Решение № 6404 от 25.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1402/2018 г.

Решение № 6404 от 25.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1402/2018 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационната жалба на директора на Дирекция "Местни данъци и такси" при Община С., чрез пълномощник, против решение № 227 от 12.12.2017 г. по адм. дело № 307/2017 г. на Административен съд - С., с което съдът е отменил АУЗД № РА 001297/17.08.2012 г., издаден от главен експерт в отдел "МДТ" при Община С., частично потвърден с решение № НОМ 204/12.09.2017 г. на директора на дирекция "МДТ" при общината. Касационният жалбоподател навежда доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът неправилно е приел извод за погасени по давност публични задължения, като се позовава на ТР № 2/12.04.2017 г. на Върховния административен съд. Иска отмяна на решението и произнасяне по съществото на спора с отхвърляне на подадената от А. Т. жалба. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът А. Т. оспорва жалбата като неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: Страните не спорят по фактите. Спорът е по приложението на закона. Предмет на обжалване пред първоинстанционния съд е АУЗД №РА 001297/17.08.2012 г., издаден от главен експерт в отдел "МДТ" при Община С., в частта, в която е потвърден с решение №НОМ 204/12.09.2017 г. на директора на Дирекция "МДТ" при общината. С него са определени задължения за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за 2007 г., 2008 г., 2009 г. и 2011 г., както и данък превозни средства за 2007 г. - 2010 г., ведно със законоустановените лихви за забава, на А. Т.. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че през 1998 г. Р. Т. е декларирала пред органите по приходите притежавани в съсобственост с А. Т. и П. Т. недвижими имоти - къща в гр. С. и имот с кадастрален № 8426, кв. ЗЗ, парцел 1 в Промишлена зона на гр. С. с площ 4006 кв. м. Със заповед № РД - 24 - 344/11.09.2000 г. на министъра на икономиката е признато право на обезщетение на наследниците на Д. Т. с компенсаторни записи по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 4, ал. 3, т. 1 а и т. 1 б ЗОСОИ за равностойността на одържавено недвижимо имущество - дворно място от 4567 кв. м., в това число застроена площ от 482 кв. м. Имотът е отписан от партидата на наследниците и е вписано обстоятелството, че за този имот няма неплатени публични задължения. През 2010 г. Таракчиева е получила покана за доброволно изпълнение на задължения за ДНИ, ТБО и данък МПС за притежаван и деклариран лек автомобил. На 13.07.2010 г. оспорващата е изпратила писмо до директора на Дирекция "Бюджет и финанси" към Община С., с което го е уведомила, че от 2000 г. не е собственик на имот, находящ се в Индустриална зона -С.. На 17.08.2012 г. е издаден оспорения пред първоинстанционния съд акт, с който органът е определил на Таракчиева задължения за ДНИ и ТБО за 2011 г. за имот, находящ се в гр. С.; за имот, находящ се в Индустриална зона гр. С. за периода 2005 г. - 2009 г., както и данък МПС за лек автомобил за периода 2005 г. - 2010 г. Актът е връчен на адресата на 25.08.2017 г. На 30.08.2018 г. Таракчиева е оспорила пред директора на Дирекция "МДТ" определените публични задължения и лихви за периода 2005 г. - 2011 г. включително поради изтичане на петгодишната погасителна давност и е поискала да се отпишат от данъчната партида на лицето. С решението на горестоящия орган АУЗ е потвърден в частта досежно определените публични задължения за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за 2007 г., 2008 г., 2009 г. и 2011 г., както и данък превозни средства за 2007 г. - 2010 г., ведно със законоустановените лихви за забава. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма, в съответствие с административнопроцесуалните правила. Предвид данните по делото и с оглед на направеното от оспорващата възражение за изтекла погасителна давност на публичното вземане, съдът е извършил анализ за приложението на този институт и съществуването на вземането. Приел е, че съгласно приложимата разпоредбата на чл. 171, ал. 1 ДОПК, към момента на издаване на акта 17.08.2012 г. давността не е била изтекла. Тя е прекъсната и е започнала да тече нова петгодишна давност. Актът е връчен на адресата на 25.08.2017 г. Жалбата до горестоящия орган е подадена на 30.08.2017 г. и в нея е наведено възражението за изтекла погасителна давност на задълженията. При тези факти съдът е обосновал извод, че към датата на сезирането на директора на Дирекция "МДТ" новият петгодишен давностен срок е изтекъл, тъй като възражението за новия период е направено за първи път с жалбата от 30.08.2017 г. Съдът е приел също, че АУЗ е незаконосъобразен по отношение на определените задължения за ДНИ и ТБО за 2007 г, 2008 г. и 2009 г. за имота, находящ се в гр. С., Индустриална зона, тъй като от представените по делото доказателства е установено, че към 11.09.2000 г. партидата за този имот на оспорващата е заличена и същата не дължи ДНИ и ТБО, защото не е данъчнозадължено лице. По тези мотиви съдът е отменил акта. Решението е правилно. Касационната инстанция приема, че съдът правилно е установил релевантните за спора факти и обстоятелства и е достигнал до обоснован правен извод. По силата на чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 3 ДОПК вземанията за ДНИ и ТБО са публични общински вземания. Съгласно чл. 171, ал. 1 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на петгодишен давностен срок, смятано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. В закон не е предвиден по-кратък срок за погасяване на публичните вземания за ДНИ и ТБО. Задълженията за лихви се разглеждат в същия режим, който е установен за главното задължение, като следва да се има предвид, че те и на самостоятелно основание са публични задължения съгласно чл. 162, ал. 2, т. 9 ДОПК, поради което към тях е приложим погасителният 5-годишен давностен срок. Съгласно чл. 172, ал. 2 ДОПК давността се прекъсва с издаване на акта за установяване на публичното вземане. Погасителната давност като юридически факт /бездействие на кредитора или ненастъпване на други погасителни обстоятелства/ не погасява правото на кредитора, а поражда правото на длъжника да възрази срещу дължимостта на вземането, което е насочено към кредитора. За изтекла погасителна давност може да се възразява и извънсъдебно, и в съдебен процес. П. произтича от материалноправното отношение между кредитора и длъжника. Възражението е право на длъжника да откаже изпълнение на кредитора си поради изтекла погасителна давност. Погасителната давност има за функция привеждането в съответствие на правното и фактическо основание - бездействието на кредитора е фактическото положение, в резултат на което, след изпълнение на предвидени в закона предпоставки, му се отказва възможността да го търси. В настоящия случай, както правилно е приел първоинстанционният съд, АУЗ е издаден на 17.08.2012 г., към която дата е прекъснат давностният срок. От прекъсването на давността започва да тече нова давност / арг. на чл. 172, ал. 3 ДОПК/. Фактът, че АУЗ е връчен през 2017 г., след изтичане на новия 5-годишен период, води до извод за погасяване на публичните задължения на А. Т.. С оглед изложеното изводът на съда, че към датата на връчването на АУЗ и към датата на издаване на потвърждаващото го решение на горестоящия административен орган, погасителната давност е била изтекла, е правилен. Цитираното от касатора ТР 2/12.04.2017 г. по ТД 3/2016 г. на Върховния административен съд е неотносимо за настоящия спор. Първоинстанционният съд е анализиран поотделно и в неговата съвкупност доказателствения материал по делото, а доводите и възраженията на страните са обсъдени и правилно преценени. По изложените съображения настоящата инстанция намира, че не са налице визираните в касационната жалба отменителни основания, поради което оспореният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. При този изход на спора претенцията на касатора за присъждане на разноски е неоснователна. Воден от горното, Върховният административен съд