Решение № 14961 от 27.11.2012 г. на ВАС по адм. д. № 3114/2012 г.

Решение № 14961 от 27.11.2012 г. на ВАС по адм. д. № 3114/2012 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 131 и чл. 132 ДПК (отм.) във вр. с § 5, ал. 4 от ПЗР на ДОПК и § 4 от ПЗР на Административно-процесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на "Пил - 2000" ЕООД, чрез процесуален пълномощник, срещу Решение от 31.08.2011 г., постановено по адм. д. № 3371/2004 г. по описа на Софийски градски съд, Административно отделение, III "Г" състав, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ДРА № 280/25.09.2003 г., издаден от ръководител екип в ДП "Възраждане" при ТДД - гр. София в частта, потвърдена с Решение № 2217/26.11.2003 г. на Директора на РДД - гр. София, относно непризнато право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от "Алпин - ВВМ" ООД през данъчни периоди м. 10 - м. 12.2002 г. и м. 04.2003 г. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и нарушения при прилагането на материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че изведените от съда фактически изводи не съответстват на събраните по делото доказателства, от които следва извод, че са налице всички предпоставки за признаване на правото на данъчен кредит по горепосочените доставки. В тези насоки излага подобри съображения в жалбата и моли съда да отмени атакувания съдебен акт и отмени обжалвания РА. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София при ЦУ на НАП, редовно призован, в о. с. з. не се явява представител, не депозира писмено становище по релевираната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбите касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е депозирана от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14 - дневен преклузивен срок, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Предмет на обжалване в производството пред Софийски градски съд е ДРА № 280/25.09.2003 г., издаден от ръководител екип в ДП "Възраждане" при ТДД - гр. София, потвърден с Решение № 2217/26.11.2003 г. на Директора на РДД - гр. София, в частта, с която не е признато право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от "Алпин - ВВМ" ООД през данъчни периоди м. 10 - м. 12.2002 г. и м. 04.2003 г. в общ размер от 9 366.50 лв., ведно с начислената върху тази сума лихва за забава в размер на 539.28 лв. За да отхвърли жалбата, първоинстанционният съд е приел, че ДРА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на приложимите административно производствени правила и в съответствие с материалния закон. След анализ на събраните по делото доказателства, съдът е приел за установена хипотезата на чл. 65, ал. 4, т. 4 от ЗДДС (отм.), въз основа на което е формирал извод за наличие на пречка за възникване на правото на данъчен кредит поради неоткриване на доставчика по процесните фактури на декларирания от него данъчен адрес. В резултат на това е приел за недоказани както начисляването на данъка, така и реалността на доставките. Настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно в частта, с която е отхвърлена жалбата срещу процесния РА, с който не е признато право на приспадане на данъчен кредит за д. п. м. 04.2003 г. В тази си част съдебният акт е постановен след обсъждане на събраните по делото доказателства съобразно доказателствената им сила и при правилно разпределение на доказателствената тежест в процеса, в резултат на което са формирани обосновани и логически издържани фактически и правни изводи. Граматичното и систематично тълкуване на приложимите към релевантните данъчни периоди разпоредби на чл. 64 във вр. с чл. 55, ал. 6 и чл. 65, ал. 4 от ЗДДС (отм.) сочи, че възникването на правото на приспадане на данъчен кредит е обусловено от една страна от кумулативната даденост на законоустановените предпоставки на регламентирания сложен фактически състав, а от друга - от липсата на пречките, визирани в чл. 65 от ЗДДС (отм.). Съобразно ал. 4, т. 4 от посочената норма, данъчният орган следва да откаже право на приспадане на данъчен кредит по всяка една доставка в размера по ал. 5, ако се установи, че за нея или по преходна доставка, доставчикът не е представил доказателства от значение за определяне на данъчните му задължения в указания срок, вкл. и доказателства за извършване на доставката, за счетоводната отчетност във връзка с нея и за определяне на предходните такива. В случая, както в хода на ревизионното, така и в рамките на съдебното производство, доставчикът "Алпин - ВВМ" ООД не е открит на декларирания от него данъчен адрес, респективно - не е представил доказателства от значение за определяне на данъчните му задължения, поради което правилен е изводът на първоинстанционния съд за наличие на пречка за признаване на правото на приспадане на данъчен кредит на получателя по тези доставки. Независимо, че в хода на делото от фактическа страна е установено, че между касатора и посочения във фактурите доставчик е възникнало облигационно правоотношение, както и, че стойността на фактурите и начисления по тях ДДС са отразени в подадените справки - декларации за ДДС за съответните данъчни периоди и към 14.04.2010 г. доставчикът няма задължения към републиканския бюджет, то сами по себе си и в съвкупност тези обстоятелства не доказват реалното изпълнение на доставките и счетоводната отчетност във връзка с тях. Тъй като съобразно разпоредбите на чл. 6 във вр. с чл. 63 и чл. 64 от ЗДДС (отм.) установяването на обективното извършване на доставките е определящо за признаването на претендираното материално право на данъчен кредит, то липсата на каквито и да е доказателства в тази насока е достатъчно основание да се приеме, че не са налице кумулативно изискуемите предпоставки за признаване на претендираното право на данъчен кредит по процесните фактури за данъчен период м. 04.2003 г. Аргументи за обратното не могат да се извлекат от служебно известното на съда Решение на Европейския съд по правата на човека по делото "Булвест срещу България", което е постановено във връзка с различен фактически състав, при който спорът е концентриран само върху късното начисляване на ДДС, но не и върху реалността на доставките. При неустановеност на същите обаче, правилен се явява изводът на първоинстанционния съд, че релевираната жалба е неоснователна в тази й част. Като е отхвърлил същата, решаващият състав е постановил правилно решение, което в тази му част следва да бъде оставено в сила. В останалата част досежно д. п. м. 10 - м. 12.2002 г., атакуваният съдебен акт е неправилен поради нарушение на материалния закон. Съобразно обективираните в ДРА констатации, за данъчни периоди 7.10.2002 г. - 31.01.2003 г. е издаден влязъл в сила ДАПВ № 360/14.03.2003 г., с който на касатора е възстановена сумата от 13 893.63 лв. Съпоставката на ревизираните периоди по ДРА и ДАПВ сочи, че е налице идентитет между тях за месеците октомври, ноември и декември 2002 г. Този релевантен факт мотивира настоящия състав да приеме, че за посочените данъчни периоди с издадения ДАПВ е признато правото на данъчен кредит на жалбоподателя в размера, посочен в депозираната справка-декларация. Този извод следва пряко от спецификата на ДАПВ, който по аргумент от чл. 115, ал. 1 от ДПК (отм.) представлява данъчен акт, с който се определят данъчни задължения. С настъпването на неговия стабилитет, ДАПВ е проявил своето типично право действие, поради което същият може да бъде изменян само при условията на чл. 115 и чл. 116 от ДПК (отм.). В тези хипотези компетентен да възложи новата данъчна ревизия е регионалния данъчен директор, който следва и да определи компетентния за извършването й данъчен орган. Тъй като в случая актът за възлагане на данъчна ревизия е издаден от Началника на ДП "Възраждане", без същият да притежава материална компетентност за това, то аналогичен извод следва и по отношение на определения от него актосъставител на процесния ДРА. Същият, като издаден от материално некомпетентен орган, е нищожен в коментираната му част, поради което първоинстанционното решение в тази му част следва да бъде отменено като неправилно и вместо него постановено друго, по съществото на спора, с което се обяви нищожността на ДРА досежно частта, с която е отказано право на приспадане на данъчен кредит за д. п. м. 10.-12.2002 г. за сумата от 7 766.50 лв., ведно с начислената върху нея лихва за забава в размер на 463.86 лв. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение