Решение № 3815 от 20.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 11383/2021 г.

Решение № 3815 от 20.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 11383/2021 г., VI о., докладчик съдията Хайгухи Бодикян Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Н. М. от гр. Хасково, чрез процесуалния представител адв. В. Ч. против решение № 560/27.10.2021 г. по адм. дело № 831/2021 г. на Административен съд – Хасково с което е отхвърлена жалбата на Н. М. срещу решение № 1012-26-308-1/26.07.2021 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт/ТП на НОИ/ - Хасково с което е отхвърлена жалбата й срещу задължителни предписания № 3Д 1-26-00958561 от 06.07.2021 г. на контролен орган на ТП на НОИ – Хасково и са присъдени разноски. Поддържат се оплаквания за нищожност и неправилност поради съществени нарушения на съдопроизводствени правила, поради необсъждане на относими за спора доказателства и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК. Иска се отмяната на съдебния акт и постановяването на друг с който да се обявят за нищожни задължителните предписания. Претендира присъждане на разноски. Ответникът – директора на ТП на НОИ – Хасково, чрез старши юрисконсулт Д. С. изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли решението да бъде потвърдено като правилно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Като е отхвърлил жалбата на Н. М. срещу решение № 1012-26-308-1/26.07.2021 г. на директора на ТП на НОИ – Хасково, административният съд е приел, че към датата на регистрация по чл. 1, ал. 1 от Наредба за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица и български граждани на работа в чужбина и морските лица /НООСЛБГРЮМЛ/ и към датата на издаване на оспорения пред първоинстанционният съд акт, тя не е попадала в хипотезата на самоосигуряващо се лице, тъй като не е отговаряла на изискванията заложени в чл. 4, ал. 3, т. 4 от Кодекс за социално осигуряване /КСО/. Решението е валидно, допустимо и правилно. От фактическа страна е установено, че Н. М. е подала заявление с вх. № 2112-26-302/23.06.2021 г. за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, като в тази насока е поискано от ръководител ПО при ТП на НОИ – Хасково да се установят данни за осигурителния стаж и доход на лицето за периода от 30.05.2014 г. до 03.01.2017 г. Бил е изготвен констативен протокол № КВ-5-26-00958443/06.07.2021 г. Установено е, че Н. е регистрирана съгласно Наредба № 3/29.01.1999 г. като земеделски стопанин, като към спорния период е заявила отглеждането на 25 броя кокошки – носачки. Въз основа на гореизложеното е била поискана информация от базата данни за идентификация и регистрация на животни /СИРЖ/. Справката извършена на 05.07.2021 г. е установила, че лицето няма регистриран животновъден обект. Според фактите и получената информация са били издадени задължителни предписания с № Д-1-26-00958561/06.07.2021 г. за заличаване на подадените данни по реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО за периода 01.05.2014 г. до 31.12.2016 г. Недоволна, Н. М. е обжалвала издадения административен акт пред горестоящият административен орган, а именно – директорът на ТП на НОИ – Хасково, който е потвърдил задължителните предписания и е отхвърлил жалбата на Н. М., като е възприел констатациите на контролния орган от извършената проверка. Първоинстанционният съд обосновано е приел в обжалваното решение, че оспореният административен акт и потвърдените с него задължителни предписания са издадени от компетентен по смисъла на чл. 108, ал. 1, т. 3 КСО орган, в предписаната от закона форма и не се установяват други съществени пороци, които да обосновават нищожност на акта, както необосновано се излага в касационната жалба. Неоснователен е и доводът на жалбоподателя за нищожност на акта поради некомпетентен контролен орган и изтекъл преклузивен срок по чл. 30 от Инструкция № 1 от 03.04.2015 г. за реда и начина за осъществяване на контролно-ревизионна дейност от контролните органи на Националния осигурителен институт. Съгласно константната съдебна практика, за да бъде нищожен административният акт той следва да е засегнат от особено тежък порок, който да е пречка актът да породи целеното от издателя действие. Съобразно посочения критерий нищожни са актовете издадени от некомпетентен орган, тези постановени при липса на форма или при толкова съществено нарушаване на административнопроизводствените правила, че практически липсва волеизявление. Противоречието с материалния закон може да обоснове нищожност само когато е налице пълна липса на предпоставките на приложимата правна норма, когато акт с такова съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон или от никой орган. В случая по отношение на издаването на акта са спазени всички изисквания в съответствие с приложимата материалноправна норма. Възражението за изтекъл срок е неоснователно, защото съгласно чл. 30, ал. 1 от Инструкция № 1 от 03.04.2015 г. срокът за извършване на проверката е до един месец и започва да тече от датата на получаване на сигналите, жалбите или заявленията. Според ал. 2 от същата разпоредба при наличието на обективни причини, препятстващи извършването на проверката в определения срок, органът по чл. 29, ал. 2, възложил проверката, може да удължи извършването й с до един месец. От тълкуването става ясно, че срокът е инструктивен, а не преклузивен и при определени обстоятелства може да бъде удължаван. От данните по делото става ясно, че административния орган е спазил срока по чл. 30, ал. 1 от Инструкцията, като сигнала е постъпил на 24.06.2021 г. а задължителните предписания са издадени на 06.07.2021 г. Административният орган е установил на следващо място, че лицето няма и вписан/регистриран животновъден обект и чл. 137 от Закон за ветеринарномедицинската дейност /ЗВМД/, не произвежда животинска продукция, предназначена за продажба, поради което същата не отговаря на визираната в § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО дефиниция за регистрирани земеделски стопани по смисъла на КСО. В § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО е дадена легална дефиниция на понятието "осигурено лице" по смисъла на КСО, като е посочено, че такова лице е "физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 КСО предвижда, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването. В чл. 1, ал. 1 от НООСЛБГРЧМЛ е предвидено, че задължението за осигуряване за самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от КСО – включително регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. По делото е безспорно установено, че Н. няма вписан/регистриран в Българска агенция по безопасност на храните /БАБХ/ животновъден обект, съгласно изискванията на чл. 137 от ЗВМД. Обосновано е заключението на Административен съд – Хасково, че при липса на доказателства, че животновъдният обект на М. представлява "ферма" по смисъла на закона, то не се доказва, че произвежданата в него животинска продукция е предназначена за продажба, т. е. не са налице кумулативно изискуемите по § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО условия. Правилно първоинстанционният съд е приел, че лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, в случая – че е произвеждало животинска продукция, предназначена за продажба и е регистрирано по установения ред /съгласно чл. 137 от ЗВМД/, не може да има качеството осигурено лице. Посоченото изискване – за регистрация по съответния за това ред, е изискване на КСО, но повече от очевидно е, че редът и начинът за посочената регистрация са предмет на уредба от нормите, регулиращи съответния кръг от обществени отношения, в случая тези на ЗПЗП, ЗВМД и ЗЖ и подзаконовите актове по тяхното прилагане. Във връзка с изложеното и приложимите разпоредби на чл. 4, ал. 3, т. 4 и ал. 4 от КСО, се налага извод, че в кръга на задължително осигурените по КСО лица попадат само земеделски стопани, за които, първо се предвижда да произвеждат продукция, предназначена за пазара и второ - са спазили специфичните изисквания за регистрация по установения ред във връзка с извършването именно на тази дейност, т. е. продукцията да се произвежда в съответен вид стопанство, за което законът изрично регламентира възможност да бъде предлагана на пазара. Административен съд - Хасково е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и на доводите на страните, постановил е решението си при изяснена фактическа обстановка и е подвел фактите под вярната правна квалификация. Решението е постановено в съответствие с точното тълкуване и прилагане на материалния закон и като законосъобразно и обосновано следва да бъде потвърдено. Предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ следва да се присъдят разноски на ответника, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева /сто лева/ единствено за настоящата инстанция, тъй като в производството пред Административен съд – Хасково такива са били присъдени. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,