Решение № 7445 от 8.06.2009 г. на ВАС по адм. д. № 14759/2008 г.

Решение № 7445 от 8.06.2009 г. на ВАС по адм. д. № 14759/2008 г., III о., докладчик съдията Любомира Мотова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Адел Ал Хемада, гражданин на Сирия против решение от 16.07.2008 г. на Софийски градски съд, Административна колегия, III "В" състав, постановено по адм. дело № 692/2007 г., с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № ЗДМ-37 от 15.01.2007 г. на директора на Дирекция "Миграция" -НС"П" при МВР за отнемане правото му на постоянно пребиваване на територията на Република България. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила-касационни основания по чл. 209, ал. 1, т. 3 АПК. Иска се отмяна на решението. Ответната страна Директор на Дирекция "Миграция" -ГДОП-МВР не взема становище. Заключението на представителя на Върховната административна прокуратура е за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия съдебен състав намира касационната жалба за допустима-подадена срещу подлежащо на обжалване първоинстанционно съдебно решение по административен спор, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество за неоснователна. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд приема, че обжалваната заповед, издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ от компетентен административен орган е законосъобразна, постановена в предписаната от закона форма, без съществени нарушения на административно производствените правила и в съответствие с материалните норми и целта на закона. Административният орган действал в условията на обвързана компетентност и при установяване, че жалбоподателят е чужденец с разрешение за дългосрочно пребиваване в страната, който не е пребивавал на територията през предходната календарна година повече от шест месеца и един ден, е бил длъжен да наложи принудителната административна мярка-отнемане правото на постоянно пребиваване в България. Решението е валидно, допустимо и правилно. Въз основа на подробен анализ на всички събрани по делото доказателства, решаващият съд е установил относимите фактически обстоятелства и е достигнал до правилни правни изводи, които се споделят изцяло от касационната инстанция. Обосновано съдът е приел за установено, че обжалваната административна заповед се основава на действителни факти от значение за случая. Административният орган е установил с редовно събрани в административното производство доказателства, които на основание чл. 171, ал. 1 АПК имат сила и пред съда, че жалбоподателят не е пребивавал в страната през предходната календарна година (2006 г.) най-малко 6 месеца и един ден, което обстоятелство е достатъчно законово основание, за да се издаде заповед на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ за отнемане на правото на пребиваване на чужденеца в Република България. Тази законова разпоредба е императивна и административният орган действа като обвързана администрация, както законосъобразно е приел съдът. Административният орган не следва да преценява и обсъжда причините (основателни или неоснователни), поради които чужденецът не е могъл да пребивава на територията на страната. Административният орган следва да установи, че чужденецът не е пребивавал на територията на Република България през предходната календарна година най-малко 6 месеца и един ден, което законово изискване е доказано и не е оспорено от адресата на заповедта за конкретния административен спор. Неоснователно е твърдението в касационната жалба, че в случая е приложим Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България от гражданите на ЕС и членовете на техните семейства, който се явявал специален по отношение на общия ЗЧРБ. ЗВПНРБГЕСЧТС се прилага само по отношение на гражданите на държави-членки на Европейския съюз извън Република България и членовете на техните семейства. По отношение членовете на семействата на българските граждани, какъвто безспорно е жалбоподателят, важат правилата на ЗЧРБ. Подобни мотиви са изложени и в решение № 10246/9.10.2008 г. на ВАС по адм. дело № 772/2008 г., ВАС, трето отделение, по което настоящият жалбоподател също е страна. Неоснователно е оплакването, че с прилагането на националното законодателство са нарушени права по Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, защото е накърнено правото на касатора на контакт с децата му. Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е ратифицирана със закон, приет на 31.07.1992 г. ДВ бр. 66/1992 г. и е част от националното законодателство. В част I, "Права и свободи" е регламентирано правото на зачитане на личен и семейния живот - чл. 8, ал. 1, чието ограничаване е допустимо от страна на държавните власти случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите чл. 8, ал. 2 от Конвенцията. Следователно конвенцията предвижда възможността с национален закон да се въвеждат ограничения с цел балансиране правата на човека и националната сигурност на всяка държава. В случая принудителната административна мярка е предвидена със специален закон, като целта е да бъдат защитени националната и обществена сигурност от чужденци, които не се нуждаят от разрешение за постоянно пребиваване в страната, след като преимуществено (повече от шест месеца), в рамките на календарната година живеят и работят извън страната ни. Налагането на тази мярка не накърнява правото на личен и семеен живот. В случая е било въпрос на избор от жалбоподателя дали да живее повече от половината от календарната година, заедно с децата си на територията на Република България или ще продължи да поддържа контакт с тях в пределите на страната ни, но вече при друг режим на влизане и пребиваване, предвиден в ЗЧРБ. По тези съображения настоящият състав счита, че обжалваното решение не страда от пороците релевирани в касационната жалбо, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,