваща разлика между полагащото му се по чл. 199 З. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 42 работни дни в размер на 3 365.ЗЗ лв. и изплатеното такова в размер на 2 745. 36 лв., ведно със законната лихва върху всяка една от главниците, считано от 20.01.2017 г., както и за разноските над сумата от 7. 94 лв. до присъдените 600 лв., както и в частта за определените държавни такси и вместо това е постановено друго, с което са отхвърлени исковете в посочените части и са присъдени следващите се такси и разноски. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: "Кой е релевантният момент за определяне на размера на брутното месечно възнаграждение, което се ползва като база за изчисляване на дължимите обезщетения по чл. 227, ал. 1 и чл. 199 З., в случаите когато военнослужещият е ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност до датата на уволнението си – последният пълен работен месец преди излизане в болнични или деня на връчване на уволнителната заповед?", за който е констатирано, че е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, т. е. отговаря на изискването за общо основание за допустимост и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по него няма установена практика. В съдебно заседание страните не се явяват лично, но ответникът се представлява. Изразеното от неговият процесуален представител становище е за неоснователност на жалбата. Претендира юрисконсулско възнаграждение. Постъпили са писмени бележки от касатора, в които развива доводите си и желае касационната жалба да бъде уважена. Претендира всички направени разноски. Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира следното: По делото няма спор по фактите: Ищецът З. С., въз основа на сключен на 26.05.2010 г. договор за военна служба, на основание чл. 134а З., е бил назначен за военнослужещ, на длъжност "инспектор", във военно формирование – отдел "Криминален" в РС ВП П., със звание "старши лейтенант". Със заповед № ВП-1551 от 24.03.2014 г., на основание чл. 165, т. 7 З. е бил освободен от военна служба. Отчислен е от списъчният състав и е разпоредено да му бъдат изплатени дължимите обезщетения, една година по-късно, със заповед № ПД-2896 от 21.05.2015 г. Ищецът претендира размерът на дължимите му обезщетения да се определи на база основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения /за продължителна служба и за специфични условия по чл. 213 З. – 40 % и по чл. 33, ал. 1 от Наредба № 15 от 27.05.2010 г., чл. 9, ал. 1 от Наредба Н-11 от 31.08.2012 г. - 35 %/, определени за последния пълен отработен месец, т. е. за месец 02. 2014 г. Тъй като за периода 20.03.2014 г. -20.05.2015 г., е бил в отпуск за временна неработоспособност и със заповед № 6-572 от 29.04.2015 г. на директора на служба "Военна полиция", считано от 1.05.2015 г., му е определен нов размер на допълнително възнаграждение по чл. 9, ал. 1 от Наредба Н-11 от 31.08.2012 г. от 0 %, вместо получаваните от него до тогава 35 %, той не е съгласен за база, въз основа на която да се определя обезщетението, да се взема брутно трудово възнаграждение към м. 05.2015 г., когато е освободен от военна служба. В. съд е счел за неоснователен така предявения иск. Тълкувайки нормата на чл. 234 З., съгласно която "обезщетенията на военнослужещите по този закон се определят на базата на брутното трудово възнаграждение, дължимо към момента на освобождаването от военна служба", е приел, че релевантният момент за определяне на брутно трудово възнаграждение е момента на освобождаване от военна служба /м. 05.2015 г./, а не предходен момент, когато е изплатено последното възнаграждение за изцяло изработен месец. Счел е, че законодателят е акцентирал на думата "дължимо", което не предпоставя изискване това възнаграждение да е изплатено. Приел е и че подходът на законодателя при определяне на обезщетенията по специалния З. е различен от общия, приложим съгласно КТ /т. е. че даденото в чл. 228 КТ определение на "брутно трудово възнаграждение" е неприложимо/. Като допълнителен аргумент, въззивният съд е посочил, че представената пред него заповед № 6-572 от 29.04.2015 г., с която един от елементите на допълнителното възнаграждение на касатора е определен на 0 %, първо е ирелевантна за спора и второ е административен акт, подлежащ на самостоятелен контрол, поради което неговият косвен съдебен контрол е недопустим. По въпроса, във връзка с които е допуснато касационно обжалване, относно начина на определяне на размера на брутното месечно възнаграждение, което се ползва като база за изчисляване на дължимите обезщетения по чл. 227, ал. 1 и чл. 199 З., в случаите когато военнослужещият е ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност до датата на уволнението си, настоящият съдебен състава намира следното: Законодателят е определил в чл. 234, ал. 1 З. обезщетенията на военнослужещите по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България да се определят на базата на брутното месечно възнаграждение, дължимо към датата на освобождаване от военна служба. Базата е брутното месечно възнаграждение, в което се включват основното месечно възнаграждение и допълнителните месечни възнаграждения за продължителна служба, за специфични условия при изпълнение на военната служба с постоянен характер и за образователна и научна степен "доктор" или за научна степен "доктор на науките. В § 1, т. 19 от ДР на З., е определено съдържанието на понятието "допълнителни възнаграждения с постоянен характер", по смисъла на закона като: "допълнителни възнаграждения, които се изплащат ежемесечно заедно с основното месечно възнаграждение за постоянно съществуващи фактори, утежняващи условията за изпълнение на военната служба за заеманата длъжност". Следва да се има пред вид и че по принцип законовата регламентацията на допълнителните възнаграждения на военнослужещите е изрична и тя се съдържа в чл. 213 и чл. 214 от З.. При сравнение между примерно изброените седем на брой допълнителни възнаграждения в чл. 213 и чл. 214 от З. и тези по чл. 234, ал. 1 З., се установява, че от тези седем, законодателят е предвидил в брутното месечно възнаграждение, въз основа на което се определя обезщетението на военнослужещите при освобождаване от военна служба, отстраняване от длъжност, преместване, увреждане и смърт, да се включват само три, тези по чл. 213 - за продължителна служба, по чл. 214, ал. 1, т. 1 - за специфични условия при изпълнение на военната служба и по чл. 214, ал. 1, т. 4 - за образователна и научна степен "доктор" или за научна степен "доктор на науките. От така цитираните норми следва извода, че в базата, въз основа на която се определя брутното месечно възнаграждение, въз основа на което следва да се изчислява обезщетението на военнослужещия /в случая по чл. 227, ал. 1 и чл. 199 З. / следва да включва два компонента: основното месечно възнаграждение и допълнителните месечни възнаграждения за продължителна служба, които се изплащат ежемесечно заедно с основното месечно възнаграждение за постоянно съществуващи фактори, утежняващи условията за изпълнение на военната служба за заеманата длъжност. В закона липсва изрична уредба на хипотезата, при която военнослужещият е ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност непосредствено до датата на уволнението си. Това е разбираемо, защото за времето през което трае този отпуск, военнослужещият не получава трудово възнаграждение, а обезщетение за временна нетрудоспособност. В тези случаи възниква въпросът - кое е брутното месечно възнаграждение, дължимо към датата на освобождаване от военна служба, когато към датата на освобождаване, военнослужещият е отработил само един работен ден от календарния месец /поради това, че за другите е ползвал отпуск/. Доколкото, както вече беше посочено, законово определената база е брутното месечно възнаграждение, включващо основното месечно възнаграждение и допълнителните месечни възнаграждения с постоянен характер, настоящият съдебен състав приема, че в тази хипотеза дължимите обезщетения следва да се изчисляват на база последното получено пълно брутно месечно възнаграждение. Основа за това тълкуване дава обезщетителният характер на вземането и факта че то е регламентирано при общо за всички военнослужещи основание – освобождаване от военна служба. Следва да се изхожда от принципно установените постановки, използвани обичайно от законодателя при уредбата на института за обезщетенията при освобождаване от служба /вж. в този смисъл решение по гр. д. № 946/2009 г. на ІІІ г. о. /, като бъде изключено приложението на всякакъв субективен критерии при определяне на дължимия размер на обезщетение. Имайки пред вид така даденият отговор на поставеният въпрос, настоящият съдебен състав намира въззивният акт за неправилен. Не се споделят изводите, възприемащи за релевантно брутното месечно възнаграждение от 1 525. 20 лв., с оглед издадената от директора на служба "Военна полиция" заповед № 6-572 от 29.04.2015 г., във връзка с Наредба № Н-11 от 31.08.2012 г. на министъра на отбраната за условията, размерите и реда за изплащане на допълнителни възнаграждения за специфични условия при изпълнение на военна служба от военнослужещите от служба "Военна полиция", определяща за ищеца, считано от 1.05.2015 г., 0 % размер на допълнително възнаграждение именно заради ползвания отпуск поради временна нетрудоспособност до датата на уволнението /вж. в този смисъл изявленията на представителя на ответната страна в съдебно заседание на 3.05.2017 г. / Доколкото последното получено от ищеца брутно месечно възнаграждение, включващо основно месечно възнаграждение и допълнителни такива с постоянен характер е в размер на 1869. 60 лв., то следва да се възприеме за брутно месечно възнаграждение, служещо за база за изчисление на дължимите обезщетения. /Съгласно заключението на приетата по делото експертиза, то включва основно месечно възнаграждение от 984 лв. и допълнителни месечни възнаграждения от 393. 60 лв. - 40 % за прослужено време, от 147. 60 лв. -за специални условия на труд и 344. 40 лв. - 35 % за служители от "Военна полиция"/. В. акт следва да бъде отменен и вместо това постановен друг, с който предявеният иск по чл. 227, ал. 1, вр. с чл. 234 З. да бъде уважен, като в полза на З. А. С. се присъди сумата от 6 888 лв., представляваща разлика между дължимото обезщетение от двадесет брутни месечни възнаграждения и изплатеното му такава от 30 504 лв., ведно със законната лихва. С оглед цената на иска, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, е недопустимо разглеждането на самостоятелната претенция за сумата от 619. 97 лв., представляваща разлика между полагащото се по чл. 199 ЗОВСРБ обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 42 работни дни в размер на 3 365. ЗЗ лв. и изплатеното такова в размер на 2 745. 36 лв., ведно със законната лихва. В полза на касатора, с оглед направеното искане и изхода на спора, следва да се присъдят всички направени по делото разноски, които възлизат на 1 310 лв. за адвокатско възнаграждение /600 лв. за първата и 710 лв. за въззивната инстанции/. В тежест на ответната страна следва да се възложи заплащането на дължимите държавни такси –от 376 лв. за първата инстанция и по 188 лв. за следващите инстанции и 100 лв. за експертиза. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение