Решение № 11559 от 17.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10213/2025 г.

Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Х. М., [ЛНЧ], чрез процесуален представител адв. Т. Лютфиева от САК, срещу Решение 22564/01.07.2025 г., постановено по адм. дело 4703/2025 г. по описа на Административен съд - София град (АССГ). По оплаквания за неправилност поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон, се претендира неговата отмяна. Ответникът по касационната жалба - прокурор при Софийска градска прокуратура, не изразява становище. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срок от надлежна страна участник в първоинстанционното производство. Като разгледа жалбата на посочените в нея основания и извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът намира същата за неоснователна. С решението, предмет на съдебен контрол, по протест на прокурор при Софийска градска прокуратура, АССГ е прогласил нищожността на волеизявление на началника на отдел "Пътна полиция" ("ПП") - СДВР за издаване на Свидетелство за правоуправление на моторно превозно средство (СУМПС) [заличен текст] на Х. М. (H. M.), родена на [дата]. в Сирия, [ЛНЧ], [ЕГН]. За да постанови този резултат, съдът е приел за допуснато особено съществено нарушение на материалния закон, опорочаващо волеизявлението до степен на нищожност. Посочил е, че Х. М., с обичайно пребиваване на територията на Република България е инициирала административно производство за преиздаване на СУМПС, като е представила свидетелство, издадено от чужда държава - Република Ирак. С приложена по делото Експертна справка 146/12.08.2024 г. на вещо лице за извършено технико-документално изследване е установено, че "Представеният за изследване документ - свидетелство за управление на МПС с нанесени данни [заличен текст] на името но H. M., родена на [дата]., издадено от Република Ирак е ИЗЦЯЛО НЕИСТИНСКИ ДОКУМЕНТ", т.е. никога не е било издавано или дори да е издавано, се представя неистинско такова. При тези данни АССГ е формулирал заключение, че с установяване неистинността на представеното чуждестранно свидетелство не са изпълнени изискванията на Приложение 6 към Конвенцията за движението по пътищата, поради което е отпаднала и една от материалноправните предпоставки, визирани в чл. 17, ал. 1, т. 1 от Наредба I-157 от 1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, издадена от министъра на вътрешните работи, обн., ДВ, бр. 97 от 15.10.2002 г., в сила от 15.10.2002 г. (Наредба I-157/Наредбата). Позовавайки се на теорията и съдебна практика, формирана в Решение 1581/04.02.2013 г. по адм. дело 12253/2012 г., Решение 1581/04.02.2025 г. по адм. дело 4914/2017 г. по описа на Върховния административен съд, АССГ е изследвал критериите при наличие на които един порок води до нищожност на административния акт. Развил е съображения, че невалидността на представения чуждестранен документ сочи на пълна липса на предпоставките, предвидени в приложимата материалноправна норма за подмяна на СУМПС, респ. липсва възможност за постановяване на акт с такова съдържание. Допуснатото нарушение на материалния закон е преценено с достатъчен интензитет, за да обуслови прогласяването на нищожността на волеизявлението на органа, разпоредил преиздаването на СУМПС. Решаващият съд е посочил, че съществуването на свидетелство, удостоверяващо правоспособност, без придобиването й да е действително доказано е правно нетърпимо, като това следва да бъде поправено чрез обявяване на волеизявлението на административния орган по издаване на българско СУМПС за нищожно. Решението е валидно, допустимо и правилно. Страните не спорят по фактите, както и в частта относно компетентността на органа, издал обжалвания административен акт, спазването на формата и приложимата процедура, поради което в тази част мотивите на касационната инстанция препращат към първоинстанционното решение и по аргумент от нормата на чл. 221, ал. 2, изр. 2-ро АПК не следва да бъдат повторно възпроизвеждани. Съгласно чл. 50, ал. 1 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) българското свидетелство за управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на МПС. То се издава от органите на МВР на лица при условия и по ред, определен с акт на МС - чл. 51, ал. 1 ЗБЛД. Текстът на чл. 159, ал. 1, т. 1 ЗДвП изрично оправомощава министъра на вътрешните работи да определя условията и реда за издаване на СУМПС, което в изпълнение на тази законова делегация е сторено с Наредба І-157 от 01.10.2002 г. Изискването СУМПС да се издава и подновява от държавата-членка по обичайното пребиваване на лицата е регламентирано в чл. 7, § 1, б. "д" и § 3, б."б" от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г. относно свидетелствата за управление на превозни средства (Директива 2006/126/ЕО). Същото е транспонирано в нормата на чл. 151, ал. 5 ЗДвП, според чието предписание СУМПС се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република България, за което обстоятелство подписват декларация. Нормата на чл. 17, ал. 1, т. 1 Наредбата предвижда, че признаване и подмяна на чуждестранно национално свидетелство за управление на МПС се допуска, ако страната, издала съответното свидетелство, е подписала и ратифицирала Конвенцията за движението по пътищата (Виена, 1968 г.) и свидетелството отговаря на приложение 6 към конвенцията. Следователно, наличието на валидно СУМПС е основна и задължителна материалноправна предпоставка за преиздаване на СУПМС. Липсата й във всеки един момент прави съществуването на СУМПС юридически неоправдано, а в този смисъл и нетърпимо от действащия правен ред. Нищожността е форма на незаконосъобразност на административния акт. В зависимост от степента на порока, допуснат от административния орган, актът се преценява или като нищожен, или като незаконосъобразен и в първия случай се обявява неговата нищожност, а във втория - административният акт се отменя като незаконосъобразен, на някое от основанията, посочени в чл. 146 АПК. Теорията и съдебната практика приемат за нищожни онези актове на администрацията, които поради радикални, основни недостатъци, засягащи компетентността на органа, който ги издава, поради формата, в която се издават или съдържанието, което трябва да имат, се дисквалифицират като административни актове и въобще като юридически актове и се третират от правото като несъществуващи. Те от гледна точка на закона не могат да породят, изменят или погасят каквито и да било правни последици. Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на издаването му не поражда правните последици, към които е насочен и за да не създава правна привидност, че съществува, при констатиране на основание за нищожност, съдът следва да го отстранява от правния мир чрез прогласяване на неговата нищожност. Преценката за незаконосъобразност в смисъл на нищожност е конкретна, в зависимост от тежестта на констатирания порок, като изключва случаите, когато определени пороци по дефиниция (както е при липсата на компетентност) водят до нищожност на акта. Административният акт е нищожен поради противоречие с материалния закон тогава, когато разпоредените правни последици са противоположни или съществено различаващи се от предвидените в правната норма така, че се явяват нетърпими от гледна точка на правния ред, когато е изцяло лишен от законово основание, или при пълна липса на предпоставките на материалния закон. Само в описаните случаи порокът материална незаконосъобразност води до нищожност на административния акт, а във всички останали до неговата унищожаемост. При данните по делото първоинстанционният съд правилно е приел, че при произнасянето на компетентният административен орган е допуснал съществено нарушение на материалния закон, което обуславя извод за нищожност на волеизявлението. Българското СУМПС удостоверява придобита правоспособност за управление на МПС (Сравн: чл. 50, ал. 1 ЗБЛД) и доколкото се касае за правнорегламентирана дейност за чието упражняване законодателят е поставил редица изисквания към водачите на МПС, издаването на СУМПС, без да са налице условията за това е правно нетърпимо, т.к. дава възможност на лице без надлежно удостоверена правоспособност да упражнява дейност, съставляваща източник на повишена опасност. В допълнение, волеизявлението е засегнато и от друг порок непреодолимо несъответствие с целта на закона, придаваща акцент на опазването живота и здравето на участниците в движението по пътищата. Неоснователно е оплакването на касационната жалбоподателка за допуснати нарушения при преценка доказателствената стойност на събраните в хода на административното производство доказателства и поддържаното в тази насока възражение, че експертната справка на вещо лице по извършено технико-документално експертно изследване е недопустимо доказателствено средство за установяване на правнорелевантните за спора факти. Самата жалбоподателка не е оспорила доказателствата, приобщени към административната преписка, поради което в касационната фаза на производството е недопустимо да коментира достоверността им. Отделно от това, същата не оспорва наличието на релевантните за извършената преценка факти, нито е ангажирала доказателства, които да ги оборят. Законът изрично допуска в административното производство за изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая да се възлага експертиза (Арг.: чл. 49, вр. чл. 35 АПК). Съдът правилно е съобразил разпоредбата на чл. 171, ал. 1, вр. с чл. 39 АПК, съгласно която доказателствата, събрани редовно в производството пред административния орган имат сила и пред съда. В тежест на жалбоподателката е било да опровергае заключението, каквото насрещно доказване не е проведено. Предвид изложеното, атакуваният съдебен акт е правилен и при постановяването му не са допуснати релевираните с касационната жалба нарушения на правораздавателната дейност на първоинстанционния съд. Въз основа на цялостно изяснена фактическа обстановка и при верен анализ на относимата нормативна уредба, след обсъждане доводите на страните и правнозначимите факти, първоинстанционният съд е постановил решението си при точно приложение на материалния закон. В тази връзка е изложил законосъобразни и аналитични мотиви, които изцяло се споделят от настоящия съдебен състав. Фактическите изводи се подкрепят от събраните доказателства, поради което атакуваният съдебен акт е обоснован. По изложените съображения решението е правилно и следва да се потвърди. Разноски за настоящото производство не се възлагат поради това, че не са претендирани. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение,