Решение № 3105 от 25.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2220/2025 г.

ВАСОсмо отделение25.03.2025 г.докладчик Таня Комсалова

Диспозитив

ОТМЕНЯ изцяло Решение 112/16.01.2025 г., постановено по адм. дело 87/2024 г. на Административен съд - Враца, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ Ревизионен акт Р-04000621000204-091-001/11.09.2023 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Велико Търново, в частта потвърдена с Решение 108/19.12.2023 г., на Директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Велико Търново, при ЦУ на НАП, с която е коригиран декларираният от Протеус Пропъртис ООД резултат по СД по ЗДДС за данъчен период месец Ноември 2020 г. от ДДС на възстановяване в размер на 199 222,35 лева на ДДС за възстановяване в размер на 30 лева, в резултат на отказано право на данъчен кредит в размер общо на 199 192,35 лева.

ОСЪЖДА Националната агенция за приходите да заплати на Протеус Пропъртис ООД, ЕИК 205142532, гр. Враца, бул. Христо Ботев 78, офис 205, сумата от 17 194 /седемнадесет хиляди сто деветдесет и четири / лева, разноски за касационната инстанция.

Решението е окончателно.

Председател: /п/ СВИЛЕНА ПРОДАНОВА Членове: /п/ РОСИЦА ДРАГАНОВА/п/ ТАНЯ КОМСАЛОВА

Мотиви

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на "Протеус Пропъртис" ООД, подадена чрез процесуалния му представител адв. Попов, против Решение 112/16.01.2025 г., постановено по адм. дело 87/2024 г. на Административен съд - Враца, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт /РА/ Р-04000621000204-091-001/11.09.2023 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Велико Търново, в частта потвърдена с Решение 108/19.12.2023 г., на Директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /ОДОП/ - гр. Велико Търново, при ЦУ на НАП, с която е коригиран декларираният от Протеус Пропъртис ООД резултат по СД по ЗДДС за данъчен период месец Ноември 2020 г. от ДДС на възстановяване в размер на 199 222,35 лева на ДДС за възстановяване в размер на 30 лева, в резултат на отказано право на данъчен кредит в размер общо на199 192,35 лева. Касаторът оспорва първоинстанционното решение като поддържа касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон. Обобщени оплакванията са свързани с това, че необосновано спрямо събраните по делото доказателства, вкл. и приетото заключение по допуснатата ССчЕ, първостепенният съд е достигнал до извода за липсата на реално осъществена доставка по процесните фактури, вкл. и че същите не отговарят на изискванията на чл. 114 от ЗДДС, респ. чл. 226 от Директива 2006/112/ЕО, а оттам и за неосъществен в неговата цялост на фактическия състав на чл. 68, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 от ЗДДС, съдържащ материално правните предпоставки за възникването на правото на данъчен кредит, и че не е изпълнило формата предпоставка за неговото упражняване, дефинирана в чл. 71, т. 1 от ЗДДС, свързана с притежанието на данъчен документ, в случая фактура, съставен в съответствие с изискванията на чл. 114 от ЗДДС. Позовава се и на практиката на СЕС, според която при изпълнени формални и материално правни изискванията относно надлежното възникване и упражняване на правото на данъчен кредит по пряката доставка, правото на ДК не може да се откаже с мотив за недоказана кадрова, техническа и материална обезпеченост на доставчиците и непредставяне на доказателства за произход, транспорт и за счетоводно отразяване на доставката н счетоводството на доставчика, освен ако приходната администрация не докаже, че ДЗЛ знае или е трябвало да знае, че участва в измама с ДДС, а такива обстоятелства/обективни данни не се установяват. Подробни съображения в тази връзка са изложени в касационната жалба. Настоява за отмяна на първоинстанционното решение с разрешаване спора по същество със съответна отмяна на РА в оспорената му част. Претендира сторените по делото разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за понасянето им. Ответната страна - Директор на Дирекция "ОДОП " гр. Велико Търново при ЦУ на НАП, чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения, изложени в депозиран писмен отговор. Моли съда да остави в сила оспорваното решение като правилно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция, за което представя и списък по чл. 80 от ГПК. Прокурорът от Върховната касационно прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Осмо отделение, след като прецени наведените касационни доводи, както и валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, в изпълнение изискванията на чл. 218, ал. 1 и ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, който е неблагоприятен за нея и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е основателна. Предмет на оспорване в производството пред Административен съд Враца е била законосъобразността на РА Р-04000621000204-091-001/11.09.2023 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Велико Търново, в частта потвърдена с Решение 108/19.12.2023 г., на Директора на дирекция "ОДОП - гр. Велико Търново, при ЦУ на НАП, с която е коригиран декларираният от Протеус Пропъртис ООД резултат по СД по ЗДДС за данъчен период месец Ноември 2020 г. от ДДС на възстановяване в размер на 199 222,35 лева на ДДС за възстановяване в размер на 30 лева, в резултат на отказано право на данъчен кредит на основание чл.68, ал. 1. т. 1 и чл. 69 от ЗДДС, във връзка с чл. 9 от ЗДДС в размер общо на 199 192,35 лева, по две фактури: фактура 1/26.11.2020 г. с предмет лиценз за комуникационен сървър - 595 бр. с ед.цена 813,03 лева. на обща стойност 580 503,42 лева, в т.ч. данъчна основа 483 752,85 лева и ДДС 96 750,57 лева, и фактура 2/30.11.2020 г. с предмет лиценз за комуникационен сървър - 630 бр. с ед.цена 813,03 лева на обща стойност 614 650,68 лева, в т.ч. данъчна основа 512 208,90 лева и ДДС 102 441,78 лева, и двете издадени от МАКССОФТ 2020 ЕООД. След извършената проверка по реда на чл. 160, ал. 2 ДОПК съдът е приел, че ревизията е надлежно възложена и РА, е издаден от компетентни органи по приходите и подписан с валидни квалифицирани електронни подписи, за което се е позовал вкл. и на неоспореното заключение по допусната СТЕ. В съдебното решение не са направени констатации за допуснати съществени процесуални нарушения при ревизията. За да обоснове изводите си за материалната законосъобразност на утежняващия положението на жалбоподателя РА, първостепенният съд е установил следното от фактическа и правна страна. През ревизирания период Протеус Пропъртис ООД е извършвало дейност - търговия на едро с компютри, периферни устройства за тях и програмни продукти, като няма назначени на трудов договор лица и не са изплащани възнаграждения по извънтрудови правоотношения през 2020 г. Установил е, че МАКССОФТ 2020 ЕООД е издал процесните фактури, включил е същите в счетоводните си регистри, начислил е данъка по тях по реда на чл. 86 от ЗДДС, както и че разплащането (пълният размер на ДО и начисления ДДС) е по банков път. Приел е, че и двете фактури, съдържат посоченото по-горе описание относно предмет, брой стоки, ед.цена, ДО и начислен ДДС и обща стойност на фактурата. Фактурираните доставки са осчетоводени от ревизираното лице по дебита на счетоводна сметка 304/2 лиценз за комуникационен сървър, съответно е на лице надлежно счетоводно отразяване и на извършеното плащане. Тези факти са установени въз основа на събрания в хода на ревизията доказателствен материал, както и от приетото по делото заключение по допусната ССчЕ. Съдът е анализирал ангажираните в хода на ревизията писмени доказателства и обяснения, представени както от Протеус Пропъртис ООД така и от МАКССОФТ 2020 ЕООД, във връзка с изпълнението на спорните доставки, при което е установил, следното: На лице е Рамково споразумение за доставка на телекомуникационно оборудване и лицензи 0003/2020 г. от 23.11.2020 г., сключено между възложителя Протеус Пропъртис ООД и изпълнителя МАКССОФТ 2020 ЕООД, с предмет доставка на лицензи за комуникационен сървър, IP РВХ телефонни централи, платки за телефонни централи, телефони, друго оборудване, резервни части и аксесоари, което телекомуникационното оборудване ще бъде доставяно за сума, не по-малко от 6 000 000 евро без ДДС годишно, съгласно писмена заявка и техническа спецификация към нея от възложителя. Налични са и заявка от ревизираното дружество и ценова оферта от страна на доставчика му от 24.11.2020 г. за доставка на 1 225 бр. лицензи за комуникационен сървър на обща стойност без ДДС 995 961,75 лв., както и приемо-предавателни протоколи от дата, съответстваща на датата на фактурата, и таблици - приложения към тях, съдържащи според обясненията на жалбоподателя серийни номера и кодове на закупените от Протеус Пропъртис ООД лицензи за комуникационен сървър. Установено е също така и че според обясненията на представляващия ревизираното лице стоките, лиценз за комуникационен сървър на обща стойност 995961,75 лева, получени от МАКССОФТ 2020 ЕООД, са препродадени на BPM- Branko Project Management LTD, получени са като електронен файл на електронната поща на управителя на Протеус Пропъртис ООД, а при продажбата им са изпратени по идентичен начин на клиента, разработчик и собственик на софтуера, за който се отнасят процесните лицензии, е компания базирана в Хонг Конг, като за това свое твърдение е приложил писмо от дружество Trans-Global Hong Kong Development Company Ltd. Във връзка с използване предметът на процесните доставки в облагаемата икономическа дейност на Протеус Пропъртис ООД, в хода на ревизията са ангажирани Рамково споразумение за доставка на телекомуникационно оборудване и лицензи 0001/05.10.2020 г., сключено между възложителя BPM-Branko Project Management LTD, дружество регистрирано в САЩ и изпълнителя Протеус Пропъртис ООД, с предмет доставка на лицензи за комуникационен сървър. IP РВХ телефонни централи, платки за телефонни централи, друго оборудване, резервни части и аксесоари, на цена не по-малко от 6 000 000 евро без ДДС годишно, съгласно писмена заявка и техническа спецификация към нея от възложителя, при уговорен начин на плащането й - аванс минимум 15% от цената на оборудването, а остатъкът - до 30 дни след доставката, което рамково споразумение е със срок от 2 години. От страна на жалбоподателя за доказване изпълнението на рамковото споразумение са представени заявка от ВРМ- Branko Project Management LTD и ценова оферта от страна на ревизираното дружество от 21.10.2020 г. за доставка на 1 225 бр. лицензи за комуникационен сървър, без превод от английски на български език. Във връзка с тях от ревизираното дружество са издадени следните фактури, намерили счетоводно отражение по кредита на счетоводна сметка 304/2 лиценз за комуникационен сървър, а именно: фактури 5/26.11.2020 г., 6/27.11.2020 г. и 7/30.11.2020 г. /л.283 гръб - 285 гръб/, към които са приложени приемо-предавателни протоколи от дата, съответстваща на датата на фактурата, както и таблици - приложения. Според данните в таблиците - приложения, в тях са описани серийни номера и кодове на продадените от Протеус Пропъртис ООД лицензи за комуникационен сървър. Също така са били представени документи на чужд език, именувани Apostille и Delawer. Предвид откритото по искане на ответника Директор на Дирекция ОДОП - Велико Търново на основание чл.193, ал.1 във вр. с ал.3 от ГПК и във вр. с чл. 144 от АПК във вр. и § 2 от ДР на ДОПК, открито производство по оспорване на истинността на приемо-предавателни протоколи между жалбоподателя и Brаnkо Project Management от 26.11.2020 г., 27.11.2020 г. и 27.11.2020 г., съответно към фактури 5, 6 и 7, както и приемо-предавателни протоколи, между жалбоподателя и МАКССОФТ 2020 ЕООД от 26.11.2020 г. и от 30.11.2020 г. към фактури 1 и 2 от същите дати - по отношение на тяхната дата и съдържанието им, а също и по отношение на тяхната истинност и авторство, е констатирано, че от страна на жалбоподателя не са ангажирани доказателства за доказване тяхната истинност, което не дава основание за други изводи, освен направените от извършващите ревизията органи по приходите. Прието е, че оспорването е проведено успешно, поради което и на основание чл. 194, ал. 2 ГПК същите следва да бъдат изключени от доказателствата по делото. Въпреки това е анализирано тяхното (на приемо-предавателните протоколи и на таблиците към тях) съдържанието, което наред с това на самите фактури е прието, че не може да се установи този лиценз за комуникационен сървър за кой сървър е предназначен - какво е неговото наименование, кой е неговия разработчик, кой е носител на авторското право за разпространение и т.н., в резултат липсва индивидуализация на фактурираните доставки (пряката и тази по последващата реализация), от което произтича и невъзможността да бъде установено въз основа на обективни данни, какво включват същите и дали са действително извършени от процесните доставчици. Прието е, че предметът на доставката лиценз за комуникационен сървър, е услуга, а не стока, тъй като не отговаря на определението, дадено в § 1, т. 25 от ДР на ЗДДС за стандартен софтуер, доколкото предметът на доставките лицензи за комуникационен сървър, не е записан на технически носител, а е предоставен по електронен път чрез електронно съобщение, т.е. липсва един от елементите, които са изрично регламентирани в определението и следователно същият не може да се определи като стандартен софтуер. Тази непълнота на фактурите съдът е приел, че възпрепятства доказването на реалното извършване на услугата и установяването на настъпило данъчно събитие, поради което е и достатъчно основание за отказ на право на данъчен кредит, при положение, че същите не изпълняват изискването на чл. 114, ал. 1, т. 9 ЗДДС, както и тези на т. 6 и 7 от чл. 226 от Директивата, с позоваване на разрешението, дадено с Решението по дело С- 271/12 на СЕС, Решение по дело С-368/09 на СЕС и Решение по дело С-516/14 на СЕС. В обобщение са изложени съображения, че жалбоподателя не се е справил с възложената му доказателствена тежест докаже материалноправните предпоставки за упражняване правото на приспадане на ДДС, така както същите са очертани в чл.68, ал.1, т.1 и чл.69, ал.1, т.1 от ЗДДС точно транспониращи чл.168, б.б от Директива 2006/112, както и формалното такова на чл. 71, т. 1 от ЗДДС, съответно чл. 226 от Директива 2006/112/ЕО. При тези фактически и правни установявания, съставът на АС - Враца е възприел материалната законосъобразност на РА в оспорената му пред съда част. Така постановеното решение от Административен съд Враца, е валидно и допустимо, но неправилно. На първо място следва да се посочи, че изцяло се споделят съображенията от фактическа и правна страна на първата съдебна инстанция относно валидността на РА и липсата на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила при неговото постановяване, към които касационната инстанция препраща на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК, предвид и на липсата на съответни оплаквания от касатора. Оплакванията в касационната жалба за неправилност на решението на административния съд са свързани с необосноваността на изводите от фактическа страна за липсата на реквизити в спорните фактури и за липсата на реално осъществени доставки на услуги по фактурите, издадени от МАКССОФТ 2020 ЕООД, респ. по тези, издадени от Протеус Пропъртис ООД към неговия клиент, и с произтищатото от това негово постановяване в противоречие с материалния закон. По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: Принципно правилно първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест между страните, отделил е точно спорните моменти по делото от безспорните и в съответствие с това е обсъдил релевантните предпоставки за възникване и упражняване правото на данъчен кредит от страна на "Протеус Пропъртис" ООД по процесните данъчни фактури. Разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 ЗДДС обуславят възникването на правото на приспадане на данъчен кредит от кумулативното осъществяване на елементите на регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав, който наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС. В практиката си Върховният административен съд приема, че за да възникне и да се упражни законосъобразно правото на данъчен кредит, е необходимо по безспорен начин да се установи, че стоката фактически е предадена от доставчика на получателя и/или услугата е действително извършена чл. 6, ал. 1, чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 25, ал. 2 ЗДДС. Касае за материално право в полза на получателя по фактурираните доставки и принципно правилно съдът е приел, че е негова доказателствената тежест да установи реалното изпълнение на спорната доставка /така и общото правило на чл. 154 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК/. Следва да се посочи, че обезпечеността на доставчиците материално-техническа и кадрова не е предпоставка за правото на данъчен кредит и в този смисъл е и съдебната практика на СЕС решение по дело С-324/11 (Gabor Toth), решение по съединени дела C-80/11 и С-142/11 (Mahageben kft и Peter David) и решение С-18/13 ("Макс Пен"), която е възприета и в решенията на ВАС. Съгласно тази практика липсата на обезпеченост на доставчика не може да рефлектира върху правото на данъчен кредит за получателя по доставките, освен ако приходната администрация или съда не установят, че е налице данъчна измама с участието и/или със знанието на получателя по доставките. Констатации, че задълженото лице е участвало в данъчна измама или е имало знанието за такава, не се установяват от органите по приходите, при доказателствена тежест за същите. Нередности при прекия доставчик, при установено предаване на стоката/респ. извършването на услугата и последващата й реализация за целите на икономическата дейност на получателя, също не влияе на правото на приспадане на данъчен кредит за получателя. В решението на Съда на Европейския съюз от 21.06.2012г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11г., се дава тълкуване на закона в смисъл, че член 167, член 168, буква а), член 178, буква а) и член 273 от Директива 2006/112 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае право на приспадане, поради това че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на данъка върху добавената стойност, или поради това че въпросното данъчнозадължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в Директива 2006/112 процесуални и материалноправни условия за упражняването на правото на приспадане и данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измама от страна на въпросния издател. Няма пречка това разбиране да бъде съответно пренесено и на плоскостта на извършването на услугите. Изводът на решаващия съд за доставка на услуга по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗДДС е обосновано, но този за липсата на реалност на облагаемите доставки е формиран в противоречие със събраните по делото доказателства. Макар и необосновано да се поддържа в касационната жалба, че в случая се касае доставка на стока по смисъла на чл. 6, ал. 1 от ЗДДС (съобразява се чл. 5, ал. 1, предл. последно от ЗДДС и легалното определение, дадено с § 1, т. 25 от ДР на ЗДДС, въз основа на които и конкретните факти по делото не може да се приеме, че се касае до доставка на стандартен софтуер, а до доставка на права на ползване, т.нар. лицензии, на такъв, което в същността си е доставка на услуга по смисъла на чл. 9 от ЗДДС), то основателни са оплакванията на касатора, че извършването на услугите (вкл. и тези във връзка с използването им за последващи облагаеми такива) е доказано съобразно приложените писмени доказателства Рамкови споразумения, фактури, приемо-предавателни протоколи, ведно с таблици към същите, доказателства за плащане (по банков път) и съответните счетоводни документи. Тези документи, макар и частни, имат своята доказателствена сила, като необосновано спрямо доказателствата по делото първостепенният съд е приел, че същата на част от тях е оборена. По отношение на откритото производство по чл. 193 от ГПК. На първо място следва да се посочи, че в битието си на частни свидетелстващи документи (оспорените са именно такива), те не се ползват със задължителна материална доказателствена сила, а същата не обхвата и датата на съставянето им, поради което не е било нужно откриване производство по реда на чл. 193 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК по възражението за неистинност (в смисъл на вярност) на тяхното съдържание и по отношение на тяхната дата. Доколкото съдът не е обвързан с материалната доказателствената сила на частните свидетелстващи документи, и я преценя всякога по вътрешно убеждение въз основа на събраните по делото доказателства, то защитата не е подчинена на изискванията за оспорване истинността на документа, а що се касае до формалната доказателствена сила, с която се ползват всички частни документи, то тя не обхваща в никой случай и датата на съставяне (виж чл. 180 и чл. 181 от ГПК), поради което и също защита на третото лице, на което се противопоставя не е по пътя на оспорването по реда на чл. 193 от ГПК (в този смисъл виж и проф. д.ю.н. Живко Сталев, Българско гражданско процесуално право, издателство Сиела, Глава ХI Доказателства и доказателствени средства). В тази насока следва да се подчертае, че оспорените документи са представени още през месец Декември 2020 г. на вниманието на ревизиращите органи в хода на възложената с РИП П-04000620214476-0РП-001/21.12.200 г. проверка на Протеус Пропъртис ООД, във връзка с претендирания ДДС за възстановяване по СП по ЗДДС (виж протокол на л. 207 от адм.д. 87/21), най-сетне представени са и в оригинал още на 11.02.2021 г. на вниманието на ревизиращите (виж протокол на л. 289 от досието по адм. дело 87/21), част са и от доказателствата, събрани в хода на ревизията на доставчика, т.е. не може да се приеме тезата, че са съставени с оглед и единствено само нуждите на ревизията, а във всички случаи са и с достоверна дата от 29.12.2020 г. (депозираното им хода на казаната проверка), т.е. преди образуването на самото ревизионно производство. Що се касае до оспорената автентичност на посочените частни документи, то макар и правилно съдът да е подчертал, че доказателствената тежест за установяването й предвид откритото производство по чл. 193 от ГПК е на оспорващия (така чл. 193, ал. 3, изр. последно от ГПК), то предвид обхвата на дължимата проверка, очертан в чл. 194 от ГПК, и безспорната наличност и отразяването на същите тези документи в счетоводствата на доставчика и получателя, потвърждаването им посредством дадените писмени обяснения и тяхното депозиране, в хора на двете ревизионни производства и предхождащата ги проверка от представляващия съответния търговец, то приложение намира и правилото на чл. 301 от Търговския закон. Т.е. най-късно на датите, на които са депозирани, е настъпил ефектът на потвърждаване на действията, дори и да се приеме, че са извършени без представителна власт от името на съответния търговец. В този смисъл дали подписът за "предал стоките" да не е на представляващия дружествотодоставчик/или на дружеството-получател, то по аргумент от чл. 301 от ТЗ това обстоятелство би било ирелевантно, след като нито доставчикът, нито получателят не само не са оспорили евентуално извършените от негово име без представителна власт действия, но всеки един от тези търговци е включил спорните фактури в дневниците си за продажби за процесните периоди. В случая обаче не може да се приеме, че като е приел обратното и че следва да приложи последиците на чл. 194, ал. 2 от ГПК, първостепенният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото при обсъждане на решаващите си изводи от фактическа и правна страна е подложил в крайна сметка на анализ посочените писмени доказателства. В този порядък следва да се споделят възраженията на касатора, за необоснованост на изводите на състава на АС Враца за неопределеност на престацията на доставчика, което съответства на фактическите изводи на органите по приходите, доколкото не са взети в предвид обясненията на ревизираното лице, съответно цитираните по-горе доказателства, от които следва, че лиценза за комуникационен сървър в същността си е код, който след въвеждане на компютър, сървър или смарт телефон, отключва софтуер, така че да управлява съответното устройство с функции на телефонна централа. Видно от доказателствата, лицензът е по веригата от доставки е представен като комбинация от два кода, като за използването му е необходимо въвеждане на правилната комбинация. Съдът неправилно се е фокусирал всъщност единствено и само върху изложеното разбиране на органите по приходите, доколкото при това положение не може да се приеме, че предметът на доставката не индивидуализиран в съответствие с изискванията на чл. 114, ал.1, т. 9 от ЗДДС, респ. с чл. 226, т. 6 от Директива 2006/112/ЕО. Същността на самата доставка, изключва необходимостта от по-детайлно нейно индивидуализиране. Дори да се приеме, че с посочения предмет на доставките фактурите са непълни, то с представянето на доказателства за действителното им извършване до постановяването на решението за отричане на данъчното предимство това опущение се преодолява /вж. т. 2 от диспозитива на решението на Съда по дело С-271/12/. Както правилно поддържа и касатора установяването на създателя на софтуера не е предпоставка за възникване на правото на приспадане. Вида на софтуера и неговото приложение са ясно разяснени на органите по приходите, отделно са приложени и доказателства от неговия разработчик. Неговото индивидуалзиране във фактурите, предвид използвания начин на индивидуализирание на спорните лицензии, не е било необходимо, вкл. и в аспекта на правилото на чл. 114 от ЗДДС, респ. това на чл. 226 от Директива 2006/112/ЕО. Очертаната верига от доставки също при конкретните данни не би могла да се обвърже с получаване на недължимо данъчно предимство, вкл. и при твърдение за подбор на доставчика и получателя по начин предполагащ придобиване на право на приспадане по облагаема доставка и последващо извършване на доставка на услуга, в полза на търговец от трета страна, при положение че данъчната основа и начисления ДДС по спорните доставка е разплатен по банков път в полза на доставчика и същият го е начислил като задължение към бюджета. Поради изложеното настоящият касационен състав намира, че съдът неправилно е отхвърлил жалбата като е приел, че данъчният кредит следва да бъде отказан, поради липсата на доставка по смисъла на чл. 9 от ЗДДС, а и на доказателства за последващото й използване в облагаемата икономическа дейност на търговеца, вкл. и поради неизпълнение на формалното изискване на чл. 71, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 114 от ЗДДС. По тези съображения оспореното решение на Административен съд - Враца следва да се отмени като необосновано и постановено при неправилно приложение на материалния закон, и да се постанови друго по съществото на спора, с което да се отмени РА в оспорената му част. Посоченото обосновава и извода за неправилност на съдебния акт и в частта му за разноските. Разноски: При този изход на спора и своевременното заявената претенция пред ВАС за това, на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК на касатора следва да се присъдят сторените в касационната инстанция разноски, съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за понасянето им, или сумата от общо 17 194 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение