Решение № 10027 от 9.11.2022 г. на ВАС, V о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на министъра на вътрешните работи, чрез процесуален представител, срещу решение 366 от 30.11.2021 г., постановено по адм. д. 481/2021 г., по описа на Административен съд Велико Търново /АС-Велико Търново/. Иска се отмяна на обжалваното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Подробни съображения излага в касационната жалба. Развива съображения за неправилност на решението и в частта за разноските. Претендира разноски. Ответникът И. Личев, чрез процесуален представител оспорва жалбата в писмен отговор и становище. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение първоинстанционният съд е отменил заповед 8121К-8680/08.07.2021 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 165, ал. 1 и ал. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), във връзка с чл. 12, ал. 1, т. 1 и чл. 14, ал. 1 и ал. 2 от Наредба 8121з-310 от 17 юли 2014 г. за преназначаване на държавните служители в Министерството на вътрешните работи и докладна записка 272р-14704/02.07.2021 г. И. Личев е временно преназначен от началник Сектор Противодействие на криминалната престъпност в отдел Криминална полиция при ОД на МВР - Велико Търново на ръководна длъжност началник на сектор Криминална полиция в Районно управление Димитровград при ОД на МВР Хасково, за срок от една година. Съдът е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган по чл. 158 от ЗМВР, но не в предвидената от закона форма, в нарушение на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон и целта на закона. Решението е правилно като краен резултат. Правилно съдът е счел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган /по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 3, вр. чл. 158, т. 4 от ЗМВР/. Съгласно чл. 165, ал. 1 ЗМВР, държавният служител може да бъде временно преназначен на същата или по-висока вакантна длъжност до заемането й или при отсъствие на титуляря над 30 дни по ред, определен с наредба на министъра на вътрешните работи. В ал. 2 на същия член е предвидено, че в случаите на временно преназначаване при мотивирана служебна необходимост не е необходимо съгласие на служителя. В заповед 8121К-8680/08.07.2021 г. на министъра на вътрешните работи е посочено, че във връзка с извършени кадрови промени в Районно управление Димитровград, за нормалното и пълноценно изпълнение на задачите по линия на Криминална полиция, за обобщаване и анализиране на информацията за състоянието, динамиката и тенденциите на престъпността, както и за осъществяване на непосредственото ръководство на сектора е необходимо на длъжността да бъде временно преназначен служител, притежаващ нужния професионален опит и квалификация. В оспорената заповед липсват фактически основания във вр. с възприетите от АО правни основания за нейното издаване. Цитираната по-горе разпоредба на чл.165, ал.2 ЗМВР изисква служебната необходимост да е мотивирана. Това означава да се изложени съображения в конкретика по отношение наличие на извънредни промени в оперативната обстановка, състоянието на престъпността и обществения ред, нормативни промени и/или промени във функционалните задължения на структурите(§ 1, т. 23 от ДР на ЗМВР). В конкретния казус оспорения акт не съдържа каквито и да е мотиви, от които да е видно, че са налице факти, обосноваващи приложението на разпоредбата на чл.165, ал.1 и ал.2 ЗМВР във вр. с легалната дефиниция на служебна необходимост по см. на § 1, т. 23 от ДР на ЗМВР, като мотиви в горния смисъл не се извличат от приетите по делото като доказателства документи, които са част от преписката по издаване на оспорения акт. На това основание крайният извод на АС-Велико Търново е верен, а обжалваното решение в тази част е обосновано. Правилно първостепенния съд, въпреки противоречивите си мотиви в частта относно разноските, е присъдил на жалбоподателя претендираните и доказани от него разноски за първоинстанционното производство в размер на 810 лева, предвид липсата на направено от ответната в първоинстанционното производство страна възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Предвид изложеното настоящият съдебен състав приема, че при постановяване на съдебния акт не са допуснати посочените от касатора нарушения по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което съдебното решение на АС-Велико Търново следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора разноски в полза на ответника по касация не се присъждат, защото тази страна както в отговора към касационната жалба, така и в депозираното в последствие писмено становище, е изразила претенция за разноски в полза на касатора ( каквото качество И. Личев в касационното производство няма), а доказателства за сторени разноски от Личев за касационната инстанция липсват. По тези съображения и на основание чл.221, ал.2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение