Решение № 2999 от 28.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 222/2018 г.

Решение № 2999 от 28.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 222/2018 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба на Е. Клюшкина против решение № 1892 от 13.11.2017 г., постановено по адм. д. № 1766/2017 г. по описа на Административен съд - гр. Бургас, в частта му, с която са отхвърлени исковете против Община Бургас за обезщетение за претърпени имуществени вреди от отменено като незаконосъобразно наказателно постановление № НП-4488/17.04.2015 г., издадено от заместник-кмета на община Бургас, за разликата от 300 лв до пълния претендиран размер от 600, 00 лв и в частта, в която е отхвърлен искът срещу общината за сумата от 300, 00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от отмененото наказателно постановление. В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила. Касаторът Е. Клюшкина чрез процесуалния си представител твърди, че решението в обжалваната му част е недопустимо и неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон, поради което иска отмяната му и пълно уважаване на исковете. Твърди, че е необосновано намаляването на обезщетението за имуществени вреди, тъй като фактическата и правна сложност на административно-наказателното дело е висока и тъй като това е недопустимо в производството по иска с правно основание чл. 1 ЗОДОВ. Поддържа, че са претърпени и неимуществени вреди от отмененото НП. Претендира разноски. Ответната страна – Община Бургас не взема становище. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е частично основателна по следните съображения: С посоченото решение в производство по чл. 203 и сл. от АПК във вр. с чл. 1 от ЗОДОВ Община Бургас е осъдена да заплати на Е. Клюшкина сумата от 300 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от отменено като незаконосъобразно наказателно постановление № НП-4488/17.04.2015 г., издадено от заместник-кмета на община Бургас, ведно със законната лихва, считано от 05.07.2017 г. до окончателното изплащане, като в останалата му част до претендирания размер от 600, 00 лева искът е отхвърлен. Отхвърлен е и искът за сумата от 300, 00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от отменено като незаконосъобразно наказателно постановление № НП-4488/17.04.2015 г., издадено от заместник-кмета на община Бургас, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане. За да мотивира отхвърлителната част от решението, Административният съд е приел, че не са налице всички изискуеми предпоставки на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за реализиране отговорността на община Бургас. По делото е установено, а и страните не спорят, че с НП № НП-4488/17.04.2015 г. издадено от заместник кмета на Община Бургас, на Е. Клюшкина, за нарушение на чл. 4, ал. 5 от Наредбата за опазване на обществения ред на територията на Община Бургас (НООРТОБ) и на основание чл. 34, ал. 1, предл. първо от НООРТОБ, е наложена глоба в размер на 50 лева. НП е било обжалвано пред Районен съд - Бургас, който с решение № 1391/23.10.2015 г., по НАХД № 2442/2015 г. го е отменил с влязло в сила на 14.11.2015 г. решение. В кориците на НАХД № 2442/2015 г. е приложен в оригинал бланков договор за правна защита и съдействие на АК-Варна, ведно с пълномощно, от които е видно договорено и заплатено в брой при подписването на договора адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Въз основа на свидетелските показания е установено, че Клюшкина е била разстроена, притеснена и стресирана от издаденото НП. Въз основа на тези факти, съдът е счел иска за обезщетение за имуществени вреди за доказан по основание, но е присъдил сума в размер на 300 лв, вместо исканите 600 лв, като е изложил подробни съображения за липсата на фактическата и правна сложност на административно-наказателното дело. Искът за претърпени неимуществени вреди е счетен от съда за недоказан, по съображения, че показанията на разпитания по делото свидетел не могат да бъдат безрезервно кредитирани, поради обстоятелството, че този свидетел има административно дело със съшия предмет. Касационната жалба е частично основателна. Решението е правилно в частта за присъдените имуществени вреди. Настоящата инстанция напълно споделя изводите на първоинстанционния съд в тази част. Съгласно чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата), адвокатското възнаграждение за една инстанция се определя в зависимост от материалния интерес на спора. По този начин Наредбата приравнява тежестта на делата в зависимост от материалния интерес по спора, а не от вида на делото и извършените по него процесуални действия и противоречи на материалния закон. За да се илюстрира непропорционалността на посочената подзаконова правна уредба, е достатъчно да се посочи, че Наредбата предвижда еднакъв размер на адвокатското възнаграждение по административно-наказателни дела относно имуществена санкция от 50000 лв и по данъчни дела относно ДДС за довнасяне в размер на 50000 лв. Сложността на двата типа дела, а от там и обемът и сложността на работата на адвоката по тях обаче съществено се различава. Размерът на адвокатските възнаграждения следва да е справедлив и пропорционален на предоставената услуга, дори когато е посочено, че е минимален. Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв размерът на възнагражданието трябва да е справедлив и обоснован, като това изискване следва да се прилага и когато се определят минималните размери на адвокатските възнаграждения, защото те следва да се обосновават с два обективни критерия – обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма, цената на адвокатския труд следва да представлява изражение и на двата критерия. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд, във връзка с обжалване на различни текстове от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения – решение № 9273 от 27.07.2016 г. по адм. д. № 3002 от 2015 г., потвърдено с решение № 5485 от 02.05.2017 г. на петчленен състав на Върховния административен съд по адм. дело 1403/2017 г. Подобни мотиви в този смисъл са изложени и в решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. В т. 47 от решението СЕС посочва, относно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения: "В случая разглежданата в главните производства правна уредба не съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес. В частност тази правна уредба не предвижда каквото и да било условие, отговарящо на изискванията, които Върховният административен съд (България) формулира в решението си от 27 юли 2016 г. и които се отнасят по-специално до достъпа на гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги. " Освен това, в конкретния случай се касае за дело за отмяна на наказателно постановление, по което е наложена глоба в размер от 50 лв. Уговореното адвокатско възнаграждение в размер от 600 лв е очевидно несъизмеримо с ниския размер на наказанието. Както имущественият интерес, така и сложността на делото са минимални. Приложимите норми на Европейската конвенция за защита правата на човека са азбучни за съвременните юристи и не променят посоченото обстоятелство. Ето защо в разглежданата част решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Решението е частично неправилно относно отказаното присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. В случая неимуществената вреда, която е пряка последица от отмененото НП, е налице и е доказана посредством свидетелските показания. Обстоятелството, че свидетелят има друго дело с ответника, е основание за приложение на чл. 172 ГПК, т. е. за преценка на свидетелските показания с оглед на всички други данни по делото, а не за пълно незачитане на доказателствената сила на това доказателствено средство. В случая са доказани вреди, представляващи унижение, стрес и притеснение, претърпени от касатора вследствие на издаденото наказателно постановление. Посочените вреди са нормална последица от упражнената незаконосъобразна принуда и са достатъчно конкретизирани. Поради характера на неимуществените вреди, те могат да се търпят само от физическо лице, чиято психика и здраве са засегнати неблагоприятно от административна дейност. По силата на чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. При преценка размера на обезщетението следва да се има предвид, че периодът на преживените негативни емоции не е дълъг и интензитетът на засягане не е значителен, ищцата си е осигурила нужната професионална подкрепа от адвокат при водене на делата, преживяванията не са били от естество да предизвикат намеса на специализирана медицинска помощ от психолог и/или психиатър, няма данни за преживяна висока степен на тревожност. Ето защо размер на обезщетението от 200 лв за решението е справедлив и обоснован за претърпените вреди. Решението следва да бъде отменено в посочената част, като на касатора се присъди обезщетение за неимуществени вреди от отмененото НП в размер на 200 лв. В останалата обжалвана част решението следва да бъде оставено в сила. В касационната жалба е направено искане освен за отмяна на решението и присъждане на пълното претендирано обезщетение, и за присъждане на адвокатския хонорар за първата инстанция в пълния му размер. Видно от мотивите на обжалваното решение, административният съд е намалил размер на адвокатския хонорар от 900 лв на 300 лв, като искане за изменение на решението в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК не е правено. При определения от първоинстанционния съд размер на адвокатското възнаграждение и резултата от спора пред касационната инстанция, на касатора следва да се присъдят допълнително разноски за първата инстанция в размер на още 66, 67 лв. При този изход на спора и при липса на възражения от противната страна, на касатора следва да се присъдят съразмерно съдебни разноски в размер на 240 лв за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, както и 5 лв платени от касатора за държавна такса, съгласно представените доказателства и списък и на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение